Начало Идеи Гледна точка Защо да четем Иван Хаджийски?
Гледна точка

Защо да четем Иван Хаджийски?

7231

Аз съм винаги от нашите. Опозиция на никое правителство не правя. За мен всяко правителство е добро. Хората на опозицията мразя, тъй като, ако те бяха добри, нямаше да паднат от власт.”

Думите са в кавички, тъй като са цитат от безсмъртната книга на Иван Хаджийски „Бит и душевност на нашия народ”. Така чрез устата на един севлиевски гражданин от зората на  ХХ в. той изговаря валидната и до днес теория за „нашия човек”: за устройването на „нашите”, а не на „чуждите” (на „чужди” ли да дадем!); за службите и службичките на „държавната трапеза”, сиреч всичко, описано още от Вазов в „Службогонци”. Накратко, за парвенющината и насаждането на посредствеността в обществения ни живот. Което само идва да покаже защо Иван Хаджийски (от чието рождение на 13 октомври се навършват 110 години), е толкова актуален, защо си струва да бъде четен и препрочитан. Без да забравяме неговата „Оптимистичната теория на нашия народ”, „Психологията на Априлското въстание” и още толкова други изключителни студии.

Уви, третият и заключителен том на неговия шедьовър „Бит и душевност на нашия народ” изчезва от касата на издателство „Хемус” след национализацията през 1947 г. С което българската култура губи невероятно много. Вярно, че дъщерята на автора –Мария Хаджийска – направи всичко възможно, за да разчете буква по буква стенографираната чернова на проекта. И все пак не е същото. Хаджийски работи над този проект до сетния си миг на фронта и малко преди да замине на предната линия, на 3 октомври 1944 г., предава завършения ръкопис на ген. Кирил Станчев. След което дирите му се губят, откриват тялото му едва в края на октомври.

Оттук насетне историята на изчезналия ръкопис на „Бит и душевност” е една от големите загадки в най-новата ни история. Къде е той? Безвъзвратно изгубен ли е, или е прибран „нейде”, за да излезе на бял свят, когато съдбата реши, че е потребен на едно ново българско поколение?

Въпроси, които са се задавали многократно през годините и продължават да се задават. Затова сигурно ще разберете смайването ми, когато миналата есен в ръцете ми най-ненадейно попаднаха текстове на Хаджийски, някои от които може би фрагменти тъкмо от този трети том. От тях изникна книгата Иван Хаджийски „Откъде започнахме ние” („Рива”, 2017), от която предлагам част от предговора.

***

Колекционерството е много повече от събирателство; онези, чиято душа е била опалена, макар и за кратко, от тази страст знаят, че най-сладката тръпка е тъкмо предчувствието, усещането, че във всеки миг може да ти се случи най-невероятната среща във времето, стига да си готов за нея.

Честно казано, нямах никакво предчувствие в онази есенна вечер преди около година, когато минавайки край едно кафене в центъра на София по прозореца ми почука столичен антиквар. Срещите между любителите на миналото са винаги подчинени на случайността; затова влязох, поздравих го и си поръчах едно кафе. Заприказвахме се, после той посегна към голямата си кожена чанта, с която е неразделен, като ми предложи да хвърля едно око на една-две книги и някакви картички. Нищо особено. И тъкмо се готвех да си тръгвам, когато в опит да привлече вниманието ми, той измъкна отнякъде обемиста картонена папка с връзки и ми я подаде с думите: „Виж тук няма ли нещо за теб”. Развързах я с усещането, че си губя времето. Най-отгоре имаше някакви сметкоразписки и отчети, по-надолу се виждаха купища нагънати изрезки от вестници и пожълтели листове, всичко в насипно състояние. Затворих папката и я бутнах към него с думите, че днес не ми се рови толкова дълбоко в историята. Той обаче упорстваше и пак я сложи пред мен, настоявайки, че вътре имало архив, който бил прибрал от битака преди трийсетина години. Книгите отдавна продал, а папката така си останала, на дъното имало и ръкописи.

Какво пък, навън и без това заръмя, затова издърпах купчина от пожълтелите листове. Оказаха се детски стихчета на стария правопис, а под тях излезе някаква пиеса в стихове за цар Самуил с напълно разбъркани страници. Почти бях готов да се откажа, когато погледът ми попадна върху малки листчета, захванати с телче – спомени, посветени на някой си д-р Стоев, името не ми говореше нищо… Порази ме обаче ударната фраза, нейната изразителност: „Буйна, непокорно разлюляна коса, навита на къдрици. Широко, мургаво лице. Черни, големи, огнени очи. Голямата му глава, за която мъчно се намираше шапка, бе сложена върху атлетическо тяло…”. А при споменаването на град Троян малко по-надолу някакво предчувствие замъждука у мен, преди скептицизмът ми бързо да го отпъди.

За своя изненада се чух да питам за цената; нещо, което в цялата тази работа си остана неразбираемо за мен самия. Антикварят се оживи и в скоропоговорка ме заубеждава, че туй си е цял архив, който няма цена, в смисъл, че е уникален и изстреля във въздуха такава сума, която ме накара да подскоча. Ала този ритуал е част от колекционерството. Шеговито го запитах да не би да смята, че става дума за архива на Елин Пелин. На което за моя изненада – което се случва рядко – той сам спомена източника на документите. Попита ме чувал ли съм за проф. Георги Веселинов[1].

Не само бях чувал. В пети или шести глас учителката ми по литература ни поведе на срещи с детски поети. И така се случи, че прекрачвайки комай за първи път прага на Софийския университет, можах да видя на живо как този престарял професор по литература чете свои стихове за деца. Което съвсем не означава, уточних на глас, че ми е притрябвал архива му.

Антикварят тутакси прояви сговорчивост. Цената спадна до далеч по-умерени равнища, пак предоставящи възможност за лесно измъкване от сделката, когато някаква „тъмна и необяснима сила” в мен ме накара да кажа „да”, противно на „всяка относителна способност на нашия ум”. И не след дълго, за нарастващо мое учудване, поех към вкъщи с огромен плик, приютил обемистата папка.

Единственото разумно обяснение беше, че ме провокира „тайната” на онези малки листчета, захванати с телче, подсещащи ме за нещо чуто или прочетено някога. У дома се заех да инвентаризирам находката. Отделих настрана вестникарските изрезки, после детските стихове (подписани с Г. Владимиров) и пиесата за Самуил, с което купчината малки листчета намаля съвсем. И се сведе до три машинописа, отпечатани върху срязани на две страници, единият от които прибран в излинял пощенски плик. На лицевата му страна нечия ръка бе написала: „Непечатана”. А отдолу – „Образъ и сравнение с примери от кн. „Магдина чука” на Ст. Ц. Даскаловъ”. Последното не ме  ентусиазира особено: явно Георги Веселинов е писал някога за  Ст. Ц. Даскалов, ала какво от това. Машинално извадих избелелите страници от плика, прелистих ги и тогава – на втория или третия лист – погледът ми попадна на обратната страна на листа, напечатан върху бланка от кантората на… Иван Хаджийски, адвокатъ, ул. „Царъ Асенъ” 11

Просто не повярвах на очите си! Спомням си как бавно наредих неномерираните листчета на масата и на гърба на едно от тях отново съзрях името на Хаджийски. А на друго – „Битъ и душевностъ на нашия народъ” – изписано с големи букви, като заглавие.

И вече на края на третия ръкопис – „Откъде започнахме ние” – зад слепнали страници и защипан с телчета пасаж видях изписаното на пишеща машина име: Иванъ Хаджийски.

Наистина не беше за вярване: цели три ръкописа на Хаджийски (при това неизвестни?), след като от десетилетия изследователи проучват и най-малкия ред, останал от бащата на българската социология, издирвайки къде ли не пропадналата трета част на неговия шедьовър – „Бит и душевност на нашия народ”.

Знаех, че дъщеря му Мария Хаджийска направи всичко възможно през годините, за да възстанови по стенографски записки поне скелета на изгубената част; че Йордан Василев успя да разчете по повредени отпечатъци студията „Психология на маниака” и т.н.

А сега, по някаква чиста случайност или по силата на необяснимо предчувствие, аз се оказах намесен в цялата „тази неразбираема работа”.

Разбира се, гласът на разума ми нашепваше, че преди да разглася находката, е редно сам да  се нагърбя с някои проучвания.

Първо, да се уверя в автентичността на текстовете (и да се види дали поправките са от ръката на Хаджийски).

Второ, да се опитам да изясня как и откъде ръкописите на Иван Хаджийски биха могли да се озоват у проф. Георги Веселинов.

И, трето, но не по важност: да проверя дали статиите не са вече публикувани в последния и най-пълен тритомник със събрани съчинения, издаден от „Изток-Запад” (2002-2003 г.) под редакцията на Мария Хаджийска – сиреч в ръцете ми да се е озовал просто препис.

Колекционерството и тук ми дойде на помощ. Сетих се, че притежавам първото издание на „Бит и душевност” от 1940 г. (с автограф-посвещение на някой си Иван Ничолаев) и с разтреперани ръце се заех да сравнявам почерците. Нямаше съмнение: по специфичните закръгляния на а или я, както и по изписването на в, т или ч личеше, че поправките са от ръката на Хаджийски. Значи ставаше дума за оригинали!

А пък в кафевия двутомник на Иван Хаджийски от 1974 г., под редакцията на Ефрем Каранфилов и Нешо Давидов, най-неочаквано попаднах на друга важна следа – за размера на „листчетата” – фикс-идеята, която натрапчиво ме преследваше още от самото начало. Спомнях си смътно, че някъде съм чел за това, но не се сещах къде. И ето че в края на том 1 попаднах на следното описание на ръкописа на „Социализмът в Троян”:

Намереният ръкопис е на пишеща машина върху листа с малък формат (21 на 14 см.), на каквито листа Иван Хаджийски често е пишел, за което свидетелства и ръкописът на „Психология на военната дисциплина”, намиращ се в частния архив на Спиридон Казанджиев в библиотеката на Българската академия на науките”. [2]

И трите новооткрити текста бяха точно със същите размери – средно по двайсетина машинописни реда на страница и около 40-50 знака на ред.
И никой от тях, както показа сверката, не е бил публикуван в което и да е от издадените съчинения на Иван Хаджийски!
Оставаше обаче загадката: как ръкописите са попаднали при Георги Веселинов и защо са тънали в неизвестност до ден днешен?

Кой би могъл да ми даде отговор на тези въпроси? Мария Хаджийска, дъщерята на Иван Хаджийски, направила толкова много за проучването на неговото творчество, вече не бе сред живите.[3] Опитах се да поговоря с Йордан Василев, другия най-сериозен изследовател на Хаджийски, но той не се чувстваше добре, отложихме срещата, а скоро след това и той се спомина.

Тогава реших, че трябва сам да се потопя в съчиненията на Хаджийски и все някъде там ще намеря отговорите.

Така и стана. Ненадейно в сборника „Иван Хаджийски. Неизвестно от него. Неизвестно за него” (София, 1989) попаднах на едно красноречиво свидетелство на дъщерята. Мария Хаджийска косвено разплиташе загадката от дистанцията на времето:

Архивът на Иван Хаджийски остана при мен след смъртта на майка ми през 1978 г. Онова, което бе оцеляло след бомбардировките, след безкрайните местения от квартира на квартира, след посегателствата на приютени роднини към вещите на татко (така бе продаден официалният костюм на татко, който се пазеше в гардероба), все пак не беше малко.
Много са хората, които се интересуваха от този архив. Още през 1945 г., когато живеехме временно на улица „Джовани Горини”, у нас идваха мнозина и продължително се занимаваха с ръкописите на баща ми. Запомнила съм само Георги Веселинов…”[4]

С което поне част от тайната намери отговора си.  Макар и не изцяло.

Остава неясна мотивацията на самия Георги Веселинов, впоследствие професор по литература, който така и никога не публикува, нито пък връща взетите назаем или по работа чужди ръкописи.

Какво изобщо е предизвикало интереса му към архива на Хаджийски? Кое го е карало многократно да ходи при вдовицата Петранка Хаджийска и с часове да рови из голямото шперплатово сандъче от гроздов мармалад-пестил, заключено с катинар, в което още приживе социологът грижливо е кътал всяка своя бележка?

Едно е ясно – когато в началото на 70-те години научна комисия от БАН идва да прегледа „съдържанието” на сандъчето, тя е направо разочарована: вътре не открива неиздадени ръкописи, нито следа от чернови или пък части от изгубения трети том на „Бит и душевност…”. Там има само купчина недоизписани листове, лични документи и писма, картички от места, през които Хаджийски е пътувал и върху които собственоръчно е поставял датата и годината, конспекти на лекциите му от университета, изрезки от вестниците и снопчета нечетливи стенограми (от които впоследствие, ред по ред, бе извлечена частично и черновата на третия том на капиталното му съчинение). По-голямата част от тези документи днес са в музея в Троян.[5]

Останалото липсва. Какво е било то, можем само да гадаем. Сякаш нечия невидима ръка се е погрижила то да изчезне, както по същото това време от огнеупорния сейф на национализираното издателство „Хемус” изчезва и машинописният оригинал на финала на „Бит и душевност…”, занесен там лично от вдовицата на Хаджийски.

Още въпроси и съвпадения без отговор.

___________________________________

[1] Георги Веселинов (1909-1978) – български детски поет и изследовател на българската литература. От 1959 г. е професор по литература в Софийския университет. Много от стиховете му за деца са подписани с псевдонима Георги Владимиров.
[2] Иван Хаджийски, Оптимистична теория на нашия народ, том 1, София, „Български писател, 1974, с. 617.
[3] Мария Хаджийска почина през 2010 г.
[4] Иван Хаджийски, Неизвестно от него и неизвестно за него, София, Издателство на ОФ, 1989, с. 119.
[5] Пак там, с. 120.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023), „Потулена София“ („Рива“, 2024). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора