80 години от рождението на поета Тома Бинчев (1946–2013)

Тома Бинчев беше наш колега в Националния литературен музей – десет години уредник в дома на Яворов на „Раковска“ 138. Тогава самият музей носеше в съдбата си нещо от тежката карма на трагическия гений на България и да обгрижваш това място на паметта беше истинска мисия. Тома Бинчев и Иво Милтенов (който и днес ви посреща в дома на Яворови) бяха призвани да служат и да преживяват всички мъчителни битови и политически превратности, свързани с изоставения повече от двайсет години в частни ръце музей, защото и двамата са поети! Уви, днес Тома не е сред живите, за да се зарадва на възкресението на Яворовата обител…

В онези години Тома беше красив като древен грък, същинска персонификация на поета. Беше очарователен, духовит, с чувство за хумор, дълбоко под чиято повърхност обаче се стаяваше някаква трудно доловима тъга, която само по-близките му колеги като Иво Милтенов и художничката Ивелина Велинова усещахме. Дали обяснението беше екзистенциално, или причината за това се коренеше в обстоятелството, че сестра му Анастасия (Сия), част от легендарната бургаска „Тоника“, беше емигрирала в САЩ заедно със съпруга си, един от първите рок музиканти у нас? В тоталитарните времена това не се прощаваше нито на „невъзвращенците“, нито на техните близки… Това е и мотивът Тома да напусне любимия Бургас и да се премести в София през 1981 г. Споменавам този биографичен факт, защото той свидетелства за едно от качествата на целия бургаски джинс Бинчеви – свободолюбието! Неслучайно още през 1981 г. в поемата „Циркът“ Тома предрече и изобличи в аванс „гениалните мошеници, които се изправят пред тълпата (не за да гълтат ножове,) а за да извадят с нож единствената ти душа, преди да те накарат да им ръкопляскаш…“! Неслучайно Тома изкова и стиха заклинание: „Страхът не може да е формата на битието“! Неслучайно дори сонетите му са „свободни“… Защото е предизвикателство да изречеш идеята за свобода в най-каноничния литературен жанр, да извисиш поетическия си дух над формалната схема на класическия сонет, да разчупиш статуквото. Преди двайсет години нарекох Тома „Петрарка на морето“, но никога не съм го визирала като писач на канонични красиви сонетни „венци“, а съм го мислела като автор на свободни, дори свободолюбиви сонети! Като свободен Петрарка на свободния сонет, разлюлян от морската стихия!

Mузеят ни срещна с Тома, но поезията ни сближи. Написах първия си текст за него в „Литературен форум“, бр.20, 22.05.2001, когато бях активен литературен критик и не ме бяха погълнали литературната история и документалистика. Нямаше как да пропусна подобен рядък и ценен поет! Темата за морето е магнетичната за мен. Бащините ми корени са бургаски (баба Катя Бояджиева, на която съм кръстена, живееше в квартала на Петя Дубарова, с която неизменно завършват „женските“ ми книги)… А в поезията на Тома морето е едно от любимите (съдбовни) същества. Неговият дълбок извечен глас се дочува там неизменно, като исото в старинно пеене! И в „Открито море“, 1987, и в „Свободни сонети“, 1997, за да кристализира като смислово ядро на поезията му в антологичната книга „Морето“, 2006, – точно преди двайсет години. Днес тя се радва на ново преиздание по случай 80-годишнината на поета. Целият свят на Тома е оцветен в „морска“ тоналност – и когато пише за възрастни, и когато твори за деца. Дали защото е роден в Бургас и е бил по своему „момчето, което говори с морето“? Или защото е общувал в крайморската си младост с поети като Христо Фотев, също доживотно изкушени от митичната синя стихия (той, разбира се, има своята стихосбирка „Море“ (2000)… Именно Христо Фотев открива 12-годишния Тома след първата му публикация в „Черноморски фронт“ и го записва в литературния кръжок към читалище „Пробуда“, който води. След години му посвещава своето стихотворението „Възхвала на думите“, вдъхновен от емблематичната първа стихосбирка на Тома „Думите“. Ученикът на Христо Фотев също му е посветил прекрасните „Два свободни сонета“ – от 1975 и 1976 г. Заслужено Тома Бинчев става и първият носител на Националната награда Христо Фотев през 2008 г.

Дори когато не пише сонети, Тома Бинчев е своего рода „Петрарка на морето“… Защото, както италианският лавроносец е верен на своята дона Лаура и сътворява цял живот сонети за живота и смъртта ѝ, така и Тома не се уморява да преоткрива Морето. Основното достойнство на Бинчевата поезия е, че тя е открила своето, различното, макар и единосъщо Море. (Очевидно авторът осъзнава творческата си амбиция: „Морето в синьо“ (2000) е издадена билингва – на български и на английски.)

Бих сравнила стиховете на Тома с кратки образно-мисловни озарения, падащи като словесни светкавици в съзнанието на читателя. В същото време те са спокойни, чисти и твърди като камъни на вълнолом, облъскани от бурите, за да остане накрая само най-трайната им субстанция… Макар стихосбирката на друг поет (Георги Господинов) да носеше заглавието „Лапидариум“, то много би подхождало на минималистичната поезия на Тома, особено на неговите афористични „Числа“ (1986–1989)! Наистина, той е писал поеми („Циркът“, „Корабът“), но същността на поезията му е стремежът да не окичва с цветята на метафорите своите творби, да бъде сдържан, съзерцателен и мъдър. Прави стихотворения метафори, но с умение да обхване различни преображения на морското в максимална краткост на стиха. Това е „морето на Тома“ – опитът да изречеш (афористично казано) морето в едно изречение! Да вместиш битието ни, изпепелено от балканизмите, от вечните неразрешени междуособици, от войните, в кратичко, наглед пейзажно стихотворение от пет реда като „Пустиня“:

Морето и земята
денонощно си оспорват
брега.
И затова ли –
той е пустиня?

Темата „море“ като че ли сама по себе си предполага словесно развихряне, нали синята безбрежност е символ на движение, могъщество, вечност на природните стихии? Друг е въпросът, че понякога тъкмо „вълните“ на многословието могат да удавят читателя… Тома се е отказал от трупането на думи и от маринистични живописни визии (така добре сполучени от Иван Давидков в стихосбирката му „Морето“). Разбира се, лапидарният изказ не е попречил на Тома да улови като че ли всички мислими състояния на „морскостта“. Понякога това е опитоменото, дори одомашнено море, където гларусът се провиква като пъдар в лозето, друг път („В бурята“) то носи едновременно нещо от фурнаджиевската вакханалност и от съзерцателните видения на Емануил Попдимитров, големия майстор на подводните морски пейзажи… И накрая – то е призрачно царствено същество „със синя кръв“, в чиито владения човекът трагикомично се опитва да навлезе. Морето е Царят, който приема всяка форма, той е божествено дете на всемира, което си играе на безкрайни преображения, то е способно всичко да обезличи и унищожи, дори гигантските човешки изобретения като „Титаник“ – „чужденци“ в света му!

Твърде интересен е и „подмолният“ образ на лирическия Аз. Той, наглед смирен пред морето в царствените му сини одежди, все пак усеща, че сам е космична екзистенция, сродна на великата стихия. И дръзва да се мисли като морски събрат. Да даде прислон на предвечната неспокойна душа на Морето. В стихотворението „Съдба“ той е в образа на въплътителя, на „каменоделеца“, на скулптора, който вае с точни словесни жестове величавата му безформеност.

Аз повярвах в „морската“ мисия на твореца.

Друга физиономична характеристика на Тома е неговото виртуозно майсторство на поет за деца. Доказа се приживе с двайсетте си книги за малчуганите, остана техен любим автор, включван в читанки и помагала и години след безвременната си смърт. С живите си текстове в детските класики „Пеперудочудо“, „Кит немит“, „Кокошка с брошка“, „Гъбки без зъбки“, „Гатанки от дивата гора“, „Приятели от топлите страни“, „Водолаз“, „Слънчогледова къща“, „Буквите“, „Цифрите“…

Тома създаде и издателство „Август“ (1990), в което освен стиховете му се появиха и няколко отлични антологии: „Български пословици и поговорки“, „Български календар“, „Златна книга за децата“, „Гатанки“, „101 български сонета“.

Междувременно стиховете му вдъхновиха композитори и изпълнители и те сътвориха десет песни, някои от които („Водолаз“, „Моето дете“) се пеят и днес…

Не съм спестявала адмирациите си към личността и творчеството на Тома, докато беше сред нас. И в този момент съм убедена, че името му трябва да грее сред на най-големите съвременни маринисти на България – Върбан Стаматов, Христо Фотев, Иван Давидков, Петя Дубарова, Славчо Чернишев… Всяка антология на морето би се гордяла на нейните страници да има стихове на антологиста Тома Бинчев!

През 2025 г. в участвах в следсмъртното му честване в „Перото“ в НДК и се убедих колко почитатели има той не само в родния Бургас, чийто почетен гражданин е, но и в цяла България. Защото е националнозначим поет с автентичен глас, който трудно може да бъде сбъркан с нечий друг.

Защото съществуват феномените „морето на Тома“, виртуозните детски игрословици на Тома, защото поетът Тома Бинчев е жив в българската култура. И ще остане!