Откъс от книгата на Тетяна Огаркова и Володимир Йермоленко „Живот на границата. Украйна, култура и война“

И граница няма – само предел и цел,
неуловимо близка и остра,
толкова висока и проста. 

Катерина Калитко

Защото тази Любов
е като тъп нож,
горчивата Любов,
която става твоя,
се крепи на онези,
които стоят на границата.
И на онези,
които са отвъд нея.

Артур Дрон

Днес от Киев до фронта се стига за 8 часа с кола. Това е, ако се движиш на изток или на юг. Ако пътуваш на север, до руската или беларуската граница, са около 3 часа.

Танкът се движи по-бавно от колата. Затова понякога ни се струва, че между нас и истинската опасност има голямо разстояние. Вражеските ракети и дронове летят значително по-бързо от колата. Затова често точно твоят квартал се превръща в епицентър на войната.

Хората в Лвив и Киев, Кременчук и Дрогобич, Ривне и Хмелницки поне веднъж са усещали, че фронтовата линия минава точно под прозорците им. В родилното отделение в Днипро. В супермаркета в Кременчук. Или в детската градина в Бровари.

Но нищо не ни връща така към реалността, както пътуването с кола до фронтовата линия. Първите няколкостотин километра не изненадват особено, освен че столичните задръствания остават зад гърба ни. Но на разстояние 50 километра от фронта цивилните автомобили постепенно изчезват, а на 30 километра – военните вече осезаемо преобладават.

Сградите и постройките все по-често носят следи от попадения. Ранени, слепи домове – колкото по-близо до границата, толкова по-малко оцелели прозорци. Сякаш не гледат към външния свят, а се взират в себе си.

Изчезват уличното осветление, цветовете и човешките лица. Изчезват децата и младите хора. Колкото по-близо до границата, толкова по-бързо застарява цивилното население. Накрая остават само онези, които не могат да бъдат евакуирани, които са пуснали корени в земята си като вековни дървета. Тези хора са продължение на собствените си домове – заложници на своята география и история.

Колкото по-близо до границата, толкова повече реалността се разрежда: все по-малко хора, движение, живот. Човек на улицата е събитие. Отвореното кафене е център на опустелия квартал. Военен автомобил, профучаващ покрай теб с висока скорост, е екшън. Далечните експлозии напълно изместват обичайния градски шум. Колкото по-близо до границата, толкова повече се увеличава скоростта на придвижване, защото тук всички разбират: смъртта се приближава по-бързо, отколкото се движиш ти. Самият въздух става опасен.

Кои са тези хора, които остават на границата? Кои са онези, които идват тук?

На границата остават онези, които не могат да постъпят по друг начин. Как можеш да напуснеш Изюм, ако тук със собствените си ръце си погребал тримата си внуци и родителите им в един ковчег, който сам си направил от дъски и килими?

Как можеш да напуснеш квартал „Корабел“ в Херсон, ако се грижиш за 99-годишната си баба, която лежи в апартамент със заковани с шперплат прозорци, само на няколко километра от вражеските позиции? Остава ти да се държиш за надеждата, че баба ти все пак ще доживее до сто години, а врагът ще отстъпи.

Жителите на Херсон, преживели окупацията и наводнението, слизат да живеят под земята. Именно там днес организират изложби и четат книги. Въпреки смъртта, която пада от небето вместо дъжд. Библиотеките са им отнети и затова си организират размяна на книги в убежищата на жилищните блокове на Острова.

Жителите на Камянка край Изюм живеят сред руините на собствените си домове, чиито стени сякаш са обърнати навън с бели дробове. Разчистват дворовете си от противопехотни мини и се опитват малко по малко да поправят домовете си. С материали, които доброволците им доставят. С онова, което военните им подхвърлят. Те извоюват живота от смъртта, бавно и търпеливо, с ясното съзнание, че цял един живот няма да им стигне, за да възстановят всичко.

Жителите на Велика Новосилка, известна и като Велика Янисол, чието гръцко име напомня, че тези земи са били населени с гърци, изселени от Крим от Екатерина II, преживяват руското настъпление през 2022 година. Украинското контранастъпление през лятото на 2023 година също започва оттук. През зимата на 2024 година, на десет километра от фронтовата линия, хората се грижат за домашните си животни, обработват земята, правят сладка и настойчиво предлагат на посетителите да си вземат. Тук, на тази южна черноземна почва, расте всичко. Тя е черна и плодородна като първичната енергия на живота. Но днес, докато издаваме тази книга (2025 година, б.пр.), Велика Новосилка е окупирана от руснаците. Те безмилостно убиват този живот.

Жителите на Изюм идват да оплакват близките си, затиснати под развалините на жилищен блок на улица „Першотравнева“ (днес улица „Памят“), където за един миг загиват 52 души от 500-килограмова руска авиационна бомба. Идват да си спомнят как бавно е умирала съседката им от третия етаж, попаднала в капан под развалините. Да си спомнят как съседското момче отказало да излезе изпод отломките – след взрива лицето му било обезобразено и то не можело нито да говори, нито да яде.

Жителите на Харкив пишат стихове по стените на сградите си.

Жителите на Посад Покровске събират книги за библиотека, която не съществува.

Жителите на окупираните Пологи диктуват стиховете си на онези, които днес се намират от другата страна на фронта. По време на телефонен разговор.

Тези хора остават на границата.

Тази граница се държи от военните. Възрастни хора в камуфлаж, откъснати от собствените си домове, за да не принадлежат на себе си в продължение на месеци. Да рискуват живота си, да изпълняват заповеди, да спят в чужди къщи, в окопи, в блиндажи.

Те изграждат от нулата нова общност със свои правила и порядки, със собствени връзки и хумор, с братство и сестринство, с ежедневни загуби. Говорят на свой език, който става все по-неразбираем за цивилните. На тази граница, във всяка нейна точка, отново и отново се ражда нова Сеч.

Сред хората в камуфлажни дрехи има такива с особена вътрешна сила. Такива, които гледат отвъд границата, защото именно там е домът им.

За тях да се борят на границата означава да се борят и за онова, което е отвъд нея. За двора на детството, останал под окупация. За тополите в училищния двор, които помнят първата ти любов. За гората край Мариупол или за къщата в Старобилск, в която току-що си направил ремонт, а сега там са се настанили окупаторите. За колекцията от украински бродирани ризи, останала в гардероба в Пологи. Съседите разказват, че окупаторите разстрелват дори бродираните ризи – от омраза към всичко украинско, дори към украинското облекло.

Там, отвъд границата, има още толкова много наше. Толкова много неща, които трябва да се опитаме да си върнем. „И граница няма – само предел и цел, неуловимо близка и остра, толкова висока и проста“ – казва от името на всички тях украинската поетеса Катерина Калитко.

Тази граница минава през страната ни. За мнозина от нас преди две години тя минаваше съвсем близо. Разрушенията в Ирпин, Бородянка или Мошчун ни напомнят за това и днес. Сега тя е малко по-далеч. Сега до тази граница се стига за 8 часа с кола.

Но където и да минава, тази граница вече не е метафора. Също както смъртта, пустотата или загубата. Тези думи отново придобиват буквалното си значение. Оставят прорези и изгаряния.

Там, на границата, където животът се среща със смъртта, той очертава границите си още по-ясно. Още по-ясно усеща къде свършва и къде започва небитието. Къде тишината на нищото започва да притиска.

Животът на границата е самата граница на живота. Това е точката, в която животът се бори отчаяно за себе си, в която защитава всеки свой милиметър. Животът на границата е уязвимостта на телата ни, крехкостта на селата ни, непрекъснатостта на нашата грижа.

На границата се случва онова, което променя всичко. Тя не е периферията на някакъв център, тя самата е център. Няма противопоставяне между център и граница, защото границата е център. Нейният ритъм е ритъмът на сърцето. Тя изпомпва кръвта, от която живее целият организъм.

Границата е мястото, където всичко започва, а не свършва.

На тази граница нашият свят не изчезва. Там той се ражда.

Именно там, във въздуха, разреден от опасността, се раждат спокойствието и сигурността, които позволяват на милиони хора вечер да настройват будилника си, да планират работния си ден и да уговарят срещи за следващия месец.

На тази граница, в неподвижността на снайпериста, който дебне врага и в съсредоточените движения на пехотата, която се заравя в земята и няма право да напуска позициите си, се ражда свободата на придвижване, която позволява на милиони хора извън границите на Украйна да си купят самолетен билет до Париж или Торонто и да отлетят до друга точка на света.

В разрушените села води началото си същата онази човешка грижа за околната среда, която подтиква европейските правителства да ограничават емисиите на CO₂ и да въвеждат нови екологични програми. Всичко започва там, където 85-годишната баба Нина от село Коробчине, оцеляла по чудо, след като снаряд поразява дома ѝ, продължава да живее в лятната кухня, но не изоставя руините на къщата си, защото там живеят домашните ѝ кучета – членове на семейството ѝ.

Именно там, където екипажът на медицинската евакуация рискува живота си, за да превози ранен от позициите до стабилизационния пункт, се ражда онази любов, която живее в движенията ни, когато вземаме на ръце новородено дете и му пожелаваме дълъг и щастлив живот – живот, който да издържи всички изпитания и да продължи.

Там, на границата, хората отчаяно правят онова, в което вярват. Осмеляват се да бъдат това, което другите само твърдят, че са. Да въплътят убежденията си, да застанат с лице срещу злото, докато прикриват с гърба си останалия свят. Нашият общ свят.

За да разберем Украйна, трябва да бъдем на фронта, да пътуваме до фронта, да помагаме на фронта. За да разберем Европа, трябва да разберем Украйна. Това, което фронтът е днес за Украйна, това е Украйна за свободния свят. Това е границата, която е център. Дори когато този център кърви.

Нека се вслушаме в тази граница. Там не е краят на живота. Там е неговото начало.

Днес ни се струва, че до границата се стига за 8 часа с кола.

Но тази граница минава вътре в нас. Всъщност тя винаги минава вътре в нас.

Превод от украински Райна Камберова

Тетяна Огаркова е украинска литературоведка, журналистка и есеистка, доктор по литературознание. Преподава в Националния университет „Киево-Могилянска академия“ и координира международното направление на Украинския кризисен медиен център. В работата си изследва връзките между литературата, културата и историческите сътресения.

Володимир Йермоленко е украински философ, писател и журналист, доктор по философия и президент на Украинския ПЕН. Преподава в „Киево-Могилянската академия“ и пише за европейската философия, политическите идеи и културата.

Т. Огаркова и В. Йермоленко са създатели на подкаста Kult, посветен на големите идеи и повратните моменти в историята на културата. След началото на пълномащабната руска инвазия съчетават журналистическата и интелектуалната си работа с пътувания и хуманитарна дейност във фронтовите и освободените територии на Украйна. Преведеният текст е част от книгата им „Живот на границата. Украйна, култура и война“( изд. „Дух і літера“, Киев, 2025),  която събира документални свидетелства, лични истории и философски размисли за живота под сянката на войната. Авторите разказват за хората, които се борят за домовете си, съхраняват паметта и отстояват свободата и човешкото достойнство сред руините.