0
3099

Изхвърлени в Америка

фотография The Irish Times

Откъс от романа на Джанин Къминс, издаден от ICU в превод на Надежда Розова.

Когато в книжарничката на Лидия Перес влиза очарователен, галантен и несъмнено ерудиран посетител, който избира да си купи две от любимите книги на собственичката, животът рязко поема в различна посока. Толкова различна, че скоро за уютните и непомрачени от сериозни грижи дни на семейство Перес няма да остане и бегъл спомен.

Кой е непознатият читател? Възможно ли е зад добрите обноски и красивото лице да се крие най-безскрупулният наркобос в Акапулко? Къде минава границата между спокойното русло на живота и La Bestiaвлака на надеждата за спасение, който отнася стотици хиляди хора на север, към страната на неограничените възможности… към шанса за живот.

„Изхвърлени в Америка“ е забележително съчетание между истински добра литература и четиво, преливащо от емпатия, драма и човечност. Роман, в който радостта от живота се редува с неподправен ужас от пошлото в съществуването ни. Всичко това е обгърнато от стихията на майчината любов и непобедимата способност на човека да намира надежда и в най-обезсърчаващата ситуация.

Джанин Къминс е родена през 70-те в американска военноморска база в Испания, където служи баща ѝ. Родителите ѝ са американски граждани. Едната ѝ баба е от Пуерто Рико, заживява в САЩ през 40-те като съпруга на американски военнослужещ. Джанин учи английска филология и комуникации в Университета в Таусън, Мериланд. След като се дипломира, две години е барманка в Белфаст, Северна Ирландия. През 1997 г. се завръща в САЩ и следващите десет години работи в издателския бранш. Автор е на мемоара A Rip in Heaven (2004), базиран върху трагедия в семейството на авторката, случила се, когато тя е на 16 години. Следват романите The Outside Boy (2010) и The Crooked Branch (2013), свързани с различни периоди от историята на Ирландия. През 2018 г. романът „Изхвърлени в Америка“ е продаден на американското издателство Flatrion срещу седемцифрена сума след ожесточено наддаване между девет издателства. Включен е в списъка на най-чаканите романи за 2020 г. Около месец преди излизането му обаче започват да се чуват и негативни гласове. Срещу авторката се надига яростна вълна от възмущение, като основният аргумент на противниците ѝ е, че в книгата има недобросъвестно изложени факти, че авторката не е от мексикански произход и това я прави нелегитимен изразител на болките на мигрантите от Мексико към Съединените щати. На 30 януари, седмица след официалното публикуване на книгата, издателите ѝ в САЩ решават да отменят планираното турне на Джанин Къминс от съображения за сигурността на авторката.

Надежда Розова е завършила СУ „Св. Климент Охридски“ с магистратура по индология и специализация по английски език. Преводач и редактор на художествена, документална и научна литература от и на английски език и от хинди. Преведените от нея над 150 заглавия включват произведения на Хишам Матар, Роуз Тримейн, Прия Базил, Джейн Остин, Хенри Джеймс, Ръдиард Киплинг, Салман Рушди, Халед Хосейни, Рут Озеки, Уилям Тревър, Дафни дю Морие, Ерика Джонг, Джон Гришам, Стивън Хокинг и др. Носителка е на специалната награда за превод „Кръстан Дянков“ за 2014 г. за романа „Създания от време“ от Рут Озеки и на наградата за превод на художествена проза на Съюза на преводачите в България за превода на романа „Последният дъх на мавъра“ на Салман Рушди, 2015 г.

„Изхвърлени в Америка“, Джанин Къминс, превод от английски Надежда Розова, ICU, 2020 г.

… В къщата на Карлос и на Мередит в Чилпансинго има нови привидения, с които трябва да се справят. Травмата дебне и връхлита в тишината. Лидия се чувства като напукано яйце и не знае дали е черупката, белтъкът или жълтъкът. Разбъркана е цялата. През следващите три дни двамата с Лука често остават сами в къщата, докато момчетата са на училище, Карлос е на работа, а Мередит подготвя мисионерите от Индиана за завръщането им у дома. Животът не може да бъде временно преустановен, както обикновено прави смъртта, защото едно изчезване от публичното пространство би предизвикало подозрение. Лидия и Лука трябва да останат скрити. Семейството трябва да продължи обичайното си ежедневие. Слава богу, синовете имат етажерки с чудесни книги в стаите си, затова, докато те са навън, погълнати от обичайното си ежедневие, Лука прочита по две-три книги дневно. Лидия също се опитва да чете, но думите се изплъзват от съзнанието ѝ. Няма място да поеме в него нищо повече. Затова се опитва да ангажира с нещо тялото си. Готви храна, за която нито тя, нито Лука имат апетит. Чисти мивки и килими и пере неща, които не са мръсни. Наблюдава как Лука става все по-мълчалив.

Следобедите сякаш се точат безброй часове. Лука почти не променя позата си на дивана, докато чете. Премества се, когато свърши някоя книга и става да си вземе друга от етажерката. Когато отива до тоалетната, Лидия се мъчи да го придума да хапне нещо. Останалото време тя прекарва на стария настолен компютър Ай Би Ем, поставен върху масичка на колела в ъгъла на дневната. Преглежда новините от Акапулко. Колегите на Себастиан са почели паметта му с прекрасни текстове, но Лидия не е в състояние да чете умозрения. Думата héroe я гневи, сякаш той е избрал геройски смъртта, сякаш това означава нещо. За бога, та той умря с лопатка за скара в ръка! Вместо това Лидия преглежда новините за факти около разследването и точно както е очаквала – нищо. Страхът и корупцията действат заедно и цензурират хората, които иначе биха могли да открият следи, които да ги отведат към правосъдието. Няма да има улики, няма да бъде проведено надлежно разследване, няма да има ответни мерки. Затова Лидия търси още истории, нови прояви на насилие, намек за случващото се сред Лос Хардинерос. Турист е убит по случайност по време на престрелка край бунгалата на плажа Хорнос вчера следобед. Изгоряла кола с два трупа вътре – един голям и един малък – е открита днес сутринта край Колония Лома Ларга.

Курсорът трепти на екрана, но Лидия успява да излезе от новините и да насочи мислите си към друго. Карлос ще им помогне да стигнат до Мексико Сити, но после какво? Длъжна е да опита да начертае някакъв план. Проучва разписанието на автобусите и наистина намира информация за зачестили пътни блокади в района и за повишен брой изчезнали хора. Движението в градовете е относително безопасно, но междуградското не се препоръчва. Властите съветват хората да се въздържат от неналожителни пътувания по местните пътища в Гереро, Колима и Мичоакан. Нова вълна от отчаяние заплашва да връхлети Лидия, но тя няма време за това. Шосетата не са възможност за тях. Дори ако шофьорската ѝ книжка беше валидна, не би рискувала да вози Лука в кола в момента, а с автобусите не е по-безопасно. Пътните блокади са прекалено опасни. Какво ѝ остава тогава? Проверява самолетните билети, макар да не ѝ допада мисълта да се появи в списъка с пътниците. Вече всичко е дигитално, а каква полза да изминат хиляда и петстотин километра, ако името ѝ ще стане причина да светне червена лампичка в някоя база данни. Без паспорт могат да стигнат само до Тихуана, а полетът е три часа и четиресет минути. Предостатъчно време Хавиер да изпрати някой главорез да ги посрещне на кацане. Лидия си представя касапницата край лентите за багажа. Ясно вижда вестникарските заглавия. В Мексико няма пътнически влакове за далечно разстояние, затова Лидия решава като последно средство да провери товарните влакове, с които мигрантите от Централна Америка прекосяват страната. Долепват се към покривите на вагоните от Чиапас чак до Чихуахуа. Влакът е получил прозвището Ла Бестия, Звяра, защото това пътуване е самият ужас, както и да го погледнеш. По целия път бушува насилие, организират се отвличания, а освен че стават жертви на престъпници, всеки ден се осакатяват или загиват мигранти, които падат от покривите на вагоните. Само най-бедните и най-отчаяните дръзват да пътуват така. Тръпки побиват Лидия от видеоматериалите в Ютюб, от снимките, от мрачните предупреждения от страна на наскоро пострадали хора. Връща се отначало, отново се заема да проучва всичко. Автобуси, самолети, влакове. Трябва да има нещо, за което не се е сетила. Трябва да има изход. Клика с мишката, разглежда страница след страница в интернет, а часовете се влачат мъчително, докато Лука разлиства книгите си.

Вечерят заедно с Карлос, Мередит и техните три момчета, Лука е с шапката на баща си, но Лидия не му казва да я свали дори когато Мередит напомня на най-малкия си син: Без шапки на масата. По-голямото момче изтрива мустака си от мляко и се ухилва до ушите на Лука, който още е с бейзболната си шапка.
– Обичаш ли бейзбол? – пита момчето.
Лука само свива рамене.
Открай време е мълчаливо дете. Като малък никога не бръщолевеше по детски. Всъщност проговори чак четиригодишен, след като Лидия живя цели две години в паника. Беше започнала да му чете много преди да заподозре за съществуването на проблем, и то само защото обичаше книгите и ѝ беше приятно да чете на глас на детето си. Допадаше ѝ мисълта, че още преди да ги разбира, той тръгва от най-красивите думи, че изгражда езика си въз основа на художествената проза и поезията. Затова Лидия започна с Маркес, Толстой и сестрите Бронте, а впоследствие, тласкана от своята засилваща се тревога, му четеше не както обикновено родителите четат приказки и приспивни истории на децата си, а настойчиво и френетично, за да го спаси. Когато страховете ѝ се разгоряха и навикът ѝ да чете на сина си, стана още по-системен, тя посегна към Пас и Фуентес, Твен и Кастеланос. Освен това Лидия владееше свободно английски (беше втората ѝ специалност в колежа), затова понякога четеше на сина си и Йейтс и сочната зеленина на Ирландия оживяваше с мексиканския ѝ акцент.

Когато Лука беше още пеленаче, Лидия го вземаше със себе си на работа, сложен в кенгуру на гърдите ѝ, и двамата четяха заедно между поръчките за книги, обслужването на клиенти и подреждането на лавиците. Понякога дълго време не влизаше никой, а майка и син въодушевено се вглъбяваха в своите истории. Когато поотрасна, той седеше на стол люлка или на килимче за игра, което тя му постилаше в ъгъла, зад касата. По-късно Лука можеше да обикаля свободно из книжарницата, но дойдеше ли време за четене, той, без никой да го подканя, сядаше с кръстосани крачета, мълчалив, навел глава настрани, сякаш превръщаше ухото си във фуния, през която тя да налива думите. Лидия опита с книги без картинки. С пъстри книжки, с тактилни книжки, с поезия, фотография, албуми с картини. С детски книжки, с готварски книги, с Библията. Синът ѝ внимателно плъзгаше ръчичките си по лъскавите или по матовите страници, ала не говореше. Понякога Лидия му четеше до прегракване, но имаше дни, когато бързо се потискаше от самотния си глас в книжарницата, обаче понечеше ли да се откаже, Лука настойчиво побутваше книгата към нея. Разтваряше я и отново я наместваше в скута на майка си.

През седмицата преди четвъртия му рожден ден, докато хапваха посоле[1] на масата в кухнята, Лидия за стотен път се оплакваше от мълчанието на сина им. Себастиан остави лъжицата на ръба на купата си и се взря в лицето на Лука, който му отвърна със същото.
– Може би не говориш испански – каза Себастиан на испански.
Лука имитира баща си и също опря лъжицата си на купата.
– Това е, нали? – продължи Себастиан. – ¿Cuál idioma hablas, mijo[2]? Английски? Да не си gabacho[3]? Я чакай! – щракна Себастиан с пръсти. – Ти си хаитянин. Не, арабин. Да не говориш на тагалог?
Лидия примигна бавно срещу съпруга си, но Лука се усмихна и също опита да щракне с пръсти. Себастиан му показа как. Щрак, щрак, щрак. Лидия остана сама в отчаянието си. Подозираше, че Себастиан също се безпокои, но го прикрива с упорития си оптимизъм. Лекарите не откриваха нищо нередно. На Лидия ѝ идеше да се разкрещи.
Вместо това търпеливо продължи да полага усилия. Алиенде, Борхес, Сервантес. Четеше, за да може думите да проникват в усамотението на сина ѝ. И ето че един ден, когато майка му отгърна и последната незадоволителна страница от повестта на някакъв претенциозен млад писател, Лука се понадигна и тръсна глава. Плъзна ръчички по коленете си. Лидия затвори книгата и я остави върху масата до люлеещия се стол, където двамата седяха заедно.
Лука взе книжката и отвори на първа страница.
– Хайде да прочетем това пак, мамо, само че този път направи края по-хубав.
Без грешка. Все едно просто продължаваха разговор, който са водили цял живот. Лидия така се стъписа, че едва не го метна в другия край на стаята. Свали го от скута си и го пусна на пода. Завъртя го към себе си и се взря изпитателно в сина си.
– Моля? – Лука стисна устни. – Какво каза? – Лидия стисна ръцете му, отпуснати до тялото. Може би го направи твърде силно, обзета от страх, че полудява. – Ти говориш! Лука! Говориш ли?
След кратка и стъписана пауза той кимна.
– Какво каза? – прошепна тя.
– Искам пак да прочетем книгата.
Лидия обхвана бузите му с длани, едновременно засмяна и разплакана.
– О, боже мой! Лука!
– Но с по-хубав край.
Притисна го към гърдите си и го задържа там, после скокна, хвана го за ръце и го завъртя в кръг.
– Кажи го пак. Кажи нещо друго.
– Какво да кажа?
– Точно това! – възкликна тя. – Момчето ми. То говори!

Лидия затвори книжарницата по-рано и отведе Лука у дома, за да повтори представлението пред баща си. Помни го съвсем ясно, само че в момента няма доверие на този спомен, защото колкото повече се отдалечава от него, толкова по-нереален ѝ се струва. Как е възможно толкова години да е мълчал? А после да заговори просто ей така, като телевизионен водещ, като колежански преподавател, с толкова красиви и сложни изречения? Невъзможно е. Истинско синтактично чудо.

Сега обаче, в тюркоазената къща на Карлос, след като повече от четири години бе говорил прекрасно на два езика, Лука отново губи гласа си и предишното му мълчание се завръща. Случва се пред очите на Лидия и никой от двамата не може да направи нищо, за да го предотврати. Мълчанието го обвива отначало леко, но после се втвърдява като лак. В сряда сутринта онемяването му е очевидно. Лука отговаря на преки въпроси само с изражението и с тялото си. Отново предпочита да прибегне майсторски до празния поглед и Лидия усеща как вътре в нея и последната устойчива скала на здравомислието се сцепва и пропада.

През тези дни на вкаменяващо мълчание страховитото колело в главата на Лидия нито за миг не забавя ход, колкото и да се мъчи тя да го спре. Пред Лука се владее, но има мигове, когато се налага бързо да излезе. Шмугва се в банята и пуска кранчетата на мивката, за да прикрие мъчителните и глухи звуци на скръбта си. Тялото ѝ се превива съкрушено, а физическото усещане е толкова първично, че Лидия се чувства като див звяр, като млекопитаещо, изгубило стадото си. Нощем, докато лежи до Лука в тясното легло на кръщелника на Себастиан, тя направлява мислите си към празнотата. Прави го властно и съзнанието ѝ се подчинява. Повтаря безспир: Не мислѝ, не мислѝ, не мислѝ. Благодарение на този самоконтрол поема милостиво към съня. Спомените изливат адреналин в кръвта ѝ по сто пъти дневно, затова тялото ѝ, за късмет, е изтощено. Клепачите ѝ се затварят. Но позволи ли си покой, настъпва един особен момент, мигновеното отпускане във водата, след като се откъснеш от брега и преди да те поеме течението, и точно тогава тя пропада. Спазми обхващат крайниците ѝ, сърцето ѝ започва да бие учестено и мозъкът ѝ отново предоставя спомена за трясъка на изстрелите, за мириса на обгорена плът, за шестнайсетте красиви лица, лишени от живот и извърнати безизразно към небето. Лидия се надига в леглото, успокоява накъсаното си дишане и се старае да не разбуди Лука до себе си. Всяка нощ преодолява тези препятствия между съня и будуването. Не е в състояние да го прескочи. Що за човек не погребва мъртвите си близки? Как можа да ги зареже в задния двор с отворени очи и уста, докато кръвта още изстиваше в жилите им? Лидия е виждала вдовици, които говорят открито, вдовици, добили храброст от своето страдание. Гледала ги е как говорят пред камери, как отказват да мълчат, как обвиняват правдиво, заклеймяват насилието от страна на страхливците. Как назовават виновниците по име. Застрелват такива жени на погребенията. Не мислѝ, не мислѝ, не мислѝ

[1] Традиционна латиноамериканска яхния или супа от грухана царевица, месо, зеленчуци и доматено пюре. Б.пр.
[2] Какъв език говориш, синко? (исп.) Б.пр.
[3] Чужденец (исп.). Б.пр.