Серия от публични разговори през годината ще постави акцент върху новите изложби в Националната галерия. Водещи са философът и журналист Николай Колев и поетът, драматург и литературен критик Стефан Иванов

През философска, културологична и литературна оптика срещите с художници, куратори и изкуствоведи ще разкрият творческата логика зад произведенията, художествените методи, историческите контексти и връзките между традиция и иновация. Форматът е със свободен достъп и ще се провежда всеки месец.

Втората среща от „Изкуство на глас в Националната галерия“ беше на 17 март сред картините от изложбата „Лунатично“ на Николай Панайотов я Квадрат 500. Именно на творчеството на художника е посветен и разговорът между него, Николай Колев и Стефан Иванов.

Изложбата по повод 70-годишнината на художника Николай Панайотов очертава траекторията на едно дълго пътуване, в което реалността винаги е била само отправна точка. Тази експозиция събира ключови за автора теми, образи и нагласи, които определят неговия визуален свят: свободата на въображението, отказа от канона, ироничния поглед към историята и неизменното усещане за полет.

Заглавието на „Лунатично“ е заимствано от серия картини на художника и едноименния текст към нея – хибрид между абсурден разказ, личен манифест и мит, които са ключ към разбирането на цялостното творчество на Николай Панайотов. Куратори са Боряна Вълчанова и Весела Христова-Радоева.

Николай Колев: Благодаря, че заделихте от времето си за тази среща. За мен тя е важна и безкрайно интересна, защото всичко, което прави Николай Панайотов, по някакъв начин ми е влизало в полезрението поне през последните 20 години. Особено сега, когато мога да видя интегрално негови произведения от началото на 90-те до днес. Любопитно ми е какво ще каже и Стефан Иванов, спазваме обещанието да не си казваме нищо преди тези срещи. Бих искал да започна с кратък цитат на Изидор Дюкас, граф дьо Лотреамон, от „Песните на Малдорор“: „Той беше красив като среща върху дисекционна маса на чадър с шевна машина“. Клишето на Лотреамон е толкова ключово за началото и на дадаизма, и на сюрреализма, че по някакъв начин присъства тук тази абсурдна среща, която поражда красота. Другият цитат, от Албер Жиро, ще задържа засега. С какво да почнем, Стефан?

Стефан Иванов: Като чух този цитат от „Песните на Малдорор“, се сетих за един друг чадър – от „Картина 1946“ на Франсис Бейкън, един от най-известните чадъри в живописта на ХХ век. Сега от мястото си виждам и друг чадър на картина вляво от мен, има и много оръжия в някои картини, а не трябва да се забравя и т.нар. „български чадър“. Но за мен голямото удоволствие беше да видя ранните работи, които не познавах. В тях виждам голямо познаване и ирония към западния канон от Бош до Дьолакроа. Също така, поне за мен, има определена близост в ранните работи и с Паул Клее, която после постепенно изчезва. Когато говорим за Клее, често говорим за Валтер Бенямин и „Ангелът на историята“, който гледа към бъдещето като към руини. И точно картината с най-много оръжие е „Черноморски спомени“. Когато гледаме назад към спомените, гледаме и към настоящето и бъдещето, осеяно с руини. Тази игровост, поставена в контекста на лунатичността, а луната някога е свързвана с лудост и епилепсия, доставя особенно удоволствие. Живописта на човек, който откровено играе и мисли играейки, който е хомо луденс във визуален аспект, е пълна с преизобилие от интерпретации и това за мен също е голямо удоволствие. Това са ми само отварящите думи.

Николай Колев: Добре, ще млъкнеш ли, защото искам да кажа нещо, преди да го забравя. Стефан отвори едно страхотно поле със споменаването на иронията. Ти, Стефан, подчерта, че тя е много по-характерна за Запада, на който Запад си позволявам да възприемам Николай Панайотов като представител. Ако някой направи това с Йеронимус Бош, то е в канона, дори не е ирония. Но ако направи това с български класик, ще го оглозгат до кост. Нашите класици са свещени крави с ореол, който отблъсква всяка ирония. Спомням си онзи проект с жените на Майстора, заменени с транс хора, и беше покъртителен потрес, шествия, искаха да трошат The Steps. Защо някой си е позволил да се погаври със светинята! Повечето от тези хора съм убеден, че никога не бяха виждали на живо картина на Майстора. Наистина ли, господин Панайотов, има такава малкост в нежеланието ни да бъдем иронични към свещените си крави?

Николай Панайотов: Ами да, мен ме оглозгаха, казвам го във връзка с историята как замазаха стенописа ми в църквата „Света Петка“ в Севлиево. Има един православен канибализъм. Ние сме в края на Европа, може би фронтова държава, и сме се вкопчили в една вярност. Аз се стреснах, когато замазаха стенописа, защото го бях направил по всички канони, беше одобрен от Синода, осветен. Но се направи подписка, че смущава нещо в хората. А зад това стояха и икономически интереси, бях влязъл в територията на колеги, които искаха да изографисат същата църква, и те навиха владиката да я замаже. Но после си дадох сметка, че и аз имам вина, може да съм спазил канона, но в образите имаше нещо много мое и лично, което смущава. Дори мене ме е смущавало, когато видях сценографиите за оперите на Вагнер, които направихме, уплаших се от тях. Редовно изпадам в такива случаи и това води до определена самота. Но аз я търся тази самота.

Николай Колев: Никой не скочи срещу вашата свръхиронична трактовка на тетралогията на Вагнер, но ако беше „Янините девет братя“, знаете ли какво щеше да стане?

Николай Панайотов: Да, но имаше критика в Италия, че това е манга стил Вагнер, а аз обичам манга, комикси, поп-сюрреализъм. А картината „Последният лов на вожда“, правена преди 36 години, за която говорихте за Бош, да, действително взех стол от Бош. Тя има и исторически контекст, рисувана е няколко дни след като беше свален Тодор Живков. Той беше дошъл да ловува в планината, близо до стара моя къща, те му скроиха шапката в София, дойде хеликоптер и го върна. Аз веднага направих тази картина с червената мечка отзад, а тогавашният директор на Националната галерия Стоян Стоянов я купи, усети иронията. Сега тя излезе от складовете за тази изложба, за което благодаря на Анелия Николаева и екипа.

Николай Колев: Да кажа, че Весела Радоева е тук, тя е една от кураторките на изложбата. Искам да попитам, това Иво Димчев ли е там, сред работите от Ковидната серия?

Николай Панайотов: Не, не го познавах. Всички образи излизат абсолютно автоматично. Някои хора се разпознаха, даже някои купуват картини, защото виждат свой портрет.

Николай Колев: Има нещо, което се повтаря и развива в много от картините ви. Тези малки човешки фигури като хомункулусчета, розовеещи, със сини очи. Най-много ги има в „Черноморски спомени“, като изплуващи от водата същества. В античната натурфилософия има разказ за първичния хаос, в който са били смесени частите на съществата, излизали с волски рога, кравешки уши, кучешка опашка, и едва когато се възцарява космосът, нещата стават такива, каквито ги знаем. При вас го има това, сякаш изплуващи от небитието или от изначалния хаос несъвършени, некоректно смесени същества, каквито ги има и у Бош. Можете ли да кажете няколко думи за това?

Николай Панайотов: Честно казано, това е автоматизъм. Подсъзнателно пълня пространството с големи образи и полета, после с по-динамични елементи. Това е инстинкт от работата ми на стенописец, да овладявам цяла стена. Аз всъщност съм стенописец в живописта, не живописец. Фактически съм рисувач. Цветът е допълнение, търся топло-студено. Обичам формите да бъдат опипвани от погледа, някои казват, че са сексуални, да, искам да усещам материя, плът. Тези човечета идват по-скоро като надписи, йероглифи. Като отидох във Франция, не познавах Виктор Браунер, който е част от сюрреализма.

Стефан Иванов: Най-хубавият портрет на Хитлер, при това от 1934 г., на който той е с набучен в главата чадър, е на Браунер.

Николай Панайотов: Да, не го познавах. Към тази тенденция ме запали едно посещение още като студент, втори курс, във Виена, където правих изложба в дом „Витгенщайн“. Там открих Phantastischer Realismus, по-мека тенденция, свързана с православието и с виенския декоративизъм. После нещата се насочиха към фигуративизъм, който се разви сюрреалистично. В оня строй да бъдеш сюрреалист не беше голяма беда, все пак си реалист. По-голямата беля беше да си абстракционист.

Николай Колев: Те са много леви самите сюрреалисти все пак. Антифашисти освен всичко друго.

Николай Панайотов: И когато отидох във Франция, ми казаха: „Чакай, това е Виктор Браунер“. Тогава го открих. Връзката идва от православния мистицизъм, който го има при него, линеален е и в традицията на нашите икони и стенописи, наративен е. Това са моите полета на картата.

Стефан Иванов: Родството с Браунер е видимо, но работите му са малки, няма я тази монументалност. Първото изречение в моите бележки за този разговор, които си пиша и после рядко чета, беше: „В творчеството на Николай Панайотов има една ключова предпоставка, която остава встрани от разговорите за неговите картини. Той по образование и мислене е стенописец. Това не е техническа биографична подробност, а начин на мислене за образа“. И както казва Ницше: „Трябва да имаш хаос в себе си, за да родиш танцуваща звезда“.

Николай Колев: „Тъй рече Заратустра.“

Стефан Иванов: Точно. Сюрреализмът е малко след Ницше, а ти започна с предтечата на сюрреализма. Наистина ли е възможен автоматизмът в рисуването? Чел съм как говорите, че мислите чрез рисуване, разсъждавате интуитивно чрез образите.

Николай Панайотов: Не, аз пиша с линия. Вижте стената отзад, изписана с маслен маркер за два дни. Първата линия тръгва, после разгадаването е работа на зрителите. Разбира се, има професионализъм и логика, пълно-празно, напрежение, образи. В последно време съм фиксиран в кръга и затова има толкова много погледи, които плашат колекционерите, и те си казват: „Ще ме гледат вкъщи“. Мен това ме обсебва, аз съм самотник и слагайки тези погледи, общувам с някого. В първите работи, преди да замина за Франция, сюрреализмът ми беше по-чист. Сега е замесен с манга и стрийт арт. Серията отзад е правена по време на ковид в ателието в Париж, бяхме затворени с жена ми и дъщеря ни. На екрана вървяха детски филмчета и осъзнах, че в тях има много Ренесанс – в композицията и изграждането на образите, тъмно-светло, локален цвят, обем, сянка, бликове. А „Черноморски спомени“ са правени преди 2021/22 г. в училището в Стоките. Преди години ги „разплаках“, стичат се бои, има черни куршуми. Оръжията бяха контрафорс на красотата, която тече през картината, а после дойде и не само предчувствието за война, Украйна, Иран.

Николай Колев: Вчера ме спря колега в НБУ: „Ники, честита книга!“. Аз приех честитката, не знаейки за каква книга става дума. Накрая разбрах, че ме бърка с друг. Зарадвах се, защото толкова много пишат, включително и Стефан, че някой трябва да ги чете. Но се сетих за Агамбен, в превод на Валентин Калинов, текст, в който Агамбен тръгва от цитат на Жил Дельоз: „Всеки творчески акт е акт на съпротива“. Агамбен развива мисълта – съпротива срещу какво? – и стига до извода, че може да бъде акт на съпротива срещу самото правене и в един момент като творец да стигнеш до състояние, в което да се откажеш да твориш. Гледайки тази изложба, всеки ще каже какво въображение, какъв шемет. Но мен ме човърка въпросът кога спирате? Кога си казвате: „Няма да добавя повече нищо на тази картина“? Кой е моментът, в който се отказвате да продължите пред тази бездна, която трябва да запълните?

Николай Панайотов: Има инстинкт, който ти казва: „На тази работа не трябва нищо да добавяш, нищо не е вповече и нищо не ѝ липсва“. Една хармония, абсолютно персонална. Но аз съм в голямата драма на нехаресване и отегчение от това, което правя. Много често вадя стари работи, които съм надживял, и ги нападам. Развалям ги. Замазвам ги. Правя друга работа отгоре. Нямам никакъв фетишизъм към произведенията. Един приятел ме попита защо работя толкова много и аз му отговорих, че се боря със смъртта. С времето другите неща ми стават все по-банални. Тук нещо ме тегли пак да сменя, да обърна каруцата и да се върна там, откъдето съм. Но за завършена работа смятам тази, която, като я погледна, да нямам желание нищо да добавя, нито да махна.

Стефан Иванов: Много се радвам, че казахте „желание“, защото любимият ми цитат от Дельоз е, че „на желанието нищо не му липсва“. Радвам се и на прекрасното ви чувство за хумор, и на лишеното от свещеност отношение към изкуството. Тази серия от санитарен фаянс – бидета, казанчета – играете с Миро и Пикасо, ремиксирате ги, играете и с Дюшан. Искам да ви питам дали в своето витално битие имате желанието да играете и шах, като Дюшан?

Николай Панайотов: Не, шах не мога да играя, защото съм много разсеян. Не мога да водя стратегия. Дюшан, да, близък ми е, съседната до нас улица в Париж е „Марсел Дюшан“, всяка сутрин водя дъщеря ни по нея. Честно казано, този човек не ме засяга чак толкова. Като започнаха да ми казват: „Това е Дюшан!“, добре, той е много готин сноб, окей. Но с тоалетните аз връщам топката обратно. Филип Зидаров го каза това на откриването в Севлиево, че изкуството от праисторията започва с декорации на утилитарни предмети, чаши, вазопис, стени. Аз се връщам назад в играта на Дюшан и рисувам тези неща, загубили своята аура. Една позната критичка ми каза: „Не мога да си представя как ще пикая по твоите рисунки“. Казах ѝ, че няма проблем, аз няма да гледам. Защо да не гледаме арт в места, където сме в самота и правим пълни откровения? Знаете ли, в Париж бях заобиколен от психоаналитици. Един психоаналитик напълни цялата си къща с мои картини. Беше в период, в който не разбирах добре френски. Той идваше, стоеше дълго пред работите ми. После ги купуваше със смачкани банкноти. Написа голям текст за кожата на живописта и за мен. А аз самият започнах три сеанса психоанализа заради семейна криза. Аналитикът ми се казваше мосьо Льолиевр, господин Зайков. Огромен, много се потеше. Попаднахме заедно в асансьора, прилепнали, смълчани, ужасно, нямахме право да си говорим извън дивана. След три сеанса той надуши, че аз играя нещастие, и ми каза: „Пращай ми покани за изложбите си и си тръгвай“.

Стефан Иванов: Един излекуван пациент.

Николай Колев: Някой си е тръгнал щастлив.

Николай Панайотов: Друг приятел ми каза, че съм единственият в Париж, който е взел пари от психоаналитик.

Николай Колев: След хомункулусчетата и оръжията искам да попитам за още нещо…

Стефан Иванов: За Мики Маус?

Николай Колев: Да, за Мики Маус. Няма да се измъкнете с ковид и детските филмчета, защото Мики Маус го има в много по-ранни ваши неща. Преди около 15 години гледах изложба за 60-годишнината на Готфрид Хелнвайн във Виена и Мики Маус и Доналд Дък преобладаваха навсякъде. Хелнвайн казва: „Израснах в следвоенна опустошена Виена и единственият блясък бяха комиксите с Мики Маус“. Защо ви е Мики Маус?

Николай Панайотов: Мики Маус при мен идва от Анди Уорхол, той е американско клише, символ, но ми харесва като силует, двете кръгли уши, опулените очи, изплезеният език. Това е контрафорс на връзката ми с европейската, вавилонската, гръцката, египетската цивилизация. По-скоро е поп-сюрреализъм, който надраства сюрреализма и вкарва концептуално намигване. Но повечето неща не ги мисля, те тръгват и аз поглеждам и ако функционират, започвам следващото. След време вадя започнатото, добавя нещо, то се развали и тръгне в друга посока. Нямам никаква доктрина. Концептуализма харесвам, но той ме отегчава, изграден е върху интелигентност. А за мен изкуството е над-интелигентно. В него трябва да има глупости. Както при Бейкън го има елемента на случайността и инцидента, а въпреки това той си остава перфектен професионалист на композицията.

Стефан Иванов: И безмилостен в унищожаването на неполучилите се, според него, картини.

Николай Панайотов: Да, унищожава голяма част от личното си творчество. Прав е бил.

Стефан Иванов: Няколко пъти говорихте за опипване. Опипването с поглед се нарича „визуална хаптичност“. През различните периоди – България, Франция, преди и след ковид, след началото на войната – можете ли да различите кои образи са ви харесвали най-много да опипвате с погледа си?

Николай Панайотов: При мен има много профили, това идва от асиро-вавилонските релефи, от тази процесия, която се развива в картината. Не мога да кажа, че имам конкретни образи за опипване, те се явяват автоматично. В последно време очите са по-големи, устните са огромни. Мен ми харесва формата на лодка на устните, напрежението, огъването като лък. Повечето от нещата са резултат на инстинкт, да бъде истинско и живо. Напоследък започнах да обличам женските тела, преди ги правех по-голи, сега поради настъпилата ситуация слагам бански, даже на старите картини.

Стефан Иванов: Поетът Георги Рупчев нарича поезията „инстинкт за неприспособимост“. За вашата работа бих казал обратното – инстинкт за приспособимост.

Николай Панайотов: Съгласен съм.

Николай Колев: А на мен ми е любопитно как цялото това бягство от концепции и догми се подрежда в изложба. Бих помолил Весела Христова-Радоева, като една от кураторките, да разкаже за процеса.

Весела Христова-Радоева: Подрежда се, защото Николай непрекъснато рисува, не се уморява, не охка. Имала съм шанса да направя четири негови изложби. Най-любопитно беше на Аполония. Бях му изпратила размерите на стените, той пристига с някакви рула, почна да такерува, бързо, без бавни технически помощници. Когато стигна до края на стената, платното беше по-дълго и той просто зави по съседната стена и работата не загуби нищо от това. Николай от всяко нещо може да направи детайл или произведение. И не е точно така, че ръката му се движи по-бързо от мисълта, той е много приказлив човек, но тръгва в една посока и тя постепенно се разраства като корона на дърво. Кураторите в случая не командват.

Стефан Иванов: Истински инстинкт за приспособимост.

Николай Колев: Стефан, имаш ли какво друго да кажеш, защото аз имам да кажа нещо лошо. Лошото е, че мина повече от час и трябва да приключваме. Имаме 10 минути.

Стефан Иванов: Добре, аз ти давам думата, като си намериш бавно цитата.

Николай Колев: Нека тогава поканим сред нас Филип Зидаров, още един ироник, а аз цитата след малко ще си го открия.

Филип Зидаров: Преди да дойда, Николай ми каза: „Някакви интересни въпроси ще имаш ли?“. Казах му, че въпроси нямам, имам отговори. Единият е: защо при цялата тази оригиналност той не е долюбван в колегиалните среди у нас? Има клише за артиста, затворен в кулата от слонова кост, той обаче има две кули – триетажното ателие в Париж и училището в Стоките. Панайотов минава през определени периоди – монументален, със стенописите и мозайките, театрален, с оперите, и писателски. И всички го довеждат до проблем. Той ужасно плавно и нахално минава през тях. Погледнете детайла с щепсела на стената и ми кажете кой художник у нас ще направи такава гавра. Точно това дразни, той не се занимава със сериозността на изкуството. Тръгвайки от реален сюрреализъм преди 30–40 години, мисленият сюрреализъм е минал в автоматизъм, който го откарва към стрийт арта – комбинация от успокоен Баския и разтропан Кийт Харинг. Той доказва прекрасността на това да не си сериозен творец и да обърнеш мъката си в радост от живота. И може да говори, може да се шегува със себе си, тъкмо самоиронията прави от твореца истински творец. А сега да спорим!

Николай Колев: Трябва ли да спорим за нещо, което е безспорно.

Стефан Иванов: Добре, тогава не съм съгласен с вас! Абсолютно несъгласен съм, иначе сте прав.

Николай Колев: Намерих го и не мога да не цитирам Албер Жиро, за когото ви споменах в самото начало, и „Лунният Пиеро“. Преводът е непрофесионален и работен, на Наталия Афеян:
Виното, което се пие с очи, на вълни излива Луната нощем.
И прилив залива тихия хоризонт. Желания – сладостни и страшни –
преплуват безспир вълните.
Поетът, прогонен от молитва, се опиянява от свещената напитка, възторжено обръща чело към небето и в захлас всмуква и поглъща
виното, което се пие с очи.
Фантастичен лъч от Луната осветява кристалните флакони
върху черната, свещена тоалетка на безмълвния Денди от Бергамо.
В звънливо бронзово блюдо се смее фонтанът с метален звън.
Пиеро, с восъчно лице, стои замислен и се чуди: как да се гримира днес?
Отблъсва кармина и турскосиньото и изписва лицето си във възвишен стил:
с един фантастичен лъч от Луната…

Ако трябва да сведем тази изложба до думи, за мен са тези няколко фрагмента от „Лунният Пиеро“.

Николай Панайотов: Аз съм доволен, че тук ми разрешиха да рисувам по стените, за втори път – в Габрово, в „Дом на хумора и сатирата“, също можех. Това е линейна импровизация с маркер, а после картините ги носих на вълни от ателието ми в София. Концепцията е контрапункт, малки формати като контрафорс на големите, завършени и незавършени, абстрактни, сюрреалистични, символични, един пачуърк се оформя по стените.

Филип Зидаров: Ти си завършил монументално изкуство и сега с тази кавалетна игра отново доказваш монументалното – да или не?

Николай Панайотов: И да, и не. Навремето, като завърших стенопис, имах голям успех пред Държавната комисия. Имах подкрепа от Йоан Левиев, Христо Стефанов, Дечко Узунов. Но циклех в изложбите ОХИ, мажех с масло, защото така трябваше. Ту приемаха, ту не. Обаче един ден отидох да карам ски на Пампорово, едва не се пребих, прибрах се и взех едно голямо платно, два на три метра, и изрисувах стенопис на него, а не живопис. С това пробих. Тогава почнаха да ме приемат, да ме купуват от Националната галерия. Голямото удоволствие за мен не е живописването, а рисуването като във времето, когато стиловете още не са фиксирани, от Куатрочентото. Има честност на линията и един ироничен примитив, от който просто вибрира живот.

Стефан Иванов: Радвам се, че за пореден път беше доказано колко е маловажно да бъдеш сериозен. И много се надявам да имате възможността да изрисувате отвътре с графити една покрита отвън с контрафорси катедрала.

Николай Колев: Явно това е финалът. Ще завърша, както започнах, с античната натурфилософия. Хераклит е написал книга, която е изгубена, но Сократ я бил прочел и когато го попитали какво мисли, казал: „Това, което разбрах, много ми хареса. Това, което не разбрах, още повече ми хареса“. Аз ще кажа, че това, което си казахме, беше страхотно. Това, което не успяхме да си кажем, е още по-страхотно. И още по-хубаво е онова, което не виждаме зад картините от стенописния контрапункт и контрафорс на Николай Панайотов.

„Изкуство на глас в Националната галерия“ е инициатива на WoMo Assn./Сдружение „УоМо“. Събитията се реализират с финансовата подкрепа на Столичната община и в партньорство с Националната галерия и Портал Култура.