Поглед към българските участия във Венецианското биенале
Acqua alta. История на българските национални участия във Венецианското биенале 1910–2024, галерия „Капана“, Пловдив, 13 декември 2024–20 февруари 2025 г. Куратори Светлана Куюмджиева и Пламен Петров
В Галерия „Капана“ (Пловдив) на 13 декември 2024 г. беше открита изложбата Acqua Alta, посветена на историята на българските участия във Венецианското биенале в периода 1910–2024 г. Венецианското биенале е едно от най-важните световни събития в света на изкуствата, което дава възможност на страните да демонстрират своята културна идентичност и съвременни тенденции в изкуството. Заглавието, вдъхновено от метафората за „високата вода“ във Венеция, предлага интересна аналогия с променливото отношение на българската държава към културните ѝ ангажименти през годините. Това е успешен маркетингов ход, който насочва вниманието към неравномерността в нашата културна политика.
Втората част на заглавието създава очаквания за изложба, която представя задълбочен анализ и реконструкция на ключови моменти от историческите ни участия, като тези през 1910, 1942 и 1948 г. В онези години младото българско светско изкуство успява да демонстрира жизненост и да събуди надежди за бъдещи успехи, въпреки сложните организационни условия и противоречията в художествената гилдия. Това се потвърждава от документи от архива на Биеналето, които отбелязват откупки на български творби от държавни и частни ценители.
Кураторите Светлана Куюмджиева и Пламен Петров споделят в интервю, че идеята за изложбата е възникнала още през 2011 г., но реализацията е отнела единадесет месеца. Този кратък срок, макар и амбициозен, неминуемо се е отразил на дълбочината и цялостната концепция на експозицията. Исторически ретроспективни изложби от такъв мащаб изискват години на задълбочено изследване и подготовка, за да се осигури по-пълно представяне на събитията и да се избегне усещането за пропуснати възможности. Възниква въпросът и за избраната времева рамка на изложбата от 1910 до 2024 г. Все пак в академичните и изследователските среди, за да наречем едно събитие историческо, обикновено трябва да е изминало достатъчно време, за да можем да го погледнем през перспективата на историята и да анализираме последиците му върху развитието на обществото и културата.
Заслужава да се отбележи, че съвременни публикации с информация за участията във Венецианското биенале съществуват. Италианското издателство „Електа“ публикува през 1996 г. справочна книга за националните и индивидуалните участия в Биеналето по случай 100-годишнината му[1]. Книгата е изчерпателна от гледна точка на публикуваната основна информация за всяко издание на Биеналето, за националните и индивидуалните участия, за получените награди и т.н., добавен е и илюстративен материал към участията. През 2013 г. в издание[2] на Нов български университет са извадени от архива на Венецианското биенале и публикувани националните и индивидуални ни участия до 1948 г., заедно с илюстративен материал – афишите и страници от каталозите с българското участие. Публикацията е допълнена със снимков материал, някои коментари на участници и мнения на българската критика. Отбелязана е и причината защо първото ни участие се случва не през 1911 г., две години след осмото издание на Биеналето, а веднага след него през 1910.
В този контекст настоящата експозиция би могла да има значителен принос към представяне на тези събития от българската история на изкуството, ако освен представяне на събраните произведения включваше и задълбочен изкуствоведски анализ на кураторите.
Разходката из изложбените пространства на галерия „Капана“ потвърждава, че акцентът пада предимно върху хронологичното маркиране на българските участия. На първия етаж посетителите могат да проследят историята на изявите чрез информационни текстове за участниците и произведения, макар че част от тях не са участвали в Биеналето, а служат като илюстрация на работата на художниците. Информацията към произведенията не пояснява, кое от тях реално е участвало на Биеналето и кое е пример за работата на художника.
Вторият етаж на изложбата обхваща периода от втората половина на ХХ век до днес. Опитът да се съпоставят произведения от различни десетилетия със съвременни участия не е достатъчно ясен и не допринася за структурирането на изкуствоведския разказ. Експозицията предоставя информативни текстове към отделните участия, но баланс в поднесената информация липсва. Участията от втората половина на ХХ век до 2024 г. са илюстрирани предимно с цитати от самите участници. Отсъстват алтернативни гледни точки, които биха позволили на зрителя да състави собствено мнение.
Проблемното национално участие от 1993 г. с участието на Стана Миланова е онагледено с броеве на в. „Култура“ и снимка на една от нейните творби „Чудо“. Другото нейно произведение е „Голям страх“. Въпросът дали зрителят би се зачел в ситния шрифт на страниците, които хвърлят някаква светлина върху историята около участието ѝ, без ясно насочващ кураторски коментар, остава отворен. В брошурата към изложбата Acqua Alta, която предоставя галерията, е отбелязано, че Миланова е участвала като представител на България в кураторска изложба[3]. Въпреки този интригуващ епизод информационният текст за участието ни през 1993 г. е необичайно лаконичен в сравнение с останалите от новата ни история след демократичните промени. Включването на ключови детайли като името на кураторската изложба и причините за промените в концепцията би обогатило представянето. Допитване до формално избрания куратор Георги Липовански, тогавашен директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство, или до италианския критик Акиле Олива би могло да внесе ценни гледни точки, допълнителна дълбочина в интерпретацията на това участие или поне повече информация за биографията на авторката.
Изложбата „Acqua Alta. История на българските национални участие във Венецианското биенале 1910–2024“ не успява да предаде атмосферата на световно художествено събитие, което изисква по-задълбочена интерпретация на контекста, в който се разгръщат нашите присъствия или отсъствия. Добавянето на архивни материали и сравнителни анализи би улеснило публиката в потапянето в духа на събитията. Италианската и българската критика относно нашите участия от 1910 г. насам все още не е достатъчно изследвана – аспект, който би добавил важно международно измерение. Дори когато информацията за определени години липсва или е ограничена, историкът на изкуството може да използва косвени източници и аналитичен подход, за да създаде по-пълна картина.
Издаването на обобщение на изследователската работа би предоставило на посетителите по-задълбочен поглед върху темата. В последните години се наблюдава тенденция изследванията, свързани с подобни събития, да се публикуват като второстепенен продукт, понякога след края на изложбите. За исторически значими изложби обаче е от съществено значение изследването да бъде водещо, а експозицията – визуално допълнение към него.
Изложбата е подкрепена от Национален фонд „Култура“, Община Пловдив, ХГ-Пловдив, ХГ-Казанлък и множество галерии в страната. Сътрудничеството с държавни и частни архиви обещаваше по-богат и разнообразен документален материал. Тази широка институционална подкрепа поставя високи очаквания към реализацията на проекта, които не са напълно оправдани. Интересно остава и решението да се представи подобна изложба в зали на ХГ-Пловдив, а не в Националната галерия.
Въпреки слабостите изложбата Acqua Alta е важна стъпка към представянето на българската история на Венецианското биенале. Тя може да послужи като основа за бъдещи, по-задълбочени изследователски и експозиционни проекти. Същевременно изложбата подчертава необходимостта от по-задълбочен анализ и по-широк контекст в представянето на българското изкуство в международен план.
Изложбата е открита до 20 февруари 2025 г. в галерия „Капана“ в Пловдив.
[1] La Biennale di Venezia. Le Esposizioni Internazionali d’Arte 1895–1995. Electa, 1996.
[2] Данева. Анжела, Българското участие на Венецианското биенале през първата половина на ХХ век. В: Българи в италианските академии за изящни изкуства 1878–1944, с. 128–139, НБУ. 2013.
[3] „Кардинални точки“ е кураторската изложба на Акиле Бонито Олива.
Анжела Данева е доктор по „Теория на изкуството“ към Нов български университет. Научните ѝ интереси са насочени към историята на българското изкуство и култура през XX век. От 2006 г. осъществява проучвания за български художници в италиански частни архиви, както и в архивите на Венецианското биенале и на водещи италиански академии във Флоренция, Торино, Милано, Венеция, Неапол и Рим. През 2015 г. основава и ръководи Фондация и Център „Българо-европейски културни диалози“. От 2017 г. е съпредседател на Управителния съвет и методически ръководител на галерия „УниАрт“ към НБУ. Член е на Международната асоциация на критиците на изкуството (AICA).
