Избрани моменти от кореспонденцията между украинец и руснак на фона на войната

Михаил Шишкин идва в България по покана на Фондация „Комунитас“. На 13 октомври той ще представи книгата си „Моите. Есета за руската литература“ от 18.30 ч. в книжарница Umberto&Co в София, а на 14 октомври от 18 ч. е срещата с писателя в Народната библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив. На 15 октомври от 19 ч. ще бъде премиерата на спектакъла „Тайнственият произход на персонажите“ по Михаил Шишкин на Голямата сцена на ТР „Сфумато“ (реж. Георги Тенев).

Предлагаме ви избрани моменти от кореспонденцията между Михаил Шишкин и неговия украински приятел Генадий Друзенко, конституционалист, ръководител на Първа доброволческа мобилна болница „Николай Пирогов“ и военнослужещ във ВСУ, която писателят специално предостави на Портал Култура. Тяхната кореспонденция показва как по време на война дори едно-единствено съобщение може да доведе до размяна на писма и да постави началото на дълбоко приятелство. Тя доказва, че дори в минното поле на омразата човек може да търси и да намира пътища към взаимното разбирателство. И че хората, независимо от своята националност, език или паспорт, са призвани да се свързват един с друг. Един украински войник и един руски писател разговарят за войната и мира, за невъзможността и необходимостта да преодолеем миналото, и за бъдещето, което трябва да изградим днес. На украински и на руски – езика на разбирателството. Техният разговор е манифест на човечността. И напомняне – ние не сме обречени да воюваме.

* * *

Необречени да воюват

Генадий Друзенко – до Михаил Шишкин

Уважаеми Михаил,

Не се познаваме, а аз от доста време не съм писал на руски. Затова ви моля – не ме съдете строго заради лошия стил.

Казвам се Генадий Друзенко, основател и ръководител съм на Първа доброволческа мобилна болница „Николай Пирогов“ (известна в Украйна, и не само там, с украинската абревиатура ПДМШ).

Вероятно сме най-големият екип от цивилни медици-доброволци на фронта, където вече девет години спасяваме живота на военнослужещи и цивилни. През ръцете ни са минали над 90 хиляди пациенти. Сред тях и руски военнопленници…

Поради едно невнимателно изказване в началото на голямата война руската пропаганда положи немалко усилия да ме изкара чудовище, с което да плаши руските войници. Бог да ги съди: we don’t kill – we heal (ние не убиваме – ние лекуваме). Качествена и правдива информация за нашата дейност на руски език може да намерите на следния линк: projects.

В момента съм в Швейцария, срещам се с наши донори и приятели, които ни помагат да спасяваме животи на фронта. Навярно за вас би било интересно да се срещнем – да обменим впечатления, прогнози и оценки за руско-украинската война, която все повече ми напомня за Американската война за независимост. Защото да бъдеш украинец днес не е въпрос на ДНК, нито на Blut und Boden (кръв и почва), а преди всичко етичен и светогледен избор.

Ако желаете да се срещнем, пишете ми или се обадете – утре (понеделник, 4 декември) бих могъл да дойда при вас. За мен лично би било интересно да разговарям с изтъкнат представител на руската култура, който се противопоставя на войната.

Ако пък не – няма страшно, значи още не е дошло времето за откровен диалог лице в лице…

Михаил Шишкин – до Генадий Друзенко

Скъпи Генадий!

Благодаря ви за писмото! И огромно благодаря за вашата работа! Възхищавам се на вас и вашите колеги, които спасяват хора в тази чудовищна война. Уви, краят на всичко това не се вижда.

За съжаление, няма да успеем да се срещнем, тъй като отдавна имам планирано пътуване с публични изяви тези дни. Може би следващия път? Доколкото разбирам, посещавате Швейцария. Само ми пишете предварително.

Да се срещна и да разговарям с вас е за мен извънредно важно, а и аз винаги казвам по време на моите изяви: войната рано или късно ще свърши и ние ще трябва да градим мостове над тази пропаст между руснаци и украинци, препълнена с болка, кръв и омраза, която расте с всеки изминал ден от това клане, с всяка смърт. И тъкмо хората на културата – музиканти, художници, писатели – ще бъдат първите, които ще започнат да строят тези мостове. Единственият въпрос е кога? Може би следващото поколение или по-следващото.

Но никога не е твърде рано да започнем да градим мостове. Трябва да се опитва, макар това да изглежда невъзможно.

Пожелавам ви всичко най-добро, сили и победа!

Генадий Друзенко – до Михаил Шишкин

Ако нямате нищо против, ще мина на украински. Усещам този език по-добре и ми е по-лесно да пиша на него. Нещо повече, в това има известен символизъм: така ще градим правилно моста над бездната от омраза – от бреговете на езика и културата, родни за всеки от нас. Сигурен съм, че украинският няма да е непреодолимо предизвикателство за вас :-).

Следващия път, когато се подготвям да посетя вашия регион, непременно ще ви уведомя предварително. Важното е, че установихме контакт и двамата имаме желание и готовност да общуваме.

Бих искал да поговоря с вас за утрешния ден, когато войната приключи и ще трябва да мислим как да живеем оттук насетне. Да живеем един до друг. А понякога и заедно…

Генадий Друзенко – до Михаил Шишкин

Днес срещнах моя добър приятел – писателя и иконописец Олександър (Олес) Клименко, автор на забележителния проект „Икони върху сандъци с боеприпаси“. За мен това е извънредно символичен културен феномен на нашето време. Защото превръща контейнерите, в които на фронта се доставят оръжията за убийство и смърт, в символ на любовта, възкресението и живота. И във вашата, и в нашата култура иконите са символ на победата на живота над смъртта, на доброто над злото, на любовта над омразата… Колко много липсва любовта в днешния свят!

Покрай другото си спомнихме за вас и за това колко малко хора в момента се замислят за украинско-руските отношения след войната. От една страна, това е разбираемо и естествено: твърде много болка и сълзи донесе „руският свят“ в Украйна. От друга страна, всички войни някога свършват, а животът продължава. Географията е съдба и ние така или иначе ще трябва да живеем един до друг: да пътуваме, да се влюбваме, да търгуваме…

Нека се опитаме да направим поне една малка крачка към това бъдеще.

Искрено ваш,
Генадий Друзенко

Михаил Шишкин – до Генадий Друзенко

Вие се познавате с Олександър? Предайте му сърдечен поздрав от мен! В Швейцария бе представена неговата изложба „Икони върху сандъци с боеприпаси“ (Icons on ammo boxes), която направи огромно впечатление на хората тук. Когато се срещнахме в Цюрих, той ми подари потресаващ албум с икони върху сандъци с патрони. Постарах се да привлека вниманието на всички мои познати към тази изложба. Всъщност за мен от самото начало, още от времето на анексията на Крим, беше важно да обяснявам на швейцарците какво се случва. Тъй като до тях достигаше много едностранчива информация.

Години наред се опитвах да обясня в интервюта и есета в швейцарски и международни медии с кого си има работа Европа, да събудя хората, да тропам по вратите им, за да разберат: Путинова Русия вече е започнала война със Запада. През 2013 г. призовавах за бойкот на Олимпиадата в Сочи, но кой да слуша един писател! Първата и най-добра демокрация в света построи в Сочи шале, в което президентът на Швейцарската конфедерация лижеше ботушите на Путин. Резултатът от този „празник на спорта“ бе анексията на Крим и войната в Донбас. Изминаха четири години. През 2018 г. Русия организира световното първенство по футбол. Изглежда, на всички вече трябваше да е ясно, че се води война. Хиляди убити, ранени, останали без дом. Отново призовавах в пресата и по телевизията за бойкот. Но никой не искаше и да чуе: а многомилионните приходи и масовата футболна еуфория! Целият свят дойде в Русия, за да играе футбол пред Путин. Той разбра това – уви, съвсем основателно – като подкрепа за своята война, така вратата към 24 февруари 2022 г. бе широко отворена.

Първото, което чух по швейцарските новини онази сутрин, беше изявлението на правителството на конфедерацията: ние сме неутрална страна и няма да подкрепим санкциите срещу Русия! Ето как се опитваш да пробиеш стената на неразбирането, но просто си разбиваш главата. Какво да се прави? Да продължиш да пробиваш тази стена! На 25 февруари се изказах по швейцарската телевизия в основното политическо токшоу „Арена“, където още веднъж обясних, че епохата на неутралитета е отминала, че това е война срещу човешката цивилизация и затова тук никой не може да остане неутрален. Буквално на следващия ден федералният президент заяви, че Швейцария се присъединява към санкциите срещу Руската федерация. Почувствах, че и аз имам принос в тази малка победа срещу путинската война.

За мен винаги е било важно да участвам в публични прояви заедно с украински писатели. Имам много приятели в Украйна и от началото на тази война, след окупацията на Крим, неведнъж съм имал съвместни участия в различни страни с Андрей Курков, Юрий Андрухович, Сергий Жадан, Саша Кабанов, Борис Херсонски и други украински поети и писатели. Защото е особено важно да покажем, че ние, хората на културата, заедно противостоим на настъпващото варварство. Освен това и културата, и варварството не познават национални прегради. Когато започна пълномащабното нахлуване, с Юрий Андрухович разговаряхме час и половина по немското радио SWR4, аз от студиото в Базел, а той – от Лвов. С Андрей Курков през март 2022 г. говорихме заедно в Осло пред огромна и препълнена зала. Така и трябва да бъде – писателите заедно срещу престъпната агресия. С Андрей сме приятели от много години.

После украинските писатели, които имаха съвместни участия с руснаци, бяха подложени на натиск вътре в Украйна. Миналото лято, през август, отново участвахме заедно с Юрий Андрухович на фестивала в Молде, Норвегия. Беше забележителна вечер – солидарност на хората на културата срещу путинската война. След това обаче срещу Юрий в украинските социални мрежи започна истински shit storm. Всичко това го има в интернет. Негови колеги му пишеха във Фейсбук, цитирам: „Руснакът – независимо дали е за Путин, или против него – е говно. И ако си се докоснал до него – вониш!“. Беше болезнено да се чете как Юрий се опитва да се оправдава, че на съвместните участия никога не сме разговаряли на руски, а само на немски или английски. Няколко седмици след това трябваше да участваме заедно с Андрей Курков на панаира на книгата в Гьотеборг, вече бяхме включени в програмата, но получих имейл от Андрей, че се отказва.

Всичко това е тежко, болезнено.

Разбира се, приемам с радост вашето предложение да потърсим заедно път напред! Би било добре, ако мога с нещо да ви помогна. Във всеки случай ще се радвам, ако намерим начин да работим заедно.

Генадий Друзенко – до Михаил Шишкин

Преди всичко благодаря за вашето искрено писмо. Как добре ви разбирам!

За съжаление, украинците нерядко се поддават на ресентимент, както и руснаците. Култът към Бандера, който е отговорен за убийството на десетки украинци, чието единствено провинение е, че са обичали Украйна другояче и са виждали различен път към нейния просперитет в сравнение с младите радикални националисти – е най-яркият симптом на същата болест… По ирония (или по-скоро сарказъм) на съдбата Бандера е участвал в организацията на точно един атентат срещу съветски деец – Алексей Майлов. Останалите му жертви са поляци и украинци.

Особено ярко (и за мен болезнено) нашата болест – ресентимент (чиято анамнеза е очевидна, тя обяснява произхода, но не оправдава самата болест), се проявява в отношението на украинците към две изключителни фигури в украинската история от 30-те години на миналия век: Степан Бандера и митрополит Андрей Шептицки. Макар да имат в историята си личност като Шептицки, фигура от европейски мащаб, същински духовен лидер и патриарх на украинците в Галиция, съвременните украинци масово пеят „наш баща е Бандера…“. Защото да живееш с омраза като Бандера е лесно, а с любов – като Шептицки – е много по-трудно…

Между другото, при нас в ПДМШ в началото на „малката война“ доброволка беше рускинята Олга Симонова – изключителна спортистка и като цяло страхотно момиче от Челябинск, в чиито вени едва ли тече и капка украинска кръв. Въпреки това, виждайки на чия страна е истината, Олга стана доброволка, след това подписа договор с ВСУ (Въоръжените сили на Украйна), а през 2022 г. загина героично, защитавайки Украйна. Миналата година тя получи званието „Герой на Украйна“ (посмъртно). Гордея се, че навремето издействах за нея украинско гражданство. Тъй като за нея, както и за Шептицки, украинската идентичност бе морален избор, а не произход – не Blut und Boden. Впрочем струва ми се, че украинската кауза е непобедима, докато запазва моралното си превъзходство, докато етиката е по-важна от идентичността…

Някога покойната ми баба, откарана по време на Втората световна война в Третия райх на принудителен труд, ми казваше: „Внуче, няма добри и лоши нации – има добри и лоши хора“. Аз бих добавил: и добра или порочна система за организиране на хората в политически общности. Но тук в мен проговаря конституционалистът – сферата на моя научен интерес е конституционният дизайн и ако ми се даде свобода, със сигурност „ще оставя мислите си да се развихрят“ в любимата област…

Връщайки се към конкретиката, предлагам да опитаме да градим мостове още сега, въпреки че в момента това изглежда сизифовски трудно. Впрочем цялата десетгодишна история на ПДМШ е историята на едно голямо чудо, в което любовта и вярата побеждават омразата и смъртта. Аз със сигурност не се страхувам от хейта. Особено от страна на „тиловите патриоти“, които в своята омраза към всичко руско често са много по-радикални от самия Степан Бандера. Убеден съм, че през деветте години на руско-украинска война съм заслужил правото да обичам Украйна така, както сам намеря за добре.

Лично аз – макар да не съм поет или писател, въпреки че преди войната бях считан за публичен интелектуалец – съм готов да застана до вас пред всяка аудитория и да ви стисна ръката пред камерите, ако ни обединява кауза, която дори малко допринася за справедливия край на тази война или поне намалява броя на нейните жертви.

Сигурен съм, че наше мото сега трябва да бъдат евангелските думи: „Който не е против нас, той е за нас“, и в никакъв случай обратното. Ето защо, колкото повече руснаци, които мразят путинския режим и признават фундаменталното право на Украйна и украинците сами да определят съдбата си, ни подкрепят в тази война, толкова по-лесно ще бъде да градим мостове след нейния край. Щом Паул Целан е писал своите гениални стихове на немски след Холокоста, защо украинците да не могат да пишат на руски? Нима смисълът и същността не са по-важни от езиковата форма? Независимо от това как интерпретират някои украинци известната мисъл на Хайдегер за езика като дом на битието…

Как мислите, на каква трибуна бихме могли да заявим гръмко, че враждата между руснаци и украинци не е фатум? Че да бъдеш и да останеш човек е по-важно, отколкото да циклиш върху идентичността на своята глутница. Както казва Нелсън Мандела (един от героите в моя вътрешен пантеон), „да живееш с ресентимент е все едно да пиеш отрова и да се надяваш, че тя ще убие враговете ти“.

Очевидно е, че ако се осмелим да организираме съвместна проява, и по вас, и по мен ще полетят гнили домати. Но ми се струва, че това би могло да направи събитието особено символично. Защото с камъните, които ще полетят по нас, можем да се опитаме поне частично да запълним пропастта от омраза и отчуждение между украинци и руснаци, която с всеки изминал ден става все по-дълбока. Мисля, че подобна християнска саможертва (почти като във филма „Жертвоприношение“ на Тарковски – още един символ на преплитането на нашите съдби и култури) е едно от най-прекрасните съкровища в споделеното ни духовно наследство. „Със смъртта си смъртта победи“ – това ни дава надежда за изход от водовъртежа на омразата и злобата, в който ни вкара кремълският престъпник.

Можем да си поставим две цели: честно да обсъдим как да градим мостове, когато вековните връзки между нашите култури са не просто разрушени, а изпепелени до основи от напалма на взаимната омраза и недоверие. Ако вярваме, че диалогът е възможен (а аз вярвам в това), трябва да плуваме срещу течението. Изглежда, няма да ви е за първи път. На мен – също. Нека опитаме. Ако успеем да издигнем поне един крехък мост над бездната от хейт и ненавист (естествена и разбираема от украинска страна, но безперспективна) – това би било огромен успех. Ако ли не – поне ще знаем, че сме направили всичко, което зависи от нас…

Михаил Шишкин – до Генадий Друзенко

Много ви благодаря за вчерашната ни среща в Базел и за изключително важния разговор! Срещите с хора като вас са за мен опора в живота.

Благодаря за изпратеното интервю! Казали сте много важни неща. Толкова ми се иска хората да ви чуят! Оттук, разбира се, не е лесно да разбера ситуацията в Украйна – доколко хората ви слушат и се съгласяват с вас, или не?

Благодаря, разбира се, и за това, че сте ме споменали в интервюто. Аз правя за Украйна каквото мога, а в отговор често получавам удари под лъжичката. Ето, през февруари в Лозана се проведе презентация на новото френско списание „Комета“. Поканиха ме да участвам – на сцената с мен бяха известният славист Жорж Нива и украинската историчка Вира Остапчук, професор в Одеския университет и специалист по Втората световна война. Ясно е, че всичко, което аз и ние казахме, беше в подкрепа на Украйна. А в края на разговора на сцената, когато ѝ подадох ръка, тя демонстративно отказа да я стисне.

Наскоро излезе мой текст за смъртта на Навални. Публикуваха го, струва ми се, във всички водещи вестници по света – от The Guardian и Le Monde до El País и La Repubblica. Може би ще ви е интересно. Ето линкове към публикациите на английски и на руски език.

Генадий Друзенко – на Михаил Шишкин

Благодаря ви за срещата! Животът ме е научил, че хората не се срещат просто така. След завръщането ми в Украйна се наложи спешно да замина за фронта, затова малко се забавих с отговора.

За мен е малко по-лесно, отколкото за вас: имам оръжие, получено като награда, и репутацията на буен човек с „непоносим“ характер. Поради това обикновено не ме обичат и ме хейтят зад гърба ми, така да се каже – онлайн…

Още веднъж препрочетох есето ви за Навални. На мен той също ми импонираше посвоему. Разбира се, в третата година от голямата война нито политическите убийства, нито съвременният ГУЛАГ в Русия ни изненадват. За съжаление, както и преди 1975–1985 г., той е пълен с украински борци за свобода, за правото сами да определят съдбата си. Ето защо описах отношението си към Навални с думата „импонира“, а не с „възхищавам се“ или „вдъхновява ме“. Той беше човек на делата, а това почти винаги предизвиква уважение у нормалните хора. Поне така би трябвало да бъде. Особено когато човек плаща за убежденията си със собствения си живот…

Боя се, че ние, украинците, постепенно губим тази общочовешка перспектива и ценностна скала, че се плъзгаме към примитивния „интегрален национализъм“ на Донцов. По време на голяма война този прилив на национализъм, който понякога прераства в „патриотично безумие“, разбира се, е лесен за обяснение, но за мен лично е абсолютно неприемлив…

Аз също съм човек на действието. Любимата ми украинска поговорка гласи: „Добрият проповедник се отличава не с красноречието, а със собствения си пример“. Вероятно затова аз, ученият конституционалист, попаднах във фронтовата медицина: не можех просто да наблюдавам как моят народ и моята страна кървят…

Нека си припомним – или поне да опитаме, – че човешкото достойнство, хуманизмът и моралът стоят по-високо (и са по-важни!) от паспорта, етническия произход или езика!

Михаил Шишкин – до Генадий Друзенко

Простете, че изчезнах.

Диагностицираха ме с рак. Претърпях операция. Сега малко по малко се съвземам. Днес е първият ми ден вкъщи след болницата. Лекарите казват, че всичко е наред, но засега не се чувствам особено добре.

Надявам се на вашето разбиране.

Генадий Друзенко – до Михаил Шишкин

Натъжихте ме, приятелю…

Преди войната ракът отне и двамата ми родители… А когато Киев беше почти обсаден, съгреших пред Бога, но Му благодарих, че е станало така…

Най-важното сега е да оздравеете възможно най-бързо! Почти прочетох малката ви книжка за Валзер, Джойс и Шаров. Отдавна не бях изпитвал такова удоволствие от четенето. За мой срам, вие ми открихте Валзер и Шаров. Искрено ви благодаря!

Трябва да пишете! Вярвам, че някой ден моята страна, вместо отвратителното гонение срещу Булгаков, ще печата Шишкин в оригинал.

Между другото, епидемията от „права и свободи“ в Московското царство не е внесена от холандците и немците по времето на Петър I, а малко по-рано – от книжовниците на Могилянската академия в Украйна.

В това отношение много поучително е изследването „Москва, Маросейка“ на нашия прекрасен филолог Юрий Шерех (Шевельов). Искрено ви го препоръчвам.

От Михаил Шишкин – до Генадий Друзенко

В началото след операцията не се чувствах много добре, две седмици се мъчих с катетър, а после започнах да се възстановявам. Отне ми дълго време да дойда на себе си, но ето че вече тръгнах на първото си пътуване. Вчера говорих във Верона на Arena di Pace. Имаше десетки хиляди хора – заради папата. Порази ме това, че липсваха украински знамена. Имаше палестински, израелски. Останах с горчивото усещане, че в Европа солидарността с Украйна избледнява. Разбира се, говорих за войната, за това, че мирът е възможен само с поражението на страната агресор. Но настроението спрямо Украйна – усещам го навсякъде – е различно, съвсем не е такова, каквото беше преди две години. Боли ме.

Спомням си митинга за солидарност с Украйна през март 2022 г. в Цюрих. Доколкото знам, никога до този момент на главния площад в града Sächselüte не са се събирали 40 000 души на политически митинг. За първи път говорих пред море от хора. В онези дни изглеждаше, че такава вълна на солидарност от страна на целия демократичен свят ще помете путинските СВО-шници. Военното поражение на руската армия тогава беше възможно, но Западът не даде на Украйна – и досега не дава – достатъчно оръжие, за да победи. По същество те извършиха – и продължават да извършват – предателство. Сега военно поражение и следователно радикален колапс на режима в Русия са вече невъзможни, тъй че руската история ще продължи по обичайния си път: след силен режим идва слаб, а това означава смут и анархия, която се прекратява от нов силен режим – така е след падането на царизма, същото се случи и след разпада на Съветския съюз. Така ще бъде и след Путин. Населението няма да иска да живее в хаос и ще тръгне след всеки, който извика: „Let´s make Russia great again!“.

Сега ми откриха рак и в щитовидната жлеза, ще трябва да я отстранят. Операцията ще е на 10 юни. Започнах постепенно да се освобождавам от тялото.

Генадий Друзенко – до Михаил Шишкин

Прочетох интервюто ви. Блестящо интервю! Искрено ви благодаря.

За съжаление, вашият призив (който напълно споделям): „Трябва да се освободим от това робство, от „дълга към царя и отечеството“, и да вземем от нашата литература само онова, което ни приближава до световната култура: умението да мислим критично, разбирането за ценностите на индивидуалната свобода, осъзнаването на човешкото достойнство“, става все по-актуален не само за Русия, но и за Украйна.

Това, което вие наричате „племе“, аз обикновено наричам „глутница“ – стая. За съжаление, войната е перфектният инкубатор за стадния инстинкт. Когато въпросът опре до оцеляването, фини материи като свободата, достойнството и културата остават на заден план. Сплотяването в глутницата – „сгъстяване на редиците“ – за да оцелееш и да победиш на всяка цена, се превръща в максима и за двете страни. И това е страшно.

Етиката влиза в конфликт с идентичността. Човечността – с патриотизма. Украйна, която влезе във войната заради правото си да се откъсне от Русия и да се приближи до Запада с неговата антропоцентрична култура и култ към човешките права и свободи, все повече се доближава до латиноамериканските полумафиотски автокрации: „a son of a bitch, but he’s our son of a bitch“ (кучи син, но наш кучи син)…

По ирония на съдбата нашето сбогуване с путинска Русия започна под знамената на достойнството, но през последните десет години бяхме изкушени да се съсредоточим върху външното (език, декомунизация, пребоядисване на държавата – съветска по своята същност – в ярко жълто и синьо) – вместо върху радикални вътрешни промени. Достойнството (а с него и отделният човек) отстъпва пред стадния инстинкт. Най-голяма важност придобива принадлежността към собствената глутница. Да бъдеш човек вече не е задължително…

Страхувам се, че при това положение ни предстои дълъг диалог в емиграция за руско-украинското разбирателство, основано на приоритета на личността. Разбирателство, което се измерва с отделния човек, а не с глутницата. С поляците почти го постигнахме, макар да изглеждаше, че въпросът за Западна Украйна / Kresy Wschodnie, която Сталин първо открадна от Жечпосполита, а след това узакони кражбата в Техеран и Ялта, следвайки правото на по-силния и със съучастието на съюзниците, ще ни скара завинаги. Но тогава се появи Йежи Гедройч и поляците постепенно приеха, че бъдещето е по-важно от териториите. Приеха го и спечелиха бъдещето.

Михаил Шишкин – до Генадий Друзенко

Струва ми се, че през цялото време говорим за напълно очевидни неща и понякога ме обзема отчаяние, че тези прости идеи не достигат нито до „племето“, нито до „глутницата“.

Видяхте ли, че онзиден моето отечество ме почете? Удивително е колко просто се случва всичко там. Същите хора, които първо наградиха книгите ми с трите най-престижни литературни награди в страната, сега ги забраниха. И книгите са същите, и хората.

Ето накратко за литературната награда „Дар“, която основах заедно с мои приятели, швейцарски слависти. Преди всичко тя не е нито „руска награда“, нито „награда за руска литература“. Това е награда за преосмисляне на целия опит на литературата на руски език, награда за откриване на нови подходи към литературата и литературния живот извън архаичната държавност, награда за всички, които пишат и четат на руски език, независимо от паспорта и страната на пребиваване. Нашият език не принадлежи на диктаторите, а на културата на човечеството.

Сега е време за създаване на нов тип култура на руски език, свободна от проклятието на територията и от руския „патриотизъм“ – време за създаване на нова рускоезична култура, която вижда себе си като част не от някоя територия, а от световната култура. Изключително важно е, че в наградата участват както украински писатели, които пишат на руски, така и украински издатели.

Актуалната задача на нашата награда е не толкова да се определи победител, колкото да се помогне на новите издателства и автори да оцелеят в тази трудна ситуация. А смисълът на читателския crowdfunding (групово финансиране) е не само в определянето на победител, но и във финансовата подкрепа за авторите, включени в краткия списък. Мнозина от тях са в емиграция и се нуждаят от помощ, а някои – като Мария Галина – са в Украйна под бомбите. Трябва да им се помогне. Затова е много важно колкото се може повече хора да се включат в тази кампания за събиране на дарения. Може да се гласува за няколко автори. Тук не става въпрос за литературни амбиции, а за солидарност.

Днешните кадри от Кривой Рог… нямам думи какви нищожества са.

Генадий Друзенко – до Михаил Шишкин

Отдавна не сме се чували. Как сте? Как е здравето ви? Надявам се, че лечението дава резултат и се моля да победите болестта.

Току-що прочетох, че Мария Галина е отказала наградата „Дар“. Какво да кажа: войната отравя както виновните, така и онези, които са прави.

Интелектуалците имат комплекси заради езика – на фронта няма място за подобни комплекси.

Ще си позволя да ви изпратя откъс от биографията на Васил Стус, гениалния украински поет, написана от сина му:

„Ако се озлобиш, ако повярваш, че светът е жесток и за да живееш в него, трябва да станеш зъл, светът ще се затвори за теб, защото твоята жестокост ще превърне очите ти, някога широко отворените към света, в бойници на омразата, от които тя се излива навън. Тогава ще получиш в замяна същото и от света. Въпреки цялата несправедливост трябва да умееш да обичаш, да вярваш, да пазиш надеждата, защото нашият свят е добър, ала тесногръдието на човешките възгледи го е изкривило в нашето възприятие. Знай това или засега просто вярвай…“

Васил Стус казва тези думи на сина си, докато агенти на КГБ претърсват апартамента им, преди да отведат поета за втори път в затвора. Същата вечер го отвеждат. Както се оказва по-късно – завинаги…

Откъс от „Васил Стус: животът като творчество“

Генадий Друзенко – до Михаил Шишкин

Приятелю Михаил, радвам се да ви чуя/чета.

Знам от личен опит колко боли, когато вместо справедлива и заслужена благодарност те хейтят само защото си чужд – заради езика, позицията, паспорта, цвета на кожата…

За съжаление, войната се храни с омраза. Затова има толкова много отрова във въздуха – вече четири години от началото на голямата и дванадесет години от началото на малката руско-украинска война. Защото да мразиш е по-лесно. Особено когато наоколо има толкова много нещастие, мъка, несправедливост…

Но фактът си остава факт: омразата нищо не гради, не лекува, не ражда – тя само разрушава и убива. По зла ирония на съдбата тя погубва не само враговете, но и своите.

Тръмп отрезви Украйна – и сега сме готови да признаем това, за което викам през последната година, година и половина: хората са по-важни от териториите, бъдещето – от отмъщението, мирът – от справедливостта. Но сега Путин не е готов. Той ще натиска дотогава, докато не се удари в стената на нашия отпор. Границите ще минават там, където се установи динамичният баланс на силите на фронта. Ако изобщо се установи. Защото тази война (както някога и Първата световна) е за това кой пръв ще се срине отвътре, а не за превземането на вражеската столица.

Остава да се надяваме и да се молим първи да се срине режимът на Путин…

Надявам се да успея да стигна до вас следващия месец. Дано даде Бог да се видим.

Защото през есента, ако нищо не се промени, планирам да се мобилизирам. Съвестта не ми позволява да постъпя по друг начин: вече не мога да подкрепям финансово ПДМШ, а не мога да стоя настрана.

Надявам се да дойде време, когато ще е по-лесно да обичаш, отколкото да мразиш 🙂

Ако оцелея – ще се видим.

Михаил Шишкин – до Генадий Друзенко

Как сте? Пишете, ако можете! Тревожим се за вас. Тук цари спокойствието на планината Юра и е невъзможно човек да си представи, че в същата тази минута в окопите умират хора.

Правя каквото мога. Продължаваме с наградата „Дар“. Украинците отново ни изпратиха книги. В краткия списък, както видяхте, се класираха три книги на украински автори. Чета финалистите.

Каним се да пътуваме до Берлин за панаира на рускоезичната книга. За мен е изключително важно, че сме много – тези, за които е важно да съхранят достойнството на руския език.

Заедно с украинците от Ukrainian society in Switzerland в момента подготвям открит публичен разговор, който ще се проведе на немски език в Цюрих. Струва ми се, че е необходимо да се установяват връзки между местните украинци (техните активисти, между другото, събират пари за автомобили, закупуват ги и ги карат в Украйна за ВСУ) и онези руснаци тук, които подкрепят Украйна. В този разговор ще участват прекрасни млади хора от асоциацията „Русия на бъдещето“, които организират митинги в подкрепа на Украйна, събиране на средства и т.н. Журналистката от NZZ Катарина Брахер се съгласи да бъде модератор, тя е пътувала много до Украйна. Би било чудесно, ако успеете да участвате в този разговор, макар и онлайн. Възможно ли е това?

Моля да ми простите, че не отговарям веднага, пътувам много. В момента съм във Финландия, имам няколко публични изяви в Хелзинки.

Генадий Друзенко – до Михаил Шишкин

След като навърших 50-те, изведнъж осъзнах, че мога да успея дори във видимо безнадеждни начинания, стига да не дърпам чергата към себе си. Ако бях решил да си построя имение в стила на украинските или на руските олигарси или да открадна няколко милиона долара от бюджета, със сигурност нямаше да успея. Успявам, когато буквално приложа на практика добре познатата заповед: „Да бъде Твоята воля“.

Някъде прочетох, че Господ няма други ръце освен нашите. Тъй като лично аз имам всичко необходимо за щастието – чиста съвест, обична съпруга и деца, с които се гордея и които обичам, любимо куче, малка къщичка и пет декара земя, както и моята страна, която далеч не е съвършена, но я има и я чувствам своя – с радост отдадох силите, опита, енергията и знанията си в ръцете на Бога (или, ако предпочитате, на съдбата) и всичко започна да ми се получава :).

Всъщност въпреки целия абсурд на ситуацията, в която попаднах, се чувствам абсолютно щастлив. Прекарвам дните си на полето, сред неимоверно красивото пролетно Диво поле. Гледам развалините от села и ферми наоколо, които толкова контрастират с красотата на природата, и разбирам, че съм попаднал сякаш в машина на времето: отново съм на фронта, както моите далечни предци преди 300 години, когато на европейските карти украинското Причерноморие и Приазовие са били наричани Loca Deserta (Пустинни места).

И въпреки че на над 50 години е трудно да се тича по полетата, на мен до болка ми е интересно (и страшно!) колко се е променила войната. Танковете, войниците с автомати, самолетите – всичко това е в миналото, както кавалерията по време на Втората световна война. Сега операторите седят в блиндажите и се взират в екрана –откриват и убиват врага като в компютърна игра. Всички колебания на великите хуманисти, всички екшъни за голямата война, цялата голяма трагедия на войната бяха убити от дроновете. Сега, като възприятие, това е компютърна игра. Игра, в която врагът умира на екрана. Рицарството е окончателно мъртво. Ръкопашни боеве вече няма. По-точно те се случват, но са обречени – като конете в моторизираната война…

Има само смъртоносно бръмчене в небето, напомнящо на комар, което носи смърт. Но нашето ухо, нашето подсъзнание все още не се е научило да се бои от това бръмчене. Бръмчене, което носи смърт много по-точно от всеки снаряд или ракета. Твоята индивидуална смърт.

При все че безпилотните системи се развиват с гигантски стъпки, светът не си представя на ръба на каква пропаст стои. Щом изкуственият интелект изземе от човека управлението на тези „птички“, всички ние ще станем техни заложници. Представете си: прелита такава „птичка“ в дома ви, каца някъде върху гардероба и след няколко дни, когато сядате със семейството си около празничната трапеза – избухва. И за това не са нужни Мосад, ЦРУ, МИ-6 или ФСБ – за това са достатъчни няколко украински или руски ветерани с евтин дрон.

Ето защо тази война, която изгуби всякакъв стратегически смисъл и се подхранва единствено от ината и нежеланието на руския диктатор да признае „реалиите на земята“, трябва да бъде прекратена възможно най-скоро. Защото тя е пролог към друг, много по-лош и по-опасен свят. Дори сред живописните швейцарски планини.

По волята на съдбата в момента съм прикован към Украйна. И по „Хамбургската сметка“[1] това е правилно.

Можете да разчитате на моя глас. Боя се, че на украинските радикали в Европа ще е трудно да възразят на ветеран, който воюва вече дванадесета година.

Мисля, че техният радикализъм спрямо „всичко руско“ е по-скоро защитен рефлекс. Един вид: ние не воюваме на истинския фронт, но затова пък воюваме на културния. Тази индулгенция е фалшива.

Затова нека планираме за есента събития, които ще обединят хората с добра воля, а няма да ги разделят по езиков или културен признак.

Разбира се, винаги можете да разчитате на мен. Защото моята война не е срещу руснаците, руската култура или руския език – аз оставих всичко и отидох на фронта, за да воювам срещу варварството, робството, тиранията, несправедливостта и безправието, които в украинската си версия изглеждат не по-малко отвратително, отколкото в руската.

Пък и оръжие взех в ръце само защото ние, украинците, имаме навика да поправяме грешките си едва преди да направим следващите. Затова при нас на трона е вече шестият президент, докато в Русия е едва „второ-третият“. Тоест шансовете най-накрая да не сгрешим и да изберем достойна власт статистически са все пак по-големи.

А в това, че властта може да служи на своя народ, а не на егоистичните си интереси, аз свято вярвам. И сигурно с тази вяра ще си умра, когато му дойде времето. Може би защото в моите 40 и повече години намерих човека, който ме научи каква трябва да бъде политиката – Нелсън Мандела.

Не знам какво ми е подготвила съдбата занапред. Аз съм чудесна илюстрация на мъдрата одеска поговорка: „Ако искаш да разсмееш Бога, разкажи му плановете си“. Затуй планове отдавна нямам. Освен един императив: Werde, der du bist! – всеки ден да оставам (или по-скоро да ставам) себе си.

Ще успея ли да дойда през есента в Швейцария? Надявам се. Има такива предварителни уговорки с командира. Но както се шегуват в Украйна, „това е армията“, което означава, че всичко може да се промени всеки ден или дори всеки час.

Но докато съм жив и здрав, рамото ми е до вашето и гласът ми ще звучи в подкрепа преди всичко на свободата, достойнството и човечността, а едва след това – на Украйна. Така че стратегически винаги можете да разчитате на мен. А форматът е въпрос на тактика. Разбира се, онлайн общуването никога няма да замени енергията на живия човешки контакт.

Тези, които обичат страната и народа си, трябва да търсят изход от този капан на омразата. И първата стъпка, която трябва да направим, е да заявим на висок глас: руснаците и украинците НЕ са обречени да воюват вечно. Вероятно никога повече няма да бъдем „братски народи“, но можем да намерим modus vivendi (начин на съжителство) за мирно съвместно съществуване.

Готов съм да напиша заедно с вас, приятелю, тази статия-манифест. Тя несъмнено е предизвикателство към украинския патриотичен мейнстрийм. Но excess of love (прекомерната любов по Йейтс) води до героична смърт, а не до победа.

Все някой трябва да бъде първият, който да каже на висок глас, че НЕ сме обречени да воюваме вечно.

По принцип в това писмо вече са изложени основните ми тези. Ако вие, Михаил, сте съгласен с тях, нека преминем към написването на кратък манифест.

Михаил Шишкин – до Генадий Друзенко

Благодаря за прекрасното писмо! Разбира се, искам да направя всичко, което е по силите ми, за да изградя мост между тези, които в момента са разделени от двете страни на живота, за да се избиват едни други.

Трябва само добре да помислим какво точно искаме да кажем заедно. Манифест за какво? НИЕ НЕ СМЕ ОБРЕЧЕНИ ДА ВОЮВАМЕ? Не разбирам към какво конкретно възнамеряваме да призоваваме и кого? Докато се води война за унищожението на Украйна и на украинците, такъв призив може да бъде разчетен и като призив за капитулация? Кого и към какво призоваваме? Тези, които сега предстои да бъдат мобилизирани в Русия ли? Те няма и да узнаят за нашия призив.

Скъпи Генадий, готов съм да подкрепя вас и вашата идея, но трябва да разберем какво точно искаме да постигнем с този манифест и от кого.

Генадий Друзенко – до Михаил Шишкин

И така, предлагам да напишем заедно неголям концептуален текст. За това, че е дошло времето да търсим modus vivendi за бъдещото съвместно съществуване. Това може да бъде и вечна война, както е при арабите и евреите. Но може да поеме и по друг път, както при корейците и японците.

Моето основно послание е, че има нещо по-важно от отмъщението и справедливостта. И това нещо се нарича бъдеще. Понякога човек трябва да съумее да обърне страницата и вместо да живее с мисълта за отмъщение към насилника, да се опита да гради по-добро бъдеще.

При финландците се получи. При палестинците – не. Искам при нас да се получи.

Ако този наратив ви е близък, нека обсъдим как да изведем нашите народи от спиралата на омразата и ресантимента.

И ето за какво се замислих. Изключително важно е да противопоставим нещо на наратива, че украинците и руснаците са вековни врагове.

Войната погубва и двете страни. И ние трябва да направим всичко възможно нашият глас да бъде чут: не сме обречени на вечна война.

В Украйна особено силно се усеща, че живеем на границата между две епохи. Със сигурност приключва ерата на Pax Americana, която продължи след разпадането на СССР. Вероятно приключва и ерата на глобализма, започнала след Втората световна война. Може би приключва и ерата на господството на Запада, започнала преди повече от половин хилядолетие с началото на Великите географски открития…

Обичайните, установени парадигми вече не работят. Ето защо един конституционен адвокат и университетски „книжник“ създадоха фронтово медицинско подразделение (или, ако искате, военномедицинска компания), спасило живота на над сто хиляди души, а бивш продуцент на най-популярното политическо токшоу създаде и оглави подразделение за безпилотни летателни апарати (дронове).

Може би в Европа, и особено в консервативна Швейцария, това все още не се усеща, но повярвайте ми, живеем на границата между две епохи. Независимо дали това е добро, или лошо…

Усещам, че искането за прекратяване на тази проклета война витае във въздуха. Но мнозинството не знае как да я спре. А властимащите раздухват пламъка на „патриотизма“ (в неговата шовинистична версия) и от двете страни на фронта. Затова ние трябва не просто да кажем, а да покажем, че руснаците и украинците не са „вековни врагове“, че не сме обречени да воюваме вечно и че можем да намерим в нашата история кардинално различни (мирни) наративи.

За мен основополагащ си остава контранаративът срещу разпространения в момента в Украйна мит за „вековните врагове“ – Московията и Украйна. Всъщност това е преобърнатият наопаки мит за „единия народ“, проповядван от Путин.

В нашата част от земното кълбо аз съм готов да „приема огъня“ върху себе си. Със сигурност ще ме обвинят в „кремълски наративи“, но аз веднага ще поканя опонентите си да продължим дискусията някъде из блиндажите и окопите, където в момента защитавам правото на украинците сами да избират съдбата си. Пък и трудно можеш да обвиниш, че работи за Москва човек, който воюва от 2014 г., който е осъден в Русия на лишаване от свобода, постъпил е доброволно в армията на 53 години и служи в отряд със специално предназначение :).

Настоявам заглавието на статията да е „Необречени да воюват“. Тя трябва да излезе на английски и немски. Така ще има по-малко вой и в Украйна, и в Русия от страна на онези, които страдат от изблика на excess of love (прекомерна любов) по думите на гениалния Йейтс.

Трябва да се яви гласът на „викащия в пустинята“. И аз много ви моля да станете този глас. Защото това е единственият шанс (разбира се, без никакви гаранции) да бъдем чути. Как беше при Махатма Ганди? „Първо те пренебрегват, после ти се смеят, после се борят срещу теб и накрая побеждаваш“.

Някой, както навремето го направи Нелсън Мандела, трябва да каже на висок глас, че спиралата на омразата е пътят към ада. Че войната погубва и двете страни, превръщайки ги, по думите на друг поет, в „страна на роби, страна на господари“ (Лермонтов, Прощай, немытая Россия). Някой, следвайки Мандела – от когото апартейдът отне всичко: блестящата кариера, свободата, семейството – трябва да изрече: „… яростта ми срещу белите намаля, а омразата ми към системата, напротив, нарасна. Исках Южна Африка да види, че обичам дори враговете си, но мразя системата, насъскала ни едни срещу други“.

Както казваше друг праведник, Виктор Франкъл, платил ужасяваща цена за колективното безумие на германците от времето на Третия райх: „Колективна вина няма“. Нацистите убиват нероденото му дете, съпругата му, баща му, майка му и брат му – и въпреки това той вярва, че „… в реалността съществуват само две човешки „раси“. „Расата“ на свестните хора и расата на нищожествата, и тази „расова сегрегация“ минава през всички народи. А вътре във всяка нация – през всички партии и най-различните общности. Дори в концлагерите, дори сред есесовците от време на време са се срещали полусвестни хора. Както и от другата страна, сред съратниците, могат да се срещнат откровени негодници.

Опасността дебне на друго място: свестните хора винаги са малцинство, винаги са били малцинство и мисля, че в малцинство и ще си останат. Опасността възниква тогава, когато режимът или политическата система издига негодниците или с други думи позволява на порочната върхушка на нацията да осъществява контрол. Това е истинската опасност. Нито една нация априори не е застрахована от тази заплаха. Затова ще се осмеля да кажа, че по принцип всяка нация може да извърши Холокост“…

За съжаление, колкото по-дълго продължава войната, толкова повече се превръщаме от народ в глутница. И това е по-лошо от всички разрушения и концлагери. Защото да живееш с омраза е лесно, но да обичаш е трудно. А на изпепелената от омраза земя още дълго нищо няма да поникне…

Извинявайте за това толкова дълго въведение: наболяло ми е. Като човек, който побеля в тази война, на когото в Москва дадоха пет години и половина затвор, когото кремълският режим иска да убие и който на 53 години постъпи в армията и въпреки всички болести воюва на бойното поле, аз съм готов да кажа на висок глас: НИЕ НЕ СМЕ ОБРЕЧЕНИ ДА ВОЮВАМЕ. Нещо повече, войната изгуби смисъл и просто смила човешки животи, градове, села и съдби…

Михаил Шишкин – до Генадий Друзенко

Прекрасно разбирам в каква безпросветна ситуация ни вкараха всички нас тези кремълски изроди. И прекрасно разбирам, че тази светлина трябва да се търси. Благодаря ви, скъпи Генадий, че заедно вървим към светлината.

Възхищавам се на това колко упорито настоявате, че – образно казано – този мост от украинска страна трябва да се строи още сега. На такъв начин на мислене в момента не са способни всички украинци. Добре си представям под какъв натиск в Украйна се оказват хората, които мислят така. Но това е ваше решение и вие сам оценявате доколко подобна ваша изява сега е важна и нужна, и най-вече какви резултати би могла да донесе тя.

За мен във вашата идея, в това, което наричате манифест, основният проблем е следният: към кого да се обърна аз? Вие се обръщате към украинците. А аз – към кого?

Онези руснаци, които разбират какво се случва, са или в емиграция (а те са малко и не оказват никакво влияние върху властта в Руската федерация и върху края на войната), или са в Руската федерация, но в нелегалност – обвити в страх, делата и думите им са парализирани от страха. Към шепата „чуждестранни агенти“ и „предатели на родината“ подобни обръщения са безсмислени, те и без това всичко разбират.

Проблемът е в робското население на една гигантска страна, където властва племенното съзнание (ние, разбира се, сме добрите, но всички останали ни мразят и трябва да защитаваме нашата родина, нашия език, нашия Пушкин). Преходът към индивидуално съзнание (ако моята родина и моят народ извършат зло, аз ще бъда срещу моя народ и срещу моята страна) е възможен само чрез културата, чрез образованието, чрез възпитанието на критично мислене. Ала точно това режимът не може да допусне. Културата и литературата са нужни на изродите само като инструмент за възпитание на послушни патриоти-роби. Нито един учител в десетки хиляди руски училища няма да закачи под портрета на Толстой неговите думи „Патриотизмът е робство“.

Промените са възможни само след пълното военно поражение на режима, както стана в нацистка Германия, само след признаване на националната вина, само след като следващият цар застане на колене в Буча, Харков, Одеса, Киев. И уви, на никого не е нужно да се обяснява, че това няма да се случи.

Modus vivendi на бъдещото съвместно съществуване, за което пишете, предполага населението на Руската федерация да осъзнае вината си. Немското осъзнаване на вината дойде след тоталните бомбардировки и окупацията. На въпроса: „А нас пък за какво?“, окупационните власти с автомати са обяснявали: „Ето заради това или заради онова“. Кой ще окупира една безкрайна страна, в която се е случила чудовищна екологична катастрофа: земята навсякъде от Курск до Камчатка е зарината с безброй гробища на „герои от СВО (специалната военна операция)“?

Към кого да се обърна с въпроса за бъдещия съвместен modus vivendi? Към милионите, които не намериха нищо странно в това, че трябва да отидат да „изчукат хохлите“? Те и сега не намират нищо нередно в това, напротив, възмущават се, че „хохлите не бяха доизчукани“ и ето че сега ни бомбардират. Просто царят е менте. Истинският ще ги „доизчука“.

Скъпи Генадий, аз изцяло съм на ваша страна и приемам вашата позиция, просто виждам, че този „манифест“ няма смисъл за руската страна, докато хората там не се покаят. Ще има ли покаяние? Докато няма тотално военно поражение – не. А ще има ли тотално военно поражение с окупация и насилствено превъзпитание, както беше в Германия, когато караха немците да разкопават масовите гробове? Уви, няма да има.

Какво да се прави?

Аз си дадох следния отговор: ако не може да се спаси страната, трябва да се спаси нейната култура, която самата страна унищожава. Правя каквото мога. За мен е важно да запазя достойнството на моя език, на моята литература. Затова подкрепям Украйна в борбата ѝ срещу путинския режим, във всички интервюта призовавам демократичните страни от Запада да дават на украинската армия повече оръжие, затова и основах наградата „Дар“, затова се опитвам сега да организирам открит разговор между украинците в Швейцария и руснаците, които живеят там, но подкрепят Украйна, в който вие, скъпи Генадий, се съгласихте да участвате, което за мен е изключително ценно.

Готов съм да участвам във всички проекти в защита на културата от настъпващото от всички страни варварство, като за мен е особено важно участието в съвместни проекти с украинци. Затова ние с Алексей Ботвинов организираме нашите литературно-музикални програми, затова с Анастасия Пилявска правим международната одеска литературна награда на името на Исак Бабел, затова ще се радвам да помогна с каквото мога за изложбата на Химич в Швейцария.

Бъдещето, към което ние с вас призоваваме, е възможно само ако населението на путинската Руска федерация се събуди, осъзнае, ужаси си се и се покае, коленичейки пред убитите украинци. Тук никакви манифести няма да помогнат – само оръжието. И то трябва да бъде много.

Ето какви невесели мисли ми дойдоха по повод вашето предложение да напишем съвместен манифест.

Тази нощ бомбардираха Киев, Белоцерковски район беше ударен с „Орешник“. Тези нехора от дума не разбират.

Прегръщам ви! Пазете се!

Генадий Друзенко – до Михаил Шишкин

Преди всичко, извинявайте за закъснелия отговор. Получих първия си отпуск – и отложените цивилни дела ме погълнаха изцяло. За две седмици на свобода човек иска да навакса максимума. Между другото, пиша ви от Одеса, където с моите британски и американски приятели организирахме прекрасна конференция под надслов „Възстановяването след тотална война“, по време на която се проведе искрена дискусия за КАКВА Украйна воюваме в момента.

Второ, поздравления! Просто чудесно писмо! Браво! Аплодирам ви. В него прозвучават всички най-добри традиции на руската интелигенция. И именно вашият, именно такъв глас свидетелства, че след Мариупол, Буча и Бахмут диалогът Е ВЪЗМОЖЕН.

Да бъдеш „руснак“ не е присъда. Както и да бъдеш украинец не е индулгенция. Трябва да покажем и да „манифестираме“, че да бъдеш човек е по-важно и по-основополагащо, отколкото да бъдеш руснак или украинец.

Повторно ще цитирам Виктор Франкъл: „… В реалността съществуват само две човешки „раси“. „Расата“ на свестните хора и расата на нищожествата, и тази „расова сегрегация“ минава през всички народи. А вътре във всяка нация – през всички партии и най-различните общности. Дори в концлагерите, дори сред есесовците от време на време са се срещали полусвестни хора. Както и от другата страна, сред съратниците, могат да се срещнат откровени негодници“.

Ако си мислите, че нашите (украинските) мародери, които натрупват фантастични състояния на гърба на една облята в кръв страна, генералите-касапи или „военните окръжия“ (военкоматите), които се превърнаха в банди за рекет, се различават съществено от путинския режим, дълбоко се лъжете. По своето ментално ДНК украинците наистина са радикално различни от руснаците (вече покойният дисидент и мой приятел Семьон Глузман казваше, че украинците притежават „ген на свободата“), но режимите в нашите две страни имат едно и също човекоядно ДНК с произход от Съветския съюз. Това е и основната трагедия на Украйна, от която тя непрекъснато се тресе: „електоралната монархия“ от руски (но не само) тип, която коренно противоречи на украинската идентичност.

Трябва да говорим именно за това – за това, че човешкото в човека е по-важно от националната принадлежност, от мястото на раждане, от езика, от паспорта. Че колективна отговорност не съществува. По-точно, че не трябва да съществува. Защото това са зловещи практики на тоталитарните режими. И щом аз, вие и хиляди други свободни хора не сме готови да се превърнем в тълпа – тогава диалогът Е ВЪЗМОЖЕН. Защото човешкото в човека е по-дълбоко и по-основополагащо от националното.

Ето защо предлагам да се обърнем към онези, които споделят тази позиция. Защото човекът е призван да общува с другия човек. И едва когато дадем воля на низшите си страсти, на вътрешния звяр, който живее във всеки от нас, ние се превръщаме в глутница, чиято цел на съществуване ѝ е да разкъса другата глутница.

Аз не съм стадно животно. Как беше при Манделщам? „Потому что не волк я по крови своей“ (Защото по кръв аз не съм вълк). Ние можем (и трябва) да се обърнем към онези, които съзнателно са избрали да не стават нито вълци, нито хиени, нито щрауси. Длъжни сме да припомним една на пръв поглед банална истина: ужасната война не ни освобождава от призванието да останем хора.

Доколкото съм чел, немците също не са се покаяли веднага след страшния крах на Третия райх. Всеки се е опитвал да се оправдае, че просто е изпълнявал заповеди. А Аденауер е убеждавал американците да спрат да „превъзпитават“ съгражданите му и да подхранват в тях чувството за вина. Поради тази причина дори канцлерите на Федералната република преди Вили Бранд са били бивши членове на НСДАП. Горещо препоръчвам книгата „Wolfszeit. Deutschland und die Deutschen 1945–1955“ (Вълче време. Германия и германците 1945–1955 г.) за следвоенна Германия, която развенчава мита за поражението като автоматичен порив към метаноя (преобръщане на съзнанието).

Ще се повторя: воювайки срещу дракона, ние все повече заприличваме на него. Затова още сега трябва да защитим онова, което прави човека човек и от двете страни на фронтовата линия. Такива са моите невесели мисли.

Нека напишем съвместен текст преди всичко като хора, а едва след това като украинец и руснак. Усещам, че в момента това е важно. Но изборът, разбира се, е ваш.

Михаил Шишкин – до Генадий Друзенко

Благодаря ви за прекрасното писмо! Толкова е важно за мен да чета вашите писма – мъдри, спокойни, светли. Толкова е нужна светлина в тези тъмни времена!

Простете, че не отговорих веднага – мислих много над вашите думи: „Нека напишем съвместен текст преди всичко като хора, а едва след това като украинец и руснак. Усещам, че в момента това е важно. Но изборът, разбира се, е ваш“. И ето че ми хрумна идея, ето какво според мен бихме могли да направим.

Ситуацията с „манифеста“, както разбираме, може би трябва още да съзрее. На всички ни е твърде наболяло. Ала бихме могли да публикуваме откъси от нашата кореспонденция, в която обсъждаме необходимостта от такъв диалог; разговор за съвместния по неволя (или несъвместимия) modus vivendi, за трудностите и раните от миналото и бъдещето, за необходимостта и невъзможността на един „манифест“, за всичко онова, което ни тежи. По този начин ще избягаме от декларативния тон на манифеста. Нашите размисли по тези кървящи въпроси ще бъдат сами по себе си нашият манифест.

Освен това ми се струва изключително важно да запазим автентичността на езиците в нашата кореспонденция! Аз ви пиша на руски, вие – на украински. Но ние си говорим и се разбираме, докато с мнозина от моите сънародници разбирателството е невъзможно, въпреки че уж говорим на един и същ език. Нашата кореспонденция на езика на разбирателството е сама по себе си важно послание.

Какво мислите?

Генадий Друзенко – до Михаил Шишкин

Прекрасна идея!

Нашата приятелска кореспонденция е илюстрация, че нашите езици не са обречени да бъдат инструменти на омраза и вражда. Ако си останем хора, за които достойнството, свободата, солидарността и хуманността не са празни думи, ние ще се разбираме отлично, без да се налага да губим своята различност на другото – национално-културното – ниво на идентичност.

Аз обичам Украйна заради нейната полифония. Заради този „ген на свободата“, който се явява нашия „най-малък общ знаменател“, позволяващ ни да говорим за украинците като за общност. Разбира се, свободата далеч не е само украинска национална черта. Но именно в преклонението си пред свободата ние приличаме повече на американците, отколкото на европейците, защото по експериментален път доказахме, че свободата за нас е по-важна от живота. А свободата винаги е обвързана с многообразието.

Както казваше моят политически кумир Нелсън Мандела, който през 27-те години затвор не се разболя от омраза към своите потисници: „Да бъдеш свободен не означава просто да счупиш оковите си, а да живееш така, че да уважаваш и увеличаваш свободата на другите“.

Струва ми се, че нашият разговор – в който, вместо да си подхвърляме греховете на нашите народи и да се отбягваме само защото аз съм украинец, а вие руснак – ние гледаме трезво на своите общности и с болка на сърце виждаме колко лесно хората се превръщат в глутница – е ценен. Ала в същото време вярваме и се надяваме, че човешкото в човека е по-дълбоко и по-основополагащо от стадния инстинкт, при който по презумпция твоите са добри, а чуждите са врагове. В общуването откриваме, че въпреки различните езици, културни и национални различия и двамата принадлежим преди всичко на племето homo sapiens, а едва след това на своите национални и културни общности. Нещо повече, ние споделяме фундаментални ценности, които разкриват самата възможност за общуване като взаимно обогатяване и ни правят по-близки, дори по-родни, отколкото с мнозина от нашите съграждани, братя и сестри по кръв.

Много мислих защо украинците така свирепо се нахвърлиха върху Булгаков. Е, не е обичал и не е подкрепял украинската кауза – това е исторически факт. Но той със сигурност не е бил нито черносотник, нито рупор или певец на империята, нито привърженик на „единна и неделима Русия“, нито заклет комунист. Той със сигурност не се е чувствал повече „руснак“ от същия този Сикорски, на чието име у нас са кръстени политехническият институт и летището. Пък и никога не е воювал срещу УНР (Украинската народна република), за разлика от Бажан, Сосюра или Хвильов – класици на украинската литература. И изведнъж ме осени: украинските „шариковци“ изпитват просто „класова ненавист“ към професор Преображенски. Неслучайно техният кумир е автократът и радикал Степан Бандера, а не аристократичният и мъдър митрополит Андрей Шептицки или изтънченият Васил Стус, който смяташе Пастернак за един от своите учители…

Истинският вододел всъщност минава не между руснаците и украинците, а между хората и нехората, между „шариковците“ и професор Преображенски – между тези, които спасяват евреи (или поляци, ако говорим за Волинската трагедия от 1943 г.) с риск за собствения си живот, и онези, които ги изпращат в газовите камери, макар те да не са им сторили нищо лошо.

За съжаление, както правилно отбелязва Виктор Франкъл, повечето хора не са нито герои, нито изроди, а нагаждачи. Ето защо властта и политическият режим, които създават стимулите за определено поведение, са от такова огромно значение.

Нека правим всичко възможно да подсилваме човешкото в човека; да напомняме и на украинците, и на руснаците, и на всички-всички-всички, доколкото ни стигат силите, че талантът да си останеш човек е по-важен, отколкото да бъдеш украинец или руснак, отколкото да принадлежиш към своята глутница. И че всъщност най-дълбокият, изначален вододел минава не между нациите, а между нехората и хората, на какъвто и език да говорят те.

Ние с вас сме като сапьори – опитваме се да намерим проход един към друг в гъсто минираното поле на културата. Една от тези „мини“ е езиковият дисбаланс, който в Украйна справедливо се възприема като дискриминация спрямо титулярната нация и нейната култура: ние, украиноворящите украинци, разбираме руски, но рускоговорящите, поне до голямата война, не искаха да разбират украински. Оттук тръгнаха и абсолютно грубиянските претенции, които лично ми се е налагало да чувам неведнъж: „А можете ли да говорите на нормален език“? Това се превърна в един от стимулите за ускорената и насилствена украинизация: щом вие не искате да разбирате украински, ние ще се преструваме, че не разбираме руски. И вместо онази толкова естествена за Украйна езикова полифония, в чиято основа лежеше исторически формиралото се двуезичие или многоезичие, се стигна до езикова радикализация и едва ли не се сложи знак за равенство между руския език и путинска Русия.

Ето защо за мен е толкова важна публикацията на „избрани места“ от нашата кореспонденция без превод. В крайна сметка на пазара има безброй електронни преводачи, които ще позволят на много прилично ниво да се преведат моите мисли на руски, а вашите – на украински, ако има нужда от това. Но символизмът и стойността на нашето писмовно общуване е именно в това, че можем да си говорим и да се чуваме, говорейки на различни езици, оставайки себе си. „Езикът е оръжие“, казват нашите опоненти. Разбира се, езикът може да бъде оръжие, ако се превърне в средство за отровна пропаганда. Но по същността си той е средство за комуникация между хората. Възможност да се измъкнеш от плена на самотата. Средство за излаз на твоя „аз“ навън.

Чрез нашата кореспонденция ние сякаш „разминираме“ пространството между нас, минирано от пропагандата и омразата, бидейки представители на народи, които в момента са в състояние на страшна война. Хората са призвани да говорят помежду си, а не да стрелят едни срещу други. Първо да говорят и да се опитват да се разберат, преди да натиснат спусъка на войната. В идеалния случай – да се обогатяват взаимно чрез езика.

Ако вампирът Путин е нападнал Украйна, това не означава, че аз трябва да забравя прекрасни произведения на световната култура, които обичам, само защото са били написани на руски език. Не съм готов да се откажа от Набоков, от Тарковски (баща и син) или от Шаламов, само защото Путин и неговите орди говорят на руски. Защото техните произведения ми помагаха и ми помагат да откривам и да съхранявам човека в себе си.

Има обаче една граница, един катарзис, през който руският език и култура трябва да преминат – катарзиса на деимпериализацията. Носителите на руската култура трябва да признаят нашето (и не само нашето) право да бъдем различни. И да видят в украинците не „неправилни руснаци“, а в украинския език – не „окарикатурен от поляците руски език“, а друг народ, друга нация, друг език, които заслужават признание и уважение. Диалогът започва с признаването на другия като равен.

Именно това изконно равенство на нашите езици и уважението към тяхната различност демонстрира нашата кореспонденция. Защото за нас етиката е по-важна от идентичността. Същността на написаното е по-важна от езиковата форма. Да бъдеш човек е по-важно, отколкото да бъдеш руснак или украинец.

Превод Димитрина Чернева и Тони Николов

––––
[1] Популярен израз, който означава напълно честна, обективна и безкомпромисна равносметка, при която се премахват всички външни условности, пристрастия или фалшиви авторитети. Изразът навлиза в културата от сборника със статии и миниатюри „Гамбургский счет“ (1928) на известния руски и съветски писател и литературен критик Виктор Шкловски. Б.пр.