0
1791

За националния интерес
и хуманизма

Днес пропагандаторите на българския национален интерес отново са мобилизирани да го бранят от „враговете” му.

За „националния интерес“

През последните години мнозина говорители се позовават на българския национален интерес в различни публични дебати. Макар да влагат различен смисъл в него и да го обвързват с разнообразни – често противоречиви – цели, те го представят като очевиден и неоспорим висш мотив за преценка при избора на вариант за действие на нашето общество или държава. Някои от тях дори издигат лозунга „България над всичко”, с който се стремят да утвърдят безусловния ценностен приоритет на националния интерес над всяка друга човешка ценност или цел. Неговата защита превръщат в единствената достойна за следване мисия. Всяко начинание съизмерват с тази често неясно формулирана кауза, която гражданите би следвало интуитивно да разбират и безусловно емоционално да приемат.

Днес пропагандаторите на българския национален интерес отново са мобилизирани да го бранят от „враговете” му. За такива са представени тези българи, които предлагат държавата и хората в нея по всеки възможен начин да подкрепят и подпомогнат бранещите родината си украинци. Плашейки сънародниците си с потенциални ответни мерки срещу нашата страна от агресора във войната против Украйна, те предлагат нашата държава да следва политика на неутралитет. Според тях тя трябва да се откаже да вземе страна в този конфликт, като декларират една абстрактна пацифистка позиция: ние сме против всяка война и не желаем да застанем от едната или другата страна на „фронтовата” линия – откъм нападателя или при неговата жертва в тази война. Надеждата им е, че като се снишим и изчакаме „да отмине бурята”, ще запазим добрите си отношения и с двамата, макар и с цената на загуба на достойнство в очите на нашите съюзници от цивилизования свят.

Досегашната ни история многократно е доказала, че шикалкавенето и опитите за надхитряне на злото винаги са завършвали позорно. Държането като шмекери и шушумиги никога не са предизвиквали симпатия и уважение, а само презрението у нас и зад граница на имащите куража и дръзновението да застанат категорично против носителите на злото. Въздържането от ясна подкрепа за изпадналите в беда украинци, водещи отечествена война, със сигурност ще посрами страната ни и българските граждани.

За приоритетите при оценяването

Открай време при избора на своето поведение хората са изхождали от дилемата материални интереси или духовни ценности. Първите имат количествен израз и видима практическа полза: богатство, слава, власт. Тяхното следване прави човешкия живот удобен и приятен, поражда самочувствие и гордост от очевидния успех в него. Смисълът от съблюдаването на вторите – истината, доброто, красотата, свободата, справедливостта и любовта – не е очевиден и няма как да се измери. Той се отнася до качеството на човешкото съществуване: възможността за личностно изграждане и за удовлетворение от осъществяването на творческите заложби на човека. Възприемането им като жалон и опора не носи преки материални ползи – много често дори е свързано със загуба на такива. То създава предпоставки за развитието на индивида, принадлежащ към биологическия вид homo sapiens, в пълноценен човек. Ала предпоставката и на двата типа житейски ориентири е обща: съхранението на здравето и живота на човеците. Ядро на хуманизма като идейна програма е именно безусловната повеля за недопускане осакатяване и умъртвяване на хора. Затова и той има безспорен ценностен приоритет пред всички други идеологии: полови, расови, етнически, класови, религиозни, национални и пр. Иначе казано, „хуманността (човещината) е над всичко”.

За разчовечаването на човека

В историята на човечеството доминира тенденцията към цивилизоване на хората. Чрез социализация и личностно развитие човеците преминават от животинско в хуманно състояние, превръщайки се в принципно различни същества от останалите обитатели на природата. Те изграждат изкуствения свят на културата, в който действат специфични правила за общежитие между тях, базирани върху търпимостта и съчувствието, и целящи избягване на страданията. Този процес обаче не е необратим. Макар и рядко се наблюдава обезчовечаване на някои хора, т.е. насока, която е обратна на продължилото хилядолетия очовечаване на огромното мнозинство от представителите на човешкия род. Тази дехуманизация се изразява както в загуба на основни характеристики на човешкото битие, така и в агресивно поведение към себеподобните. Сред чертите, отличаващи хората от останалите животни и винаги загубвани от бившите хора, се отличава моралното чувство. Става дума за неспособност да се прави разлика между добро и зло, между справедливо и несправедливо, редно и нередно, приемливо и неприемливо, както и за изключване на контролната инстанция при нравствената преценка на хората – съвестта. Що се отнася до другия основен белег за разчовечаване – склонността да се нападат, нараняват и убиват себеподобните, то резултатът от него е оскотяване на бившите хора. В техните очи е важно в света да се възцари „социалният дарвинизъм“, като водещ принцип за регулация на междучовешките отношения стане естественият отбор, при който благоденства този, който следва изискванията на животинския свят с типичната за него кръвожадност, а оцелява физически най-силният биологичен вид.

Настоящата война, както и всяка друга, представлява израз на разчовечаването на нейните подпалвачи. Каквито и благовидни предлози да измислят, по същество те извършват покушение срещу хуманизма, тъй като всяка война е форма на бунт срещу отреденото място и роля на човека в света. Чрез нея някои хора оспорват установената още от Аристотел позиция на човека в света между животното и бога, отхвърлят своето междинно положение в йерархията на съществата и се стремят да си присвоят ролята на бог. Искат да станат безусловен властелин в света, да покорят и подчинят други човешки същества, като ги лишат от най-важното им качество – свободата. Стремежът им е да преправят света според собствените си представи за неговото съвършено устройство, като си присвоят правото да се разпореждат с чуждия живот. Те основават своите претенции за господство чрез отхвърляне на принципа за равноправие между хората, народите и държавите. Посредством принуда и насилие се опитват да наложат своята воля и да завоюват изключително място в света.

На пръв поглед агресорите в днешна Украйна притежават познатия облик на човешки същества, но на практика са се сбогували с него. По същество са пропаднали до животинско състояние и са отишли отвъд обичайното човешко съществуване. Тяхното озверяване личи не само по загубата на способност за възприемане и следване на ценностите на хуманизма – свободата, равенството и братството (солидарността), но и по отсъствието на самоконтрол в поведението им. Това е най-видно по жестокостта, с която систематично унищожават украинския народ и неговата страна: държавни учреждения, жилищни сгради, училища, детски градини, болници, културни институции и най-вече човешки същества.

От днешните хора зависи дали хуманизмът ще бъде защитен с публично слово и на дело. Дошло е време хуманизмът да се превърне от абстрактен принцип в основа за реално социално действие. Неговото запазване и утвърждаване в човешките отношения днес означава безусловна и пълна подкрепа за хората на Украйна в тяхната борба за отстояване на независимостта, суверенитета и териториалната цялост на държавата им, за възможността да живеят свободно в родината си. След това е нужно да се неутрализират нечовеците, за да не могат да сеят смърт и разруха в други страни.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философията в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019), Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012–2016), ръководител на катедра Философски и социални науки (2002–2012), член-основател и председател на УС на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България (2002–2004), член-основател и изпълнителен директор на Института за българска философска култура (2011).