„Живо море от сънища наяве“ на Ричард Фланаган (изд. „Колибри“, 2026) излиза през 2020 г. – на фона на най-мащабните и гибелни според WWF пожари в новата история на Австралия. Т.нар. „Черно лято“ на 2019–2020 г. води до унищожението на над 20 млн. хектара земя, милиарди животински и растителни видове, хиляди домове и стотици човешки животи, както и до десетки хиляди изселвания. Романът на големия австралийски писател, който от тази година четем и на български в превод на Паулина Мичева, изобщо няма нужда от фикция, за да усили апокалиптичното и въпреки реализма си да се впише сред особено въздействащите представители на един от най-бързо набиращите скорост литературни жанрове – т.нар. климатична фантастика (cli-fi), занимаваща се с антропогенните екологични кризи и техните последици върху собствените им причинители.
За да засили докрай посланието си, Фланаган нарочно свежда катастрофалните обстоятелства (непосилни жеги, дим, безводие, агонизиращи видове и семейства в пълна безизходица, при това не само в местен, а предполагаемо и в наднационален мащаб) до банализирана поредица reels, където всичко това се разиграва уж тук и сега, пред очите ни, но всъщност през защитния филтър на виртуалното и под диктата на изтласкващото скролване. В един неистов, но страничен фонов шум, който парадоксално би трябвало да служи за дигитален отдушник.
Обръщайки съотношението, писателят изтиква в периферията този широкомащабен и неестествен екологичен колапс и му противопоставя централната драма в романа – опитите на двама братя и една сестра, прехвърлили петдесетте – Анна, Терцо и Томи, да спасят и удължат живота на един-единствен човек – своята наближаваща деветдесетте си години майка Франси, чийто край настъпва естествено поради старост. Заради редица усложнения в отслабващия ѝ организъм състоянието на някога издръжливата и жизнелюбива старица ту бива закрепвано, ту отново се влошава. Временните възстановявания и подобрения се редуват до безкрай с нови ужасяващи поражения, неимоверни болки и фатални прогнози, срещу които наследниците впрягат всички възможни медицински и финансови усилия, цялата индустрия на безсмъртието, която съвременният човек е подчинил на страха си от остаряването и смъртта.
Майката природа и майката Франси като нейна персонификация, нехайството към патологията на първата и свръхконтролът над здравето на втората – Фланаган е пределно ясен, на места чак непрепоръчително, в излагането на своите паралели и контрасти, алегории и метафори, и често може би ненужно обяснява и бездруго ясните си послания. Или пък позволява на героите си тези проникновени размисли, които очевидно са повече негови, тъй като от тях невинаги следва съзвучно сюжетно действие. Но макар на места да изглежда така, сякаш текстът рецензира сам себе си, това не отнема от неговата идейна и дескриптивна мощ, от способността му графично да разголва човешката крехкост и безпомощност, и то тъкмо в епохата на Антропоцена.
Фаталната грешка, че „природата винаги отстъпва пред волята и че човешката воля ще надделее над всичко“, е трагедията на тази нова епоха, в която живеем и за която в началото на хилядолетието нобеловият лауреат и атмосферен химик Пол Крутцен изнамери въпросния неологизъм – той описва геологически период, характеризиращ се със значително и съдбоносно влияние на човешката дейност върху планетата и климата, вземащо превес дори над естествените природни процеси. Признавам си, че от романа научих и понятие, който не познавах – соласталгия, състоянието на неясна тревога, тъга, безпомощност, гняв и други подобни чувства, предизвикани от изменението на климата и неясното бъдеще заради необратимата трансформация на околната среда (т.нар. екологична тревожност, с която някои терапевти вече се занимават).
Тази неяснота във век на свръхинформираност е смазваща. За гледане има толкова много, че започва да изчезва самото виждане. Именно „да вижда“ – в онзи изначален, непредопределен от онлайн алгоритмите и дигиталната слепота смисъл – в крайна сметка е онова, което героинята Анна (през чиято гледна точка преминава по-голяма част от разказа) ще пожелае. Тя ще провиди в гнездото на крехките мътещи оранжевокоремчести папагалчета – вид, който действително е изчезващ в родната Тасмания на автора – истината за изгубения Рай. Този, който ние сами сме изгонили от живота си и без който не можем да съществуваме сами.
Медицинското „закрепване“ на майката, чийто край Анна просто не може да си представи, отразява начина, по който реагираме на диагнозите на планетата: едно бедствие отминава, следва временно стабилизиране, след което ни застига друго, още по-страшно, последвано от нов опит за справяне и все по-кратко отдъхване. Човечеството лекува симптомите, не причината. Адаптирането към нанасяните от него щети обаче е станало преди всичко адаптиране към собственото му заличаване – в маргинализирането и погребването на проблема под поредната конспиративна теория или алтернативен инфопоток за малцина. Докато политиците призовават „да не дрънкаме излишно за климатичните промени, а просто да се адаптираме и да станем по-устойчиви“, Анна гледа ту клипчета с берящи душа животни, ту видеа с котенца.
Как се адаптира човек към собственото си убийство, запита се Анна, загледана във видео с котки. Това ли се случваше? Дали хората се адаптираха към собственото си изчезване?
Многократно попарваното облекчение на наследниците (всеки лавиращ между личните си провали, счупен по различен начин) върви паралелно с тяхното все по-инатливо и себично упорство – противно на естеството, на разума и на майчината воля – да бъде даден безсрочен отпор на неизбежната кончина на Франси. Анна и Терцо са се отнасяли към телата си като към най-ценната си инвестиция, давали са пари за всичко, което би могло да им помогне да устоят „на времето и болестта, дотолкова забавяйки остаряването си, дотолкова отлагайки собствената си смърт“, че възможността да изключат системите на майка си, изведнъж им се струва обидна (sic). (Иронично ще е това, което в крайна сметка ще се случи с тях.) И затова продължават да влагат всички средства в грижата, докато „грижата“ им – плод на дълг, страх, срам, любов – не се изроди в своеобразен садизъм, в жестокост, която върви срещу самата логика на живота.
В този болезнено натуралистичен, телесен разказ понятия като доброта и отговорност, обич и нежност, уважение и достойнство успяват да се изродят до инструменти за причиняване на още по-голямо страдание. Анна дори си дава сметка, че в един друг контекст опитите им за спасение биха били третирани като престъпна психопатия, посветена на „лъжата, че отлагането на смъртта е живот“. Основанието на любовта постепенно се превръща в нейно отрицание: „Всичко се правеше от любов – нищо толкова жестоко не може да произлезе само от омраза“. Но дори езикът, който в устата на умиращата старица се разглобява в синтаксиса на страданието, бива впрегнат да обслужи тази мимикрия:
Това, което казах, допълни [Томи], е, че трябва да положим хуманно усилие.
Формулирано по този начин, на Анна ѝ прозвуча благородно и правилно – сякаш бе необходимата истина.
Зловещата вакханалия на това единично спасение бива поставена в паралел с дейността на Лиза Шан – учен, която ръководи държавна програма за спасяването на оранжевокоремчестото треварче/папагалче. Не по-малко отчаяно, но съвсем различно по смисъла си усилие – не да възпреш естествения изход на живота на един индивид, като при Франси, а да създадеш условия за подкрепа, създаване и продължаване на нов живот за цял вид. Усилие, което на фона на прогнозите може да звучи не по-малко наивно.
Правим всичко по силите си, за да ги спасим, и те пак умират. Умират и умират, и всяка година, когато се върна, са по-малко. Толкова по-малко, че онова, което изглеждаше като криза, когато започвах, сега в спомените ми прилича на шибана Райска градина. Понякога ѝ се струвало, че птиците го правели нарочно, ей така, напук, че се стремели към смъртта, защото са се уморили от света, от провала на хората, опитващи се да ги спасят. Защото светът е срещу тях. Анна не можа да се въздържи и я попита защо тогава продължава да се опитва да ги спаси. Лиза отговори, че може би това е нейният начин да си отмъсти на свят, на който не му пука.
Това отбелязване, че в перспектива дори сегашното (може някой ден да ни) изглежда като рай, ни напомня и за логиката, с която човечеството е започнало да живее в своя антропоцен – а именно да приема „липсата на по-нататъшно влошаване като победа сама по себе си“.
„Живо море от сънища наяве“ е роман за изчезванията. Фланаган изгражда многопластова разгърната метафора, където побира и други смисли на това понятие. Заличаването на коренни населения (аборигените, колонизираните народи) и етноси (Холокостът). Изчезването на вещите от дома на Анна, които синът ѝ краде, за да си купува дрога, която да компенсира провала ѝ като майка. Изчезването на лекотата и безгрижието с остаряването, на всички излишни страсти, суетни амбиции и напразни терзания. Изчезва в крайна сметка самият духовен човек, който „вече е мъртъв отвътре“ (както Терцо, най-ревностният да удължи живота на майка си, признава за себе си).
Фланаган довежда тази идея до крайност, като я буквализира. Заигравайки се с магическия реализъм, романът разказва за физическото изчезване на части от тялото на героинята Анна. Тези постепенни загуби, незабелязани първоначално от околните, се разгръщат във всеобщ обществен феномен. Но този процес е придружен не от тревога и търсене на решение, а от поредното привикване. От едно смотолевено полупризнание, с което общественият договор тихомълком е приел да не се натоварваме излишно, дори когато започват да изчезват синове, цели хора. Анна не оценява щетите по тялото си през болката, а по публичната им видимост, по това доколко биха повлияли на комфорта и рутината ѝ. Паралелът с екологичната тема отново е пределно ясен.
Може да ни се струва старомодно, но е неизбежно този роман да бъде четен като своеобразна критика на индивидуализма. Анна си дава сметка за една от базовите разлики между света, в който е родена майка ѝ, и своя – макар те да са толкова близки във времето. Франси е израснала в свят, в който се смята, че…
не си заслужава да се отделя кой знае колко време или размисъл за Аза – за личните драми, нужди, желания и суети; да не говорим пък за вътрешния живот на хора с нейния скромен произход. Всички тези неща се обявяваха просто за капризи и прищевки, нещо чуждо, абсурдно комично.
В замяна на днешното себепоклонничество – което според децата ѝ вероятно би позволило на Франси да е изживяла по-смислен, плътен и съобразен с нуждите и желанията ѝ живот, а не такъв, посветен на тях и останалите – „майка ѝ никога не бе сама, докато тя [Анна] често се чувстваше безумно самотна“. Франси носи идеята за общия организъм: тя се е научила да съществува със, чрез и за другите и за пореден път отразява начина, по който работи природата. Поука? Уви. Че в крайна сметка оцеляването е възможно само като общност, нагърбила се съвместно, едновременно и организирано с делото по спасяването си. Че оцеляването ни като вид включва и естественото ни временно индивидуално оцеляване, но е възможно само паралелно с това на планетата. Героизмът в този роман – плакатно, идеалистично или дори патетично казано – е в спасяването на голямото, не на частното. В света на Франси следователно и смъртта не е толкова страшна, оголването на едно място в света не е разрушително и фатално.
В своята идейна яснота романът ни изправя пред фундаментални въпроси и съмнения – всъщност наборът от тях може почти да се изведе като отделна рецензия на книгата. Оставям ги на читателите, разбира се, включително такива, които се явяват „контра“ – като например не са ли опитите да „спасим“ природата също толкова антропоцентрично нагла амбиция? Въпреки фаталистичното звучене, въпреки съзнанието на Анна, че сме израснали „в есента на всички неща“, въпреки усещането за омницид в книгата, в нейната кутия на Пандора Фланаган все пак ни оставя надеждицата на дъното. Докато натуралността вече се превръща в изключителност, в „гурме“, което се купува с повече пари, тази надежда все още е в цикличността, в младия живот, в упоритостта на природата да поглъща и смила всичко. Но тя става теоретична, все по-теоретична. Дано и трагедията на човека като провалил се антропо-бог да остане само на теория.
Ричард Фланаган ще бъде един от специалните гости на фестивала „Синелибри 2026“. На 20 октомври той ще присъства на прожекцията на първия епизод от сериала „Тесният път към далечния север“ в кино „Влайкова“, а на 21 октомври ще представи новата си книга „Въпрос 7“ в литературен клуб „Перото“.
