„Песента на стрелеца“, Ирене Вайехо, превод Десислава Антова, издателство „Колибри“, 2025 г.
Макар че на български език „Песента на стрелеца“ излиза две години след големия шедьовър „Безкраят в стрък тръстика“, литературният живот на Ирене Вайехо започва с романа за пътешествието на Еней. Така и трябва да бъде. За човек, защитил докторска дисертация за езика на Марциал (2008 г.), няма как да не е безспорно, че онова, което днес наричаме европейска цивилизация, води началото си от срещата на финикийската принцеса Дидона с троянския принц Еней. Защото тогава се срещат не само култури, езици и митологии. Срещат се богове и хора, епохи и традиции. И не „просто“ се срещат. Събират се в едно нещата, от които ние, европейците, сме направени. Иска ми се да ги изброя, но не зная как и откъде трябва да се започне. Може би от факта, че самата Европа (подобно на Дидона) е също дъщеря на финикийски цар (Агенор) и че след като Зевс се влюбва в нея, се появяват първите ни общи сънища. Сънища за герои и за минотаври, за нимфи и за хеспериди, за златен дъжд и славни кораби. А може би трябва да се започне с думите на Борхес, че носим в душите си достолепната тъга на победените троянци. Идентифицираме се не с победителите, а с оскърбените и унижените. Затова, когато във времето на прохождащата модерност Хамлет пита: „Каква ни е Хекуба?“, Ирене Вайехо ще му отвърне: „Тя е нашата прамайка!“. Но не защото броят на децата ѝ съвпада с броя на държавите в Европейския съюз. Това Борхес няма как да го знае, а и то не е чак толкова важно. По-важното е, че за да избегне участта си да живее като робиня на Одисей, Хекуба се превръща в кучка. Не е съвсем ясно какво означава този мит и как трябва да се тълкува. Може би е разказ за унижението, което империите преживяват в края на своя упадък. Вероятно (ако Стезихор се окаже прав) митът е намек, че гробът на Хекуба е празен, защото Аполон я е пренесъл в небето над Ликия. А дали (както е вярвал Птоломей) заедно с убитите си деца тя е станала звезда от съзвездието Куче, или подивявайки от скръб, се е превърнала във вълчицата, която по-късно ще откърми Ромул и Рем, ние не знаем.
А и не е наша работа да познаваме тази филигранна плетеница от факти и от митове, сякаш ни казва „Песента на стрелеца“. Но от друга страна, щом всички: и Херодот, и Еврипид, и Сенека, и Овидий, и (иска ли питане) Вергилий… говорят за нея, то наш дълг е да се докоснем до нишката[1], от която са изплетени нашите общи спомени. Защото, изчезне ли историята на Хекуба, на Приам и на децата им, ще изчезне и европейската ни идентичност. Като че ли именно по тази причина повествователят в „Песента на стрелеца” говори от името на всички възможни герои. Той е ту Дидона, ту сестра ѝ Ана, ту Вергилий, ту Ерос, ту Еней… Би могъл да бъде и Пигмалион, и Бел/Баал, и Малх… Няма как да е иначе. Защото, завършила класическа филология в Сарагоса (град, в чието име все още звучи римското Caesaraugusta), Ирене Вайехо добре знае, че половината от героите в книгата ѝ ще дойдат тук, в Европа, чрез други книги – библейските. Пъзелът е сложен и е трудно да се обясни, че Дидона е омъжена за жреца на Малх, чието име ще се появи и в името на Мелхиседек, салимския цар. Трудно е да се обясни и защо сестрата на Дидона – Ана[2], и майката на св. Богородица имат едно и също име. Но влезем ли в този ред на трудности, ще ни е лесно да отгатнем защо Дидона е Елиса. Някой би направил алюзия с Алиса в страната на чудесата. Други – с пророк Илия[3]. Трети – с първото от божиите имена – Елоах. А Ирине Вайехо ни доказва, че всички тези етимологии не са лишени от връзка. Щом бащата на Дидона и ап. Павел са съграждани[4], явно към плетеницата от смисли има нужда да се вгледаме с по-особен поглед. Още повече че и телецът, който отнася Европа в нашите земи, и златният телец, на който се покланя Израилевият народ, завинаги ще си останат един и същи телец.
Не е необходимо да се казваш Хорхе Луис Борхес, за да си спомниш, че в семитските езици (между които е финикийският) името на този телец е алеф, и че гръцката азбука (каква изненада!) започва с буквата алфа. Ала въпросът, разбира се, е друг. Ирене Вайхо говори за песента на стрелеца. Името му е Ерос. И това е на само алфата, но и омегата на цялата история.
––––
[1] Думата за нишка (filum) e както в корена на филигранната плетеница, така и в етимологията на думата текст (чието първично значение е тъкан, нишка).
[2] Името означава майка и това (донякъде) обяснява защо героинята на Толстой също се казва Анна (Каренина).
[3] Илия е на български език. В семитската традиция е Елиаху.
[4] И двамата са родени в Тир.
