„Писмото на мравката“, Мария Донева, илюстратор Елена Панайотова, издателство „Жанет 45“, 2024 г.

При представянето на книгата си „Писмото на мравката“ по телевизията, в предаването „Култура.БГ“, в което тя гостува заедно с художничката Елена Панайотова, Мария Донева каза: „Това не е книга само за деца, тя е написана за хора… Аз вярвам във всеотдайната любов!“.

Това се усеща и в цялата поема – вярата в любовта, вярата, че там някъде има някой, който те чака; някой, на когото ти си нужен и той е нужен на теб.

От дете обичам приказката на Андерсен „Снежната царица“. И до днес ме впечатлява тази всеотдайна, безрезервна любов на Герда. Цялата мъдрост и многообразие на живота са събрани в тази приказка. Вземете само мотива за дяволското огледало, което всичко хубаво изопачава в нещо грозно. Нещастието нараства, когато огледалото се счупва на милион парченца. Попаднали в окото, те изкривяват света, а проникнали в сърцето – го превръщат в парче лед. Парченце попада и в сърцето на Кай. Възхищавам се на това как Герда се справя с всички изпитания, как с боси разранени крака преброжда света, за да целуне Кай и да запее тяхната песен. И се случва чудото. Стопява се ледът в сърцето на Кай, сълзите изхвърлят стъкълцето от окото му. Ето в това вярвам – в безкористната всепобеждаваща любов. Тази приказка е апотеоз на верността и любовта.

В поемата на Мария Донева „Писмото на мравката“ съзирам развити и тези мотиви. Но ето и началото.

Тя е дребничка и черна. Пети ден е на морето.
На брега в една таверна тя допива си шишето.
На салфетката си бяла нещо кратичко записва.
Рамене загръща в шала. Духва вятър и се плисва
весела вълна, и мокри и шестте ѝ черни крака.

След пленителното приказно начало настроението се сменя в доста минорно и депресиращо. Отчаянието е на преден план:

Мравката е в бяла рокля. Нещо романтично чака.
То не идва, то ѝ бяга – щом е на море самичка.
И душата ѝ се стяга от почивка и от всичко.
Утре се прибира вкъщи. Ще работи пак на смени. 

Но ето и неочакваната завръзка: 

По лицето ѝ намръщено и по нейните антени
вече не тъга, а смелост се чете и се изписва.

…

Пъха писъмце в шишето: „Докога ще съм сама?“
и го хвърля във морето.
                                     И си тръгва
                                                       към
                                                           дома.

От този класически мотив – писмо в бутилка, пуснато в морето, Мария Донева изгражда великолепна поема, в която се сменят рой чувства и се случват множество премеждия и изпитания, които държат и малките, и големите читатели нащрек.

Каква е вероятността някой да намери шишето с писмото? Колко процента? Но надеждата съществува. И то не само у малката мравка. Защото това е поема за вероятностите и за надеждите.

Както винаги, стиховете на Мария Донева са римувани, плавни, с нестандартни рими и обрати на мисълта.

Но докато шишето с писмото се полюшва в безбрежното море с непредвидима съдба, нека кажем няколко думи за отчаянието, за любовта и жените. Защото нашата мравка е събирателен образ на цялото „женско войнство“.

И макар че поемата е за мравка, всъщност става дума за жената – с нейната сила, нежност, съпротива и жертвоготовност. Дори бихме казали, че тази поетична история носи нещо от духа на баснята – героите са животни, но зад тях ясно прозира човешката природа.

В книгата си „Траур и меланхолия“ Фройд изрича една знаменита фраза: „При траурът опустява светът, при меланхолията – Азът“. Именно това сполетява и нашата героиня – мравката, в нейното тъгуване и меланхолично очакване на онзи, който все още не се е появил. В много от трудовете си бащата на психоанализата проследява пътя на порастване на малкото момиче и емоционалното му превръщане в жена. Между 3 и 5-годишна възраст, във фазата на Едиповия комплекс, бащата се явява първият мъж, с когото малкото момиче създава емоционална връзка. По-късно, вече като девойка, момичето ще избира мъжете в живота си по образа на бащата. Но в ранната възраст на детето майката се явява и като съперница в борбата за вниманието на бащата.

В емблематичната си книга „Дора“ – един от петте клинични случая, които описва – Фройд разглежда как се „става“ жена, как от бисексуалното момиченце се ражда онази емоционалност, която е специфична за женствеността. В този контекст той разглежда и сложните отношения между дъщерята и майката, както и между сестрите – но няма да се спираме на това. По-интересно е какво казва за самата женска природа.

Дори в края на живота си Фройд признава, че не знае какво е женската природа. И с малко ироничен тон формулира един от постулатите си в книгата „Женствеността“: „Ако искате да научите повече за женствеността, попитайте за това собствения си жизнен опит или се обърнете към поетите, или почакайте, докато науката ви даде по-задълбочени и съгласувани сведения“.

Но да се върнем към нашата мравка и по-точно към въпроса какво се случва с бутилката, в която е поставено писмото, докато се носи по морските вълни. Както пише Мария Донева: „Думите са станали мореплаватели… Те носят въпрос“. И този въпрос е ключов: „Докога ще съм сама?“. Къде ли морето ще изхвърли бутилката? Възможностите на съдбата са много: пясъчни хълмове, фар, вълнолом, мрежа, кей или пък… морски злодей?

А писмото е важно – то носи тъга и копнеж. „… Щом на сляпо се лута / „Мечта“ е единствената му валута“.

Тук откриваме една от страните на голямото поетическо майсторство на Мария Донева: тя създава и анимира писмото като пълнокръвен, жив герой. То не е просто предмет, в него е заложен живот. Писмото носи послание, то е свързващо звено между този, който го е пуснал, и онзи, който ще го намери. Този фабулен ход на Мария Донева е не само находчив, но и дълбоко емоционален. Образът на писмото оживява в следните стихове:

То беше салфетка на крайната маса.
Да беше си взело атласа, компаса.
И марка си няма. Не знае адреси.
Писмото отива не знам си къде си.
Надеждата свършва, уплахата там е.
И то пребледнява,
                             по-бяло
                                          от знаме.

Да, салфетката е като бяло знаме, готова да се развее и да признае поражението си. Но… не!

Тази емоционална наситеност, вложена в един наглед обикновен предмет, е изключителна находка на Мария Донева. Мравката е катексирала (вложила) всички свои блянове в тази на пръв поглед просто салфетка. Но именно тази салфетка се е превърнала в посредник и носител на цял един душевен свят. А това е отговорност – да носиш душата на един човек, защото, както казахме, зад мравката се крие човешката същност.

Може още да провидим в образа на салфетката-писмо и нещо повече, онова, което английският педиатър и психотерапевт Доналд Уиникът, ученик на Мелани Клайн, нарича „преходен обект“. Преходният обект е нещо, което помага за овладяването и преработването на чувствата, обикновено у децата, макар че това важи за всички ни. Например любима играчка, която детето носи със себе си, или крайче от любимо одеяло, което то докосва вечер, за да се успокои преди сън. Преходният обект стои между вътрешния и външния свят, между реалното и въображаемото и подпомага изграждането на собствена идентичност. Той служи като мост между Аз и не-Аз.

И тук салфетката, превърнала се в писмо, придобива точно такава роля – на своеобразен преходен обект. Дори в прекия смисъл тя е медиатор между мравката, нейния емоционален свят, и реалността – този, когото тя чака.

В тази част на поемата чувствата се сгъстяват, напластяват се смисли – това е вторият емоционален връх (след самото написване на писмото) в поемата. Мария Донева се проявява като майстор в умението си да катализира и ескалира чувствата чрез поетичния език.

А ето го и следващия наративен ход – след емоционалния апогей настъпва разливът. Като морската вълна, която се отпуска след изкачването си. Или като прилив и отлив. Да, все пак сме в морето и какво по-естествено от това да си послужим с езика на самото море.

И тук е втората завръзка в поемата. Авторката използва умело една великолепна алегория:

Но както без воля и цел се премята,
писмото се удря в носа на Съдбата.

Всъщност оказва се, че „Съдба“ е името на лодка, а от илюстрациите разбираме, че лодкарят е също… мравка. И сега идва моментът, в който узнаваме за неговия също самотен живот, за това, че „без обич и нежност сърцето е кухо“. Чрез фигурата на лодкаря Мария Донева сякаш започва своеобразно „разследване“. Писмото, написано на салфетка, носи аромата на сафрид и мастика и дори уханието на розовия парфюм на мравката. И тогава на нашия герой му хрумва, че трябва да иде на брега, в таверната. По майсторски начин са проследени вълненията и мисловните „меандри“ на лодкаря, който се оказва изправен пред една тиха, но дълбока загадка – кой е изпратил писмото.

Това е всъщност поема за любовта – любовта с нейните неизвестни и въпроси. „Дали няма да е късно?“, пита се лодкарят и удвоява усилията си да гребе. Дали ще намери своята потенциална любима? Тук темата кръжи около мъжа и жената, около нагонните и либидни желания, около движението на сърцето към другия. В човешкия живот, казва психоанализата, има два основни нагона, те са равни по сила и взаимно се потенцират – Ерос и Танатос, нагонът към живот и любов и нагонът към разпад и смърт. И ето че Ерос пронизва душите на нашите герои още преди да са се срещнали. Страстта и желанието вече ги съединяват. Впрочем желанието е нещо, което ни съпровожда да самия ни край. В психоанализата понятието „желание“ е най-употребявано след понятието „нагон“.

Но сред всички тези чувства се промъква и страхът – съвсем човешки, съвсем присъщ. Лодкарят изпитва съмнения, тревога, неувереност. Любовните чувства често вървят ръка за ръка със страховете и съмненията.

Какво казва психоанализата за страховете? Още Зигмунд Фройд признава, че не е лесно да се разбере страхът. През годините той променя своята позиция и разглежда страха в няколко ключови произведения: „Аз и То“, „Тълкуване на сънищата“, „Ужасяващото“ и най-вече „Задръжка, симптом, страх“. Според него страхът е реакция на Аза при опасност – афективно състояние, което се усеща телесно, най-често в сърдечната и гръдната област.

Неслучайно казваме: „Сви ми се сърцето от страх, безпокойство, неувереност“.

Страхът е атавистичен и идва от нашите праотци, от зората на човечеството. Най-честите детски страхове са от самотата и тъмнината. Те могат да се преодолеят с порастването, но в основата им лежи усещането за безпомощност – едно усещане, дълбоко свързано с незрелостта на Аза в ранна възраст. В сравнение с другите бозайници човешкото дете се ражда неподготвено за реалния свят, то е сред най-незащитените новородени и дълго време е зависимо от майката. Тази първична зависимост ражда и първичните страхове. По-късно, във фалосната фаза, се появява страхът от кастрация, а в латентния период – страхът от Свръх-Азa с неговите морални норми и забрани.

В случая с нашия лодкар-мравка страхът се корени най-вече в неяснотата – в мистерията около писмото в бутилката, неизвестния изпращач и тревожното очакване дали ще намери своята сродна душа.

Ако я изпусна… Без мрънкане. Стига!
И лодката скорост нечувана вдига.

Но надеждата е по-голяма от съмненията, тя дава сили на лодкаря:

Ако я намеря, ако я открия
Аз може със нея гнездо да си свия.

И това е една своеобразна инициация — изкачване на по-високо стъпало в емоционалното порастване на нашите герои. Защото всичко в света е отношения — и ние сме потопени в тях още от самото си раждане, дори още в пренаталния период.

Поемата напредва в своя разказ. Лодкарят-мравка вече е в таверната — но отново го връхлитат съмнения. Тук няма никого. Дали всичко това не е било някаква шега? И той става все по-мрачен. Но в себе си усеща ясно, че „жадува за ласка“, че „има мравокът от мравчица нужда“.

Не бива да забравяме и знаменитото твърдение на Фройд: „И така, ние приписваме на женствеността по-висока степен на нарцисизъм, която именно влияе на нейния избор на обект, така за жената да бъде любима е по-силна потребност, отколкото да обича“.

Да си припомним и какво отчаяние изпитваше мравчицата в началото на поемата — какво силно желание да бъде обичана, което я подтикна да напише писмото и да го пусне в морето с вярата, че съдбата ще ѝ изпрати този, когото чака. Този, който ще откликне на нуждата ѝ да бъде любима.

И точно тогава, съвсем неочаквано, лодкарят забелязва нещо на масата — една момичешка розова химикалка, и разбира, че именно тук е било написано писмото. 

И тогава — о, чудо! — пред него се появява една крехка мравчица в бяла рокля и заметнат шал, която стеснително му обяснява, че си е забравила любимата химикалка:

Най-сладката мравка стои и го гледа.
Надеждата му от мъглява и бледа
в миг става огромна, любовна заря.
– Ами… заповядайте.
– Благодаря.

Мария Донева създава може би най-милата любовна среща и обяснение – кратко, почти шепнешком изречено, но изключително въздействащо. Именно в своята лаконичност този момент се превръща в сюблимен връх на поемата – апотеоз на любовта, изпълнен с нежност, фин хумор и дълбока човечност.

Римите и ритмите са точни и ясни, сякаш естествено възникнали. Няма нужда от обяснения, защото всичко вече е казано – с поглед и присъствие. И тук е моментът да отбележим: както и в предишните си творби, Мария Донева отново изгражда свят, наситен с деликатност, нежност и хуманност. Любовта, едновременно мравешка и човешка, е малка и крехка, но в същото време безусловна и възвисяваща. Това е като да чуваш фанфари и химни, сякаш в далечината звучи Менделсон.

Изящните илюстрации на Елена Панайотова допълват текста с финес. Между образ и слово се създава неразделна симбиоза, в която рисунъкът не просто илюстрира, а дооформя и обогатява емоционалния свят на поемата. Текст и изображение са равностойни съавтори на въздействието.

И ето го епилога на тази щастлива история – една история с множество перипетии, но и с още повече надежда. История, която ни учи на най-простото и най-трудното… да се доверим на Съдбата:

И после… Какво? Заживяха щастливо
и всичко в живота им беше красиво.
И тъжно, и весело – щедро поравно.
Най-скучното нещо им беше забавно.
Най-тежката работа беше им лека,
защото, като си намериш човека,
или – както в случая – мравката своя,
каквото и да чака там, зад завоя,
посрещаш го с радост, на всичко готов,
закрилян от своята вярна любов. 

Да, ако се запитаме какво представлява поемата „Писмото на мравката“ от Мария Донева, отговорът е ясен: апотеоз на любовта. Любовта, която може да мине през всичко, но вярваме, че накрая ще е щастлива.