Четенето е най-голямата любов в живота ми. Книгите са мои верни приятели. Моята утеха, моите учители, моята радост. Не мога да си представя живота без четене. Дълго време любовта ми към книгите беше по-уединена, по-малко пламенна. Но през 2011 г. всичко се промени. Двете основни книжарници в Нешвил затвориха и след като почаках някой да отвори нова книжарница, реших да го направя аз. Това не беше сбъдната мечта, а по-скоро плод на раздразнение. Хората обичат да ми казват, че книжарниците са мъртви, че книгите куцукат към прашасалата купчина на културната неадекватност. „Богохулство“, казвам аз. Книгите са скалата, върху която съградих моята църква. Не го направих, защото се нуждаех от това. Аз имах книги, винаги съм имала. Борих се за книгите, защото вие се нуждаете от тях.
Лятото, преди да отворим книжарницата Parnassus Books, отидох на турне. Правех такива обиколки редовно от 1992 г. По време на тази обиколка – във връзка с романа ми State of Wonder („Състояние на изумление“) – събирах данни по темата. Проучих всички книжарници, които знаех, но най-ценната информация получих от моя приятел Даниел Голдън от Boswell Books в Милуоки. Той ми разказа обстойно за секциите с детски книги в книжарниците, за които не знаех много. „Ако искаш клиенти“, каза ми той, „трябва да си ги отгледаш“. В това имаше логика. На малките деца първо им четат приказки, после те самите се научават да четат и пораствайки, се превръщат в прекрасни клиенти. Петнайсет години по-късно мога да потвърдя, че това е вярно, защото ние си отгледахме цяла сюрия клиенти.
Но с времето това очарователно късче мъдрост се видоизмени. Вече не разглеждам този процес като отглеждане на клиенти, а като отглеждане на читатели. И не само за книгите, които аз пиша или продавам, а за всички книги. Днес вярвам, че ако искаме да живеем в общество, в което хората четат, то тогава ние също носим отговорност за отглеждането на читатели.
Какво обаче означава това? Ами можем да четем на децата така, както са ни чели на нас. Можем да купуваме книги за ученици, които нямат такива. Можем да говорим против забраната на книги – защото книгите не се сред нещата, които застрашават децата. Можем да се застъпваме за учителите и библиотекарите, които вършат работата, за която са обучени. А можем и просто да четем книги.
Искате ли хората да четат книги, вместо, да речем, постоянно да скролват на телефоните си? Ами тогава четете книги! Искате ли децата ви да бъдат читатели? Ами тогава бъдете модел за подражание. Разбира се, че ще им четете, но те също така трябва да виждат, че и вие четете. Като всички хора, които ми казваха да не отварям книжарница, вие може да се чудите дали книгите изобщо имат място в този златен век на технологиите. Мислете за четенето по следния начин. Всяка информация, която достига до вас през компютъра или телефона, е самостоятелна нишка. Във всеки един момент имате достъп до безброй нишки, които варират по отношение на качеството – от жизненоважни до безполезни. Романистът взема всички тези нишки и с тях изплита гоблени. Моми, еднорози, крушови дървета. Това не е лесна задача, но когато е изпълнена добре, резултатът е едновременно красив и траен.
Романите ни учат на емпатия, като ни поставят в обувките на други хора и очертават личната ни история, като ни показват как сме се променили и как ще продължаваме да се променяме. Помислете за Хариет Бичър Стоу. А сега помислете за Джон Ъпдайк. Ако това не е достатъчно основателна причина да обичате книгите, имайте предвид, че те също така ни помагат да развием и съхраним онова, което аз наричам дългоформатен мозък. Проблемите в света не могат да бъдат разглеждани нишка по нишка, нито могат да бъдат решени по този начин. Способността ни за задълбочено и нюансирано мислене се подобрява значително, когато четем текст, който е по-дълъг от 280 знака. Ако в последно време не сте прочели нито един роман, в началото може да ви се стори странно, но продължете да четете. Усилието, което полагате, определя какво ще получите в замяна.
Това, което най-много ме изненада по отношение на стопанисването на книжарница – а на практика всеки аспект на този процес ме изненадва, – е, че хората не идват само заради книгите. Оказва се, че четенето, това самотно занимание, е средство за свързване. Днес нашият месечен читателски клуб в Parnassus е толкова голям, че сме го разделили на три секции. В допълнение имаме читателски клуб за класика и читателски клуб за любовни романи, като веднъж в годината тези две групи се събират и четат класически любовен роман – последния път например това беше „Гордост и предразсъдъци“.
Организирали сме събития с автори като Джеф Кини, Пърсивал Евърет, Барбара Кингсолвър, Р. Ф. Куанг, Ина Гартен и Боно. Без значение дали става дума за исторически книги за президенти, или за мистерии, ние виждаме, че книгите служат като средство за свързване и общуване. Разговорите може да тръгват от книгите, но продължават в най-различни посоки. Четенето внася светлина в състоянието на мрачна изолация, в което толкова много хора се намират. Отбийте се в местната книжарница и ще видите за какво говоря.
Със съкращения
Ан Патчет (р. 1963) е американска писателка, собственичка на книжарницата Parnassus Books в Нешвил, щата Тенеси, която отваря врати през ноември 2011 г., и застъпничка на независимите книжарници. Авторка на 10 романа, сред които и преведените на български „Том Лейк“ (2025), „Холандската къща“ (2020, финалист за награда „Пулицър“) и „Белканто“ (2015).
Източник: The love of my life (and why I need to share it with you) (TED2026, април 2026 г.)
Превод от английски Даниел Пенев
Още по темата:
Мария Коева, Дискусия за книгата
Йонко Йончев, Как да подкрепим българската книга?
Саня Табакова, Създадени вечни
Алберт Бенбасат, Не се наблюдава подем в книгоиздаването ни
