Петък, 19 август 1994 г. В медиите съобщават, че Елиас Канети ни е напуснал. „Роденият в България писател, носител на Нобелова награда за литература за 1981 г., е починал на 14 август. Той оставя автобиографията си незавършена. Тленните му останки ще бъдат положени да почиват в Цюрих, Швейцария, до тези на Джеймс Джойс“. Отлично знаех кой е Канети, но не знаех, че е от България. В ранните часове на този ден по традиция ми се обаждат родителите ми, защото имам рожден ден. След сърдечните поздравления попитах баща ми дали вече е прочел новината и споменах, че вниманието ми е привлякъл фактът, че известният писател е роден в България, също като него.
– Разбира се, Елиас е от Русчук, както и баба ти София, даже са били братовчеди! – каза баща ми, все едно съобщава най-нормалното нещо на света.
– Каквооооо! – удивих се аз. – Как, искаш да ми кажеш, че Елиас Канети е от нашето семейство, че е твой вуйчо и още по-важно, че всъщност е нещо като мой вуйчо?
В този момент бях силно изненадана и изпаднах в дълго мълчание, за да подредя информацията. Щом успях да си върна ченето на мястото, ме обзе гняв:
– Татко, как така никога не си го споменавал? Разказвал си ми за целия си живот в България, за родителите, за бабите и дядовците. Знам за всички трудности, знам много случки, за това колко си страдал от принудителните раздели и лишенията, които си преживял като дете по време на Втората световна война, а тази подробност никога не си споделял.
– Ами, не мислех, че ще е толкова важно за теб. Баба ми Рашел Капон и вуйна ми Матилда Ардити, майката на Елиас, живеели от деца на една и съща улица, били първи братовчедки и съседки, къщите им били една срещу друга. Известен като „Малката Виена“, Русчук е наречен така, защото е бил център на празненства и пиршества за турците по времето на империята. Там, в тяхната малка Виена, майка ми, тоест баба ти София, и нейните братя и сестри се наслаждавали на дългите лета заедно с братовчедите си Канети – добави той.
Когато баща ми ми разказа това, си представих как двете семейства се разхождат по бреговете на Дунав, онзи Дунав, който извира в Шварцвалд в Германия и по течението си гали австрийските и унгарските, хърватските и сръбските брегове, а после се влива победоносно в Черно море в Румъния. Този Дунав, вдъхновение за музиканти и поети, който е муза и глас, който е дъх и възторг, който подтиква към съзидателна ярост. Дунав, потокът ветеран, водите, които танцуват в синьото на Щраус, които са нарисувани на пейзажите на Албрехт Алтдорфер и на гравюрите на великия Кранах.
– Освен това братовчедките се срещали и всеки петък в синагогата на улица „Аксаков“, за да празнуват Шабат. Били са много близки; когато Канети се преместили в Манчестър, постоянно си пишели писма, но след няколко години, когато бащата на Елиас починал, вуйна Матилда се преместила с децата си във Виена. Някак естествено, малко по малко прекъснали връзката, която и без това била много трудна по онова време. После дошла войната и станало още по-трудно – каза татко, сякаш за да се оправдае.
Взех пак вестника и прочетох статията, този път с други очи, този път с друга емоция. „Потомък на сефарадски евреи“, „романист, драматург, любознателен за всичко, полиглот и пътешественик; Канети говореше стария испански език на семейството си“. Като баба ми, помислих си аз. Като мен – аз го наследих устно и писмено. Ако се бяхме свързали с него или ако се бяхме срещнали, щяхме да можем да общуваме отлично на ладино, на юдео-испански език, който ние, сефарадите, носим в душите си и чрез който първо се докосваме до литературата, пословиците, детските песни, испанските романси и миналото си.
Какъв пропуск и какъв срам, че не съм знаела досега, че не съм могла да го попитам какво го е накарало да изпитва такова особено очарование от всичко, което представлява Карл Краус, противоречивата фигура, която той следва и признава за свой учител. Защо е бил така обсебен от смъртта, за която самият той пише като за житейска мисия. Какво е мислил за войната, при положение че според него словото, способно да ни доведе до разделение, трябва да е способно и на обратното, да ни помогне да го избегнем. Предполагам, че именно заради тези свои опасения е написал великолепната книга „Съвестта на думите“. Дори заглавното изречение дава храна за размисъл и анализ още преди да сме прочели произведението. Бих искала да го попитам какво мисли за етиката на писането, сега, когато и аз съм писателка и съм влюбена в думите, също като него. Да поговорим за това какво е било да израснеш в русчушката атмосфера, в мултикултурността на един Вавилон на езиковото разнообразие, което със сигурност е било стимул за него да усъвършенства метафорите, прозата и прецизността си; първо в „Спасеният език“, автопортрет на детството му, в който той говори за нашето семейство, споменава братовчеди, вуйчовци, лели и други роднини в този сефарадски квартал, а после другите му творби, великолепни и силно наситени. Майка му, братовчедка на баба ми, възпитала у него страстта към четенето, към знанието, към идеите и интелектуалната експанзия, която за него е била неограничена. Спомените за детските му години, за семейния живот и за ладиното щяха да останат незаличими в неговите трудове. За този рай, в който е живеела и баба ми София, Канети казва: „Всичко, което преживях след това, вече се беше случило някога в Русчук“.
Щеше ми се да го бях попитала как се чувства след расистките подигравки, които е понесъл, защото е евреин. Да го попитам за уникалното му виждане за междувоенна Виена, в която се ражда една от най-големите концентрации на талант и творчество, които някога сме познавали. Редица водещи фигури във всички области на изкуството с негово участие, той, който е бил свидетел на почти целия ХХ век, той и неговата проза, която предлага едно от най-автентичните свидетелства. Представям си как ми разказва за приятелствата и срещите си с Албан Берг, Алма Малер, Херман Шерхен, Херман Брох, Исаак Бабел или Бертолт Брехт.
Колко ми се иска да си бяхме поговорили, да разбера какво са обсъждали драматурзите, музикантите и интелектуалците, дали се прекъсват в припряността си да изразят нова идея, дали пристигат навреме за среща, дали това са срещи, в които ежедневието има място, или всичко, което се обсъжда там, е дълбоко и възвишено. Дали някога са разсъждавали върху любовта, или дали са съществували любовни отношения в онази отбрана среда. Някои описват Елиас като необщителен, с труден характер и мърморко. Всички тези прилагателни са събират в една дума за българските сефаради, „axí“ както казват те, а такива са самите те, намръщени, раздразнителни и мрънкащи, щит, който използват, за да опазят доброто си сърце, и да, знам, защото съм живяла като дете и тийнейджърка с такъв човек, с баща ми.
Точните му наблюдения върху езика в изречения като „онемя от страх от прилагателните“ или „трябва да злоупотребиш с една дума, за да я откриеш“ са безценни за моите текстове. Аз също смятам словото за свещено, а писаното слово – за още по-свещено. Също така отделям време да разнищвам всяка дума, преди да я предам на читателите си. Търся правилното понятие, израза, който създава магия, метафората, която поразява, магнетичния език.
В моя роман „Морската градина“ разказвам за необикновеното пътуване на евреите от България и на собствения ми баща по време на Втората световна война. Събития, които показват смелостта, милосърдието и братството на един народ, дръзнал да върви срещу течението, за да спаси своите граждани от лагерите за изтребление. Този необикновен епизод е малко известен в летописите на световната история, тъй като комунизмът пази подробностите от събитията в тайна до 1991 г., но това е историята на моето семейство, така че аз съм знаела за него през целия си живот, а разказът започва точно в Русчук със семейството на баба ми.
Допреди онзи 19 август 1994 г. моите прочити на творчеството на Елиас Канети бяха обективни, спонтанни и трябва да кажа, понякога трудно го разбирах, но след като късно открих семейната ни връзка, започнах да го чета, като обръщах особено внимание на обсесиите му, на многожанровото му писане, тъй като той пише романи, есета, записки, афоризми, накратко, съчетавайки способността си да се концентрира с ненаситната жажда да учи.
Бих искала да му благодаря, че е калибрирал, измервал и претеглял всяка публикувана дума. За това, че е гарантирал за всяка дума, поемайки отговорност да я произнесе, и не само – да я напише. Нищо чудно, че му отнема тридесет години да напише големия си труд „Маса и власт“. Гореща тема по онова време, тема, която го беляза, тъй като става свидетел на няколко протеста и на формирането на масите, като се опитва да разбере понятието от гледна точка на антропологията, а не на политиката.
За мен Елиас Канети олицетворява професията на писателя, едно наследство, което бе открито през 2024 г., когато отвориха хранилището на библиотеката в Цюрих с ръкописи и дневници, които по негово строго нареждане са били запечатани до въпросната дата. Идеята му, че човекът притежава способността да се метаморфозира, го кара да твърди, че в многоликото същество се крие дарба, която е истинската уникалност на човека. Той бил убеден, че всички ние притежаваме различни дарби и че можем да изживеем пълноценно различните си наклонности. Това е отражение на собственото му желание да реализира многобройните си лица.
Канети казва, че писателят се характеризира с две неща: че ползва словото да се изправи срещу смъртта и да улови живота; че писателят е пазител на метаморфозите. Той е човекът, способен да живее много животи и да дава живот на своите герои. Така можем да се връщаме отново и отново към творбите му и да откриваме нови неща в качеството на езика и мисълта на „класика“, както го нарича филологът, редактор и критик Игнасио Ечевария на организираната от него конференция в началото на 2020 г. за Фондация „Хуан Марч“ в Мадрид.
Ще ми се да бяхме се срещнали с него, да бяхме дискутирали, да бяхме поговорили на неговия първи език джудезмо и да бях открила под маската на писателя човека, този, който копнее за баща си, този, който изпитва дълбоката тъга на емигранта, този, за когото е важно да бъде признат, този ‒ преследван от сенки, съпътстващи го чак до смъртта му. Ще ми се да бе прочел моите писания, да ми бе поправил някоя дума или да бе предложил някое сравнение, да ми бе подписал книга, да бяхме изпили чаша кафе, да му бях направила традиционен български гювеч с много патладжан, бамя и балкански подправки.
Със сигурност щеше да му хареса толкова, че да си оближе пръстите, защото моята рецепта е не друга, а нашата семейна рецепта, тази, която носим на небцето си. Ще ми се да ме беше познавал, както и аз него; да ме бе видял като още една проява на многообразието на живота, защото ние, хората, бяхме неговият суров материал за най-проникновените му наблюдения. Оставам си с неговите въпросителни, смисъла на творчеството му, жлъчката на автобиографичните му текстове. Оставам си с една от многото му фрази: „Никой не е по-самотен от този, който никога не е получавал писмо“. Оставам си с тази самота, защото никога не съм получавала писмо от него.
Превод от испански Рада Ганкова
Текстът е публикуван в мексиканския вестник „Milenio“ на 15 декември 2024 г.
Софи Бехарано де Голдберг е мексиканска писателка с български и турски корени. Завършила е Университета на Анауак и е специализирала журналистика в Тексаския университет в Остин. Авторка е на романите Lunas de Estambul и El jardín del mar. Вторият ѝ роман, „Морската градина“ (предстои да излезе на български), е разказ за българското ѝ семейство и неговия живот във Варна по време на Втората световна война.
