Домът, семейството и завръщането са централните теми, обединяващи почти всички издадени до момента книги на Колъм Тойбин у нас (виж бележката в края на статията за тях, както и за предстоящото гостуване на световноизвестния ирландски писател в София през октомври). Роден в провинциалното градче Енискорти, но живял и работил в Дъблин, Барселона, Аржентина и САЩ, Тойбин превръща всички тези свои места в редуващи и противопоставящи се сцени на своите сюжети, в които домът – с всичките му конкретни реалии, но и с цялата му условност – е герой сам по себе си. С персонажи, които прескачат от една в друга негова книга, и с верността към любими теми като хомосексуалността, потиснатите тайни, отношенията между деца и родители и т.н. творбите на Тойбин неизбежно звучат така, сякаш са част от един по-голям, свидетелски, автофикционален разказ. Подобно онзи морски камък, който героят в едноименния разказ от сборника „Празното семейство“ носи у дома –

единият му край не е толкова гладък, сякаш има спойка, счупено място, сякаш някога е бил част от по-голяма маса.

В творбите на Тойбин рядко има само едно „тук и сега“. Разказът почти винаги се води между две места и две времена – ретроспекцията, и в този смисъл равносметката, е любим прийом на писателя. Придобитото, избраното, съграденото (настояще, живот, работа, дом) често се превръща в наблюдателна площадка към предшестващото, завареното, родното – онова, което уж сме напуснали, но което още не ни е пуснало; в което дори когато се завръщаме, не можем вече да се върнем. И обратното. Диалектична и противоречива, тази двойствена принадлежност, равносилна на това да не принадлежиш никъде докрай, да държиш вечно едното в орбитата на другото, непрекъснато се разпада, пренарежда и синтезира наново. Нейното напрежение е запазена марка в творбите на ирландеца, и конкретно в тези, които попадат във фокуса на този кратък обзор – двулогията „Бруклин“ и „Лонг Айлънд“, романът „Нора Уебстър“, сборниците с разкази „Празното семейство“ и „Майки и синове“, както и най-новия издаден на български роман „Дом на имена“.

В тях се проваля удобната и еднозначна илюзия за „измъкване“ – колкото и родният дом да е показван като територия на ограничения, натиск, вина, невъзможност, отсъствия, премълчавания, дефицити. При все цялата си несигурност той все пак е дадено по подразбиране обещание. Преносимо недвижимо имущество; убежище, от което бягаме; капан, който ни приютява (оксиморонността е нарочна). Тази комплексна конструкция включва всичко (в разказа „Празното семейство“ разказвачът буквално изрежда тези пластове): и постройката, изпълнена с материалните предмети от бита – най-базовите въплъщения на родното, придобиващи носталгично-сувенирна стойност; и улиците, и природата наоколо; и нормите, и привичките, оформили характера и поведението ни; и раните, и емоциите, наложили бъдещите ни битки; и гробовете на мъртъвците ни; и тяхното наследство. Докато превръща домашните пространства в клаустрофобични психологически пейзажи, Тойбин обръща внимание на всички тези аспекти.

Но авторът не се поддава на инстинкта да превърне родния дом в сантиментален символ, еднозначно преосмислен и опростен от носталгията след дългото отсъствие, дори когато завърналият се в празния си ирландски дом герой в „Празното семейство“ отбелязва: „Това място, което сега обикалям, идва от мечтите ми“. Да си го напуснал, за да създадеш негов призрак или отрицание някъде другаде, е акт колкото социален, толкова и екзистенциален, същностен, неизбежен в опита на личността да придобие собствен глас. Но не е разрешение. Болката, която е изпитвал у дома, преди да замине, е същата, която разказвачът мазохистично е търсел и в новия:

Тъгувах по дома. Всяка събота ходех до Пойнт Рейъс, за да усетя болката по дома.

Завръщането се оказва далеч по-голямото изпитание от заминаването в творбите на Тойбин – противно на логиката, че по тепърва проправян път се стъпва най-трудно. То не е връщане към истината за мястото, а към неговата емоционална митология. Понесло натрупаните избори, мълчания и компромиси, то не възстановява целостта, а я проблематизира. Повторното разпознаване – на мебелите и улиците, на лицата и привичките – носи в себе си частицата на отчуждението. Миналото не може да бъде обитавано повторно също толкова, колкото и бъдещето не може да бъде живяно извън сянката му.

В нейно присъствие усещах, че прибирането ми у дома, при майка, няма да е толкова просто, че съществуват любов и привързаност, които са първични и не подлежат на съзнателен избор и именно по тази причина са наситени с болка и разкаяние, с потребност, празнота и с друго, особено чувство, което силно се доближава до гнева, доколкото съм в състояние да изпитвам гняв.

Най-пространно (макар и далеч по-безболезнено в сравнение с разказите) тези идеи се разгръщат в двулогията „Бруклин“ – „Лонг Айлънд“, която проследява историята на Eйлиш Лейси между първоначалното напускане на родния ѝ Енискорти през 50-те (време, в което ирландската диаспора в Америка продължава да се разраства) до второто ѝ завръщане две десетилетия по-късно, когато вече е с пораснали деца. Тази емиграция и еманципация, започнала като икономическа, образователна и сексуална и личностна, в крайна сметка ще трябва да се осъществи и като сърдечна, емоционална – и да издържи това изпитание. Всяко от двете места – Ирландия и САЩ, е свързано с различна любов, олицетворила съответно различните форми на избор, устоите и потенциала, верността и предателството. И при двете завръщания на Ейлиш, бележещи финала на двете книги, Тойбин оставя героинята си пред същия критичен житейски избор с разлика от две десетилетия. А нас – да решим кое да наречем „бягство“ и кое „прибиране“.

В „Нора Уебстър“ едноименната героиня остава сама след внезапната смърт на съпруга си, макар и обсадена от грижата на съседите си в същото това Енискорти и все още с двама сина у дома. Тук Тойбин е слял пространствено двата „дома“ – единия, в който се е живеело заедно, и другия, на същото място, където Нора ще трябва да изгради нова рутина и ритуали на самостоятелно живеене. И тук, и на много други места в прозата на ирландеца паметта – този препълнен, но невинаги неточен емоционален архив – не улеснява този процес, а оказва съпротива, пречи познатото пространство да бъде обживяно наново. И Нора, и други герои на Тойбин (сещам се за прекрасния разказ „Дълга зима“, за „Новата Испания“, за „Цветът на сенките“, за „Пътешествие“ и др.) трябва да извършат прехода от отсъствието на ближния, превърнало се в структурен елемент на всекидневието, към собственото си присъствие и наличност. Завръщането тук е вътрешно – към себе си след отнемането на другия, към крехкия навик да се дерзае въпреки. Това „пускане“ е предадено великолепно в неговата постепенност и противоречивост, в танца между дълга и неудобството, гузността и порива за откъсване.

И двата сборника с разкази на Тойбин са тематично споени в същия този дух, като централни са темите за отношенията между деца и родители/роднини и сексуалната идентичност. Историите вътре препотвърждават статута на родното като една от най-устойчивите ни фикции. Както и смиряващата и помиряващата необратимост на човешката ентропия.

Когато легнах в новото легло в тъмния град, разбрах, че вече е твърде късно, твърде късно за каквото и да било. Нямаше да получа втори шанс. И трябва да ти кажа, че когато се събудих, тази мисъл ми подейства едва ли не утешително.

„Версии на домове“, както ги нарича Тойбин, в тези разкази има много. В „Гласът на разума“ за порасналото „лошо“ момче с пияна и отсъстваща майка, превърнало се в изкусен крадец, това е поправителният дом, където е настанен – той му предлага „усещането, че няма нищо против да е заключен, да разчита на някакъв ред, да спазва правила, да бъде наблюдаван денонощно, да не му се налага да разсъждава“. Той е обаче и неистовата илюзия на майката, че този неин отчужден син е по-силният и безупречният, който би видял сметката на целия свят, за да я защити. Домът е и в избора на самотата, който прави героят в „Ловци на бисери“, докато наблюдава момчето-мъж, което някога е любил, сега уседнало в семейство с жена: „колкото и дълга и самотна да беше нощта пред мен, не бих заменил нищо от това за фамилиарните ритуали на взаимност и близост, които Гроня и Донака изпълняваха в този момент“. Домът е в матрака насред имигрантското изгнание на двамата араби в Барселона, които откриват пипнешком любовта, която по принуда ще трябва да пренесат във враждебността и теснотата на родната си страна. Домът е в естествената и лаконична размяна на ежедневни думи между майката със сина свещеник, обвинен в педофилия, когато най-сетне идва при нея, както и в отказа ѝ да замине, докато трае скандалът. Домът е и в това да прегърнеш смело сексуалната си идентичност, както Тойбин прави в редица разкази, някои от които автофикционални – откровени до графичност, красиви в дръзката си интимност, която никога не прераства в романтична сантименталност.

В „Дом на имена“ (който по случайност излиза на български почти едновременно с филма „Одисея“ на Нолан) Тойбин дава глас на Клитемнестра и нейните деца Орест и Електра, за да разкаже за принасянето в жертва на Ифигения и убийството на Агамемнон от съпругата му в акт на отмъщение. Тези три овластени разказа отхвърлят идеята за дома като крепост и убежище и го разкриват като сцена на интриги и стратегическо насилие. Домът се оказва окупирана от престъплението и наказанието територия; място на изгнание, където доверяването и топлината са невъзможни; паяжина от семейни връзки, които подлежат на предателство отвътре. Тойбин пренаписва мита в някаква смесица от психологическа драма и приключенски роман, въпреки че стилът му е изненадващо различен и доста по-небрежен и лаконичен на места от този в останалите му книги, а преходите са твърде бързи, докато се движи мускулно по оригиналния разказ.

Такова е обаче като цяло писането на ирландеца – тихо сюжетно, емоционално дискретно, лишено от крайности, подценяващи читателя обяснения и морална яснота. „Събитието“ често е извън сюжета, а разказът е много повече за последиците. Тоналността често е минорна и меланхолна, но жилото на драмата е извадено, а остатъчната болка е разсеяна в ежедневието. Бихме могли да кажем, че Тойбин пише за призраци – на хора, на отношения, на семейства, на мечти, – макар да изследва не смъртта, а фантомното им продължение. Фантомната болка след отрязването. Само че в крайна сметка Колъм Тойбин пише за обикновените хора, на които се случват обикновени неща – формула за деликатен, дълбоко психологичен метаразказ, който обединява всичките му творби.

Световноизвестният ирландски писател Колъм Тойбин идва за пръв път у нас по покана на българското си издателство ICU, като в навечерието на неговото гостуване излиза и романът му „Дом на имена“ (2017 г.), написан преди „Вълшебника“ – за противоречивия свят на писателя Томас Ман, и „Лонг Айлънд“ – дългоочакваното продължение на „Бруклин“, които бяха преведени преди него. Отворена среща с автора във формат „въпрос и отговор“ и подписване на книги ще има на 6 октомври от 16 ч. в книжарница Umberto & Co. На 7 октомври ще се проведе и галавечерта с Колъм Тойбин, водена от Надежда Московска и с участието на преводачките Бистра Андреева и Елка Виденова. Събитието ще започне в 19 ч. на Голямата сцена на Младежкия театър.