Какви са ценностите и мотивите на тези, които се наричат наши врагове? Какво точно ги кара да влизат във война с нас?
Правата линия е лабиринтът, в който най-много хора са се изгубили.
Хорхе Луис Борхес
Защо днес някой решава в името на Аллах да превърне в кланица концерт в Париж, да гази с камион разхождащи се по крайбрежния булевард хора в Ница, да напада с брадва пътниците в баварски влак, да прерязва гърлото на възрастен свещеник в малка нормандска черква? Защо решава да убие и да умре? Тези неразбираеми, доскоро невъобразими, деяния вече почти всяка седмица ни шокират със своето абсурдно зверство. Защо? Докрай не знаем, а е съдбовно важно да се опитаме да отговорим, и то sine ira et studio, на този въпрос. Защо? Какви са ценностите и мотивите на тези, които се наричат наши врагове? Какво точно ги кара да влизат във война с нас? Ясно е, че става дума за безмилостна религиозна, културна, идеологическа война, в която тероризмът е ефикасно, но съвсем не единственото средство. Достатъчно е, за да го разберем, само да се зачетем в изпълнените с толкова лирично вдъхновение и хладнокръвна решителност комюникета на Ислямска държава.
Само, когато осъзнаем докрай това, само когато разберем другата страна, само тогава нашите политики и най-вече общества ще могат да дадат твърд и спокоен отпор, без да влизат в спиралата на насилието, без да разпалват още повече тероризма. Кой не желае това? Ала никой изследовател не е живял реално сред джихадистите в Ислямска държава, малцина са се срещали, отвъд сензационния журналистически репортаж, и с ислямистите в нашите страни, още докато те са на свобода, докато се формират и организират. Анализите са едва в началото, полето е огромно, необходими са много и взаимодействащи си погледи: на емпиричната антропология и политическата наука, на арабистиката и психологията, на ислямознанието и социологията и т.н. Като основното и най-проблематичното, разбира се, е не в количеството на събраните емпирични данни, тях вече ги има достатъчно, а в тяхното интерпретиране и осмисляне.
Отговори, естествено, се дават. Най-често в основата на радикализирането се търсят социалните причини: унижението, расизма, отхвърлянето… и се вини съвременното, либерално и капиталистическо, общество като цяло. Нещо като цяло безсмислено, плод на стари идеологически схеми. Най-често се говори за лоша интеграция. Несъмнено е така, но как да бъде другояче, когато миграционният натиск върху Западна Европа е огромен: в страни като Франция, Англия, Германия имигрантите са вече около 1/5 от населението, а и през последните години потокът рязко се увеличи и изглежда неудържим. Новодошлите се настаняват най-често в предградията и крайните квартали на големите градове. Незнанието на езика и липсата на образование стесняват твърде много пазара на труда за повечето имигранти, които работят основно в чистотата, строителството, сезонно в земеделието. Лошата интеграция само се усилва от общностно затваряне, което превръща техните квартали действително в гета, както и до свеждането на отношенията с приелата ги страна единствено до уважението, което и институциите и гражданите им дължат.
От другата страна, мнозина чувстват имигрантите като сериозна социална и икономическа заплаха. Оттук и зачестяващите случаи на ксенофобия и расизъм. При все това, тъкмо мюсюлманската общност не може да се оплаче от някаква преднамерена дискриминация към нея. Напротив, броят на построените джамии, отворените културни центрове и коранични училища, дадените, често безвъзмездно, терени и сгради на различни ислямски организации през последните години в страните на ЕС е внушителен и говори за реално уважение към исляма от страна на европейските общества. Няма пречки и за включването на мюсюлманите и в политическия живот. И това също е реален факт. Така, в настоящия момент има няколко жени във френското правителство, които се гордеят със своя арабски произход, а дошъл от Пакистан мюсюлманин бе избран за кмет на Лондон и това са само най-видимите случаи.
Става дума, значи, не за потискане и дискриминация, а за чувство на фрустрация у някои мюсюлмани. И то е разбираемо. Когато има надежда и възможност за лично и обществено израстване и тя се провали се, тогава се появява и чувството на лично неудовлетворение и наранено самолюбие, на убеденост, че неуспехът не е обективно мотивиран, а просто ти е отказано онова, което ти се полага, и ти се дават само огризките. Тогава намираш обществото за несправедливо и покварено, само защото други живеят по-добре от тебе. Пропастта между очакванията и реалността се запълва със силен ресентимент, а той поражда силни реакции, особено сред младите поколения: предизвикателност, агресивност, престъпност, а напоследък и религиозно радикализиране.
Несъмнено, социалното озлобление и завист, както показва още през 1840 г. Токвил в За демокрацията в Америка, е едно от най-големите изпитания и предизвикателства, пред които са изправени модерните демокрации. Откъде идва този проблем? Хората в демократичното общество се раждат с равни права, ала те не са нито естествено, нито социално равни. Раждаме се в различни условия, с различни способности и недостатъци. Намираме повече или по-малко възможности за осъществяване в началото на нашия път и през живота си срещаме едни или други изпитания, с които се справяме повече или по-малко добре. При това, демократична държава е основана на всеобщото равенство и човек не може в някакъв момент да не се запита: „та, какво повече от мен има Х, за да управлява, за да бъде по-богат, по-силен, по-известен от мен?”. С падането на традиционния обществен ред, който е устроен йерархично и всеки има ясно определено място в социалната стълбица, възниква реален и труден за модерната демокрация. Еднаквите политически права пораждат естествено желание не само за равенство и свобода, но и за еднакъв достъп до благата. Ала как могат да бъдат овладени чувствата и съответно действията, които възникват от неизбежния факт, че всички не могат да осъществят по еднакъв начин своите желания и надежди за успех? Традиционните общества притежават достатъчно ефикасни средства, както да компенсират своите членове за тяхното неблагоприятно положение, така и да оправдаят съществуващите социални йерархии. Приемането на съществуващото положение, с неговите ограничения и лишения, намира своето възнаграждение на небето и управляващите живота религии се грижат рядко да идва на ума на най-обезправените да жадуват и те да заемат най-висшите стъпала на социалната стълбица. Модерните общества подриват това хилядолетно устройство за въздържане и изместване на надеждите и очакванията, като възвестяват равните права на всички и премахват всичко, което възпрепятства тяхното упражняване. Така, те легитимират амбицията на всеки да надхвърли прага на своето изходно положение и да се издигне и той в социалната пирамида. Това, разбира се, отдавна е осъзнато и през последните два века либералните демокрации разработват различни, повече или по-малко успешни, стратегии за преодоляване на неизбежно поражданите от разминаването между желания и реалност фрустрации. Трябва добре да се осъзнае и същността на демократичното равенство: то е принцип на принадлежност и участие в обществения процес, а не естествено право на консумиране на блага и услуги, които да се полагат поради раждане, натурализиране, получено убежище и които да бъдат автоматично и все по-обилно раздавани на гишетата на социалните служби. Да си член на съвременното демократично общество означава на първо място да си гражданин и това не носи само права, а и задължения.
Така или иначе, каквито и да са причините, факт е, че все по-голям брой от социалните корабокрушенци в западните общества намират днес, уви, убежище по плажовете на джихадизма. Ала нараненото самолюбие, социалната завист и озлобление съвсем не изчерпват проблема. Те не са нито единствената, нито дори най-важната причина за религиозното радикализиране. Сред екстремистите има и много от заможни, успешни семейства, образовани, не рядко с техническо образование и с добри кариери. Какво ги привлича тях в ислямизма, какво казва той на образовани и интелигентни хора от XXI век? Можем да отговорим на този въпрос само ако отчитаме влиянието и на ценностните системи, които с помощта на религията подкрепят, обосновават, обясняват подобни действия.
Има несъмнено и психологически фактори: потребност от ред, страх и отвращение от новото, от различното, от всяка несигурност и двусмислие: всичко това поражда непоносимост към отвореното общество. Затварянето на ума като най-добра гаранция за вътрешна сигурност.
Сексуалната психопатология също много допринася за екстремистки действия: прекомерната скованост в разбирането на отношенията между половете обикновено води до абсолютна сексуална мизерия. Когато младежите са измъчвани от парещо желание по жени, които не могат да имат, тогава те лесно могат да чуят и имама, който им проповядва, че гнусните неверници превръщат сестрите им в проститутки и на това трябва да се сложи край, пък и нещо повече – Аллах ще ги награди с вечни наслади, ако подпалят задника на покварения и развратен Запад. В самия Коран не се казва много за живота в небето, но в хадисите (събраните слова на пророка Мухаммад) и преданията небесните награди са много по-детайлно описани: сексуалните възнаграждения, както и да ги разбираме (а не бива да забравяме, че фундаменталистите са винаги буквалисти), присъстват с многобройни и изразителни описания в джихадистката литература. Има, несъмнено, и сексуален appeal в желанието на някой да стане „шахид” (араб. мъченик за вярата).
За едно революционно движение като днешния радикален ислямизъм доброволното лично ангажиране играе огромна роля. Ислямистите знаят добре това и се насочват преди всичко към младежи без традиционно религиозно образование. Целта е те да се „родят отново” с джихада, да преживяват именно него като висша форма на религиозно благочестие. До самия ислямизъм стигат най-вече чрез приятели и интернет, едва след това започват да посещават и джамиите. Безспорно, социално фрустрираните, сексуално инхибираните младежи по-лесно попадат под влиянието на харизматични лидери и организирани структури, които религиозно и политически им обясняват „реалната реалност” на нещата и им обещават райските наслади. При това знаят, както стана ясно след атентата в Ница, че семействата им ще бъдат щедро подпомогнати и обезпечени. Ала това, което вдъхновява младите хора, е обещаната слава и най-вече уважението на приятелите. Младите бойци са привлечени от радостта да бъдат заедно с другарите в героичното дело, чувстват се вече значими. Заместват общуването между поколенията с хоризонтално общуване между връстници-единомишленици. Така, да бъдат в джихада става за тях цел, а не средство, като „принадлежността” и „другарството”, сами по себе си, богато ги възнаграждават.
Новата общност дава чувство на всеки за собствената му значимост, величае като праведен собствения начин на живот и отхвърля и презира живота на другите. Силен мотив е чувството на срам, да не би някой от страх и малодушие да се изложи в очите на групата. Съвсем не случайно, Ислямска държава изисква от своите привърженици coming out, т.е. публично деклариране на принадлежността към каузата на джихада и халифата като тест за смелост. А радикалното действие, в което всички ще гледат тъкмо тях в глобалната мрежа, им дава сила, смисъл, тръпка: така добиват статус, намерили са лек за своето наранено самолюбие: желанието за отмъщение е могъщ мотив за насилие и е един от двигателите на терористичните действия. Кървавото братство на борбата за славната кауза допълнително ги опиянява с насладата от насилието. Привързват се не само към целите на джихада, но и към средствата, с което превръщат убийството и насилието в цел сама по себе си. Имат и самооправдание: сигурни са, че вървят по стъпките на предците (салафи на арабски), т.е. на първите следовници на Пророка, чиито пример ги учи, че настъпателният джихад срещу „неверниците” е неотменно задължение и най-благородно дело на всеки принадлежащ към „Дома на исляма”.
За нас отвън ислямската държава изглежда зловещо тоталитарно общество в прашната земя и разрушените градове на Сирия и Ирак, но за джихадистите това е мястото, където мюсюлманите живеят наистина като мюсюлмани, място на ново начало. Ислямска държава е успешна в привличането не само на мъже, но и на жени (а на нас ни се струва, че те стават там робини). Те са насърчени да пътуват дори без да ги придружава съпруг или мъж роднина, нещо недопустимо за шериата и традицията, но това добре изразява скъсването с авторитета на семейството и традицията.
Ислямистите вярват, че като се борят за установяването на истинската правда на земята и ще получат правото да влязат в рая в усилието да я постигнат. Така, най-смелите и тачени от тях не посягат на живота си, което е смъртен грях, а го дават на Бог за правото дело и стават шахиди. Техните действия съвсем не са израз на отчаяние, симптом на упадък, както мнозина анализатори ги представят, а тъкмо обратното: свидетелство на тяхната воля за борба и победа.
Оливие Роа, виден френски ислямовед, бивш маоист, днес професор в Европейския институт във Флоренция, твърди, че става дума не толкова радикализиране на исляма, колкото за ислямизиране на радикализма. Но какво е радикализъм? Понятието идва от латинската дума radix, „корен”, и посочва, най-просто казано, движение със силна политическа насоченост, което търси да преобрази из корен обществото и всички негови институции. Радикализмът търси с драстични, често насилствени, действия, да промени изцяло и в кратки срокове политическата, социалната, религиозната система. Роа твърди, че радикализмът е не толкова въпрос на религия, а на поколенчески бунт на обезвластените: виждали сме го, казва той, безчет път в безчет времена: въстания, революции, май 68, интифади и пр. Така френският професор разтваря в общи социологически и психологически термини специфичния феномен на ислямския тероризъм – днешните атентатори са толкова радикални, колкото са били руските анархисти, италианските фашисти или Червените бригади. Тезата безспорно е по маоистки ясна и силна. Блестящ лозунг, тя чудесно се усвоява и подема от медиите: причините са социални и лошата интеграция, бедността, безсилието са в основата на всяка радикализация. Ислямският радикализъм се оказва породен, значи, не от религията, а е реакция, политически отговор на властта на богатите: капиталистите, американците, евреите, на създаденото и поддържано от тях неравенство и потисничество в обществото. Така дори когато ислямският радикализъм е свързан с богаташите от залива, които щедро финансират дейността на терористите, когато страни като Саудитска Арабия, Катар, Пакистан и др. са повече от двусмислени в отношението си към ислямизма, и тогава на религията отново не се отдава особена роля: тя чисто и просто била използвана в борбата за запазване и контрол над ресурсите, богатствата, геополитическото влияние. Някога ни учеха, че Германската работническа национал-социалистическа партия не била работническа, нито социалистическа, по съвършено същия начин днес мнозина казват: Ислямска държава не била нито ислямска, нито държава, а просто сбирщина от обслужващи нечии други интереси фанатизирани бандити. Политици и анализатори не смеят дори да произнесат нейното име и смятат, че използвайки съкращението ИДИЛ или ДАЕШ, което само арабистите разбират какво значи, я делегитимират. Уви, случва се точно обратното и ислямистите, подобно на нацистите и комунистите, какъвто и етикет да им слагаме, са това, което са. Няма никаква полза да се поддържа фикцията, че ИДИЛ няма нищо общо с религията и с исляма.
Действително, радикализмът е социално обусловена психологическа и поколенческа нагласа, ала той не е само въпрос на лични и колективни чувства. Мнозина имат затворена психика, мнозина са фрустрирани, мнозина имат едни или други невротични проблеми, ала изобщо не са лоши и опасни. Придържането към подобни редуциращи психологически и социологически, или пък икономически, постколониални обяснения и пренебрегването на религиозното измерение като второстепенно и неважно е една от основните пречки да разберем случващото се.
Необходимо е да се запитаме защо конкретни религиозните вярвания не само могат да стимулират насилието, но и съвсем реално убиват днес, защо тъкмо ислямът участва в толкова много кървави сблъсъци и конфликти? Не бива също да мислим, че щом религията не играе особена политическа роля в Париж, Мадрид или София, тя няма значение и в Техеран, Мосул или Исламабад. Анализаторите, включително и тези по българските медии, най-често се аргументират непоследователно, като отделят политиката от исляма, а същевременно твърдят и приемат за нормално, че в исляма няма разделение между религиозно и светско, между религия и политика. Нещо, което на езика на елементарната логика се нарича категориална грешка. Казано с най-обикновен език, когато някой при всяко свое действие вика „Аллах акбар” и с всеки свой жест сочи първо с показалец нагоре, то е ясно, че той го прави по религиозни причини. При това ислямистите са, за самите себе си, напълно последователни: те вярват, че това, което вършат, е богоугодно, защото изпълняват Божиите заповеди
С подобна непоследователна аргументация и категориални грешки няма как да разберем защо радикализмът взема измеренията на прочутия „сблъсък на цивилизации”, поне от страна на ислямистите, т.е. на борба между верни и неверници, правоверни и вероотстъпници, ако продължим да разделяме политика и религия, насилие и ислям. Ислямизмът не е тъждествен с исляма, но е важно да се види и неговата връзка с исляма, който е не друго, а начинът, по който мюсюлманите тълкуват своите текстове и живеят според тях. Ясно е, че няма, както и самите термини показват, истинска разделителна линия между ислям и ислямизъм, а се касае за различия по степен и интензивност в склоненията на самия ислям. Необходимо е да се обърне особено внимание на това как специфични традиции на исляма се превръщат в ислямизъм, как те биват мобилизирани днес, как и защо въздействат толкова ефикасно.
Та, можем ли да анализираме ислямския радикализъм, ако минимизираме неговата религиозна значимост? Не трябва ли, ако действително искаме да го разберем по-добре, да приемем предизвикателството и да вземем на сериозно религиозните идеи и как те мотивират определени радикални и, уви, насилствени действия. Големият въпрос е: защо това чудовище радикализмът взема лицето на исляма, а не някакво друго? Защо вярата толкова лесно деградира в идеология? Огромен проблем, който изисква смелост да се гледа в лицето това раково образование, което се развива с голяма скорост и пред което отстъпват духовните и прогресивните движения в исляма. Ислямизмът не изчерпва, разбира се, цялото богатство и разнообразие на исляма и той, естествено, няма нищо общо с духовността на суфиите или с толерантността на Ал-Андалус. Ала днес, уви, именно той е водещото, бързо експанзиращото се движение в исляма.
Ислямизмът си поставя една цел да направи по-добри и благочестиви, а не по-свободни хора: решително отхвърля индивидуалната свобода, защото свободата може да бъде само свобода от заблуждението, което означава подчиняване на Бог и неговия закон (шериат), който урежда и в най-малките детайли целия личен, семеен и обществен живот. Насилието за джихадистите е оправдано, защото обосновката за него те я намират в Корана и хадисите, като легитимно и нужно средство за установяване в целия свят на ислямския закон и подчиняват всяко свое действие на тази върховна цел. И самите атентатори, и тези, които им се възхищават, възприемат тези тъй чудовищни за нас атентати като действия на лично изкупление и колективно спасение в служба на световната ислямска революция, голямата стратегическа цел на ислямистите. А същевременно действията им са и тактически добре премислени, защото с атентатите те определят дневния ред на конфликта, успяват да заздравят своите редици и да привлекат нови бойци за каузата на джихада. Безспорно, тероризмът е ефикасна рационална стратегия в асиметричната война и често е анализиран в тези термини.
Дори действията на джихадистите да ни изглеждат патологични, суеверни, фанатични, остава въпросът защо самите мюсюлмани така упорито се въздържат да разобличат решително и веднъж завинаги поведението на тези, които сами се наричат „шахиди”, като светотатствено и богохулно. Защо толкова много от тях упорито си затварят очите, защо замъгляват мисълта си и предпочитат да вярват, че ИДИЛ е творение на ЦРУ, Мосад и прочие конспиративни теории? За други пък, често интелектуално издигнати, несъмнено „красиви души”, това не били истинските проблеми, а виновен за всичко бил материализмът на съвременния свят?
Така или иначе, само това лято вълната от атентати отне стотици човешки животи. През нощта на 14 юли в Ница повече от 1/3 от загиналите под колелата на камиона се оказаха мюсюлмани: предимно жени и невръстни деца. Не прочетох, обаче, никой имам да заяви по този повод, че убиецът не е никакъв праведник, а тъкмо той е богохулният вероотстъпник, който е заслужил цялата строгост на Божието наказание, и че такова чудовищно престъпление може да отвори за своя извършител не дверите на рая, а единствено тези на ада. Докато това не стане, самоубийствените атаки срещу мирни жители ще продължат да бъдат и ефективно средство за набиране на нови привърженици за каузата на джихада.
Не се съмнявам, че повечето мюсюлмани по света са мирни и добри хора, които предпочитат развлеченията на Боливуд и Холивуд пред публичните екзекуции, но зависи и от тях мюсюлманин да не се превръща в синоним на „the bad other”, на „лошия друг”. Трябва ясно да се осъзнае от самите мюсюлмани, че е налице реална опасност от регрес на цялата ислямска цивилизация. Няма, разбира се, нищо ново в религиозния фанатизъм и фундаментализъм. Преследванията, кланетата в името на вярата, религиозните войни не са от вчера, всяка религия в една или друга степен ги е практикувала в своето минало и е важно историческата памет за това да е жива. Религиозното насилие спадна с модерността, с политизирането на вътрешните и международните конфликти и процесите на секуларизация. Християнството, като световна религия, също се промени, отказа насилието, прие принципите на демокрацията, роля за което имаха както дошлата отвън светската критика, така и дългогодишният вътрешен дебат в самото християнство и различните негови деноминации. Ала ислямът не мина през този оздравителен процес, не приема критиката отвън, не познава реален вътрешен дебат. Всяко подлагане на исляма и Корана на изпитанието на разума се отхвърля под удобния претекст, че не е позволено да се казва и мисли нищо критично за пророка и полученото от него Откровение. Така ислямът се изплъзва от всяко автентично научно изследване и интелектуално размишление. А нетърпимостта към всяка критика и другомислие твърде лесно прераства и в насилие.
Днес нищо не заплашва самия ислям повече от желанието да се наложи „чистота” в него. Фантазмът за чистотата минава винаги през тоталитарното прочистване: обществото трябва първо да бъде разделено на истински верни и неверници, според принципа „щом не сте с нас, значи сте против нас”. После, онези, които не са с „привържениците на Аллах” (Коран, 5:56), се превръщат в „най-лошите твари” (Коран, 8:22), които трябва да бъдат премахнати, тъй както комунистите се стремяха да премахнат буржоазията, а нацистите – нисшата раса. Този фантазъм за чистота води и до изгубването на голямото духовно богатство на исляма; до регрес към обскурантизъм и тесногръдие; до превръщането на цели страни и общности в истински морален и социален затвор, натикани в клетката на халал/харам, където става невъзможен личният избор (особено на жените), а животът на всички се контролира от религиозна и нравствена полиция; където няма религиозен плурализъм и дори право на избор на религия или нерелигия; където религиозната принадлежност е задължителна, а атеизмът и вероотстъпничеството са забранени и се наказват и със смърт; където няма равенство между половете, но има полигамия; където мъжете налагат на жените задължителното носене на покривало, а на Запад демонстрират съзнателна непринадлежност към демократичното общество и показно отхвърлят и презират неговите принципи и начини на живот, освен когато се отнася до тях самите. Те не защитават, например, полигамията само като религиозно допустима („Пророкът каза”), но и като израз на лична свобода („правя каквото си искам”, „имам право, това си е моят начин на живот”).
Ислямистите сеят ужас и страх, за да подринат доверието на населението в управляващите и за да задълбочат разделението в обществото, като преди всичко целта им е да разрушат публичното пространство на нашите градове, в което мюсюлмани и не мюсюлмани спокойно и мирно се срещат, и да направят всяко съвместно съществуване невъзможно. Всяко посегателство срещу обществено място, където домакин е приятелството – музей, училище, стадион, концертна зала, пешеходна алея – е престъпление срещу човечеството. Тъкмо затова бе важно отиването на хиляди мюсюлмани в християнските храмове на службите в памет на действителния мъченик отец Жак Амел, но още по-важно е това да не остане само красив и искрен, но единичен жест.
Най-голямото предизвикателство, несъмнено, е пред самата мюсюлманска общност, която трябва да издигне непроницаема огнена стена между себе си и фанатиците, за да покаже реално на ислямистите, че ислямът не може и не трябва да бъде извор на тяхната мотивация. Не следва ли, ако се запитаме по конкретно, ислямските духовни авторитети, включително и Българското главно мюфтийство, експлицитно да осъдят тероризма като вероотстъпничество и тежко богохулство? Терористите не се страхуват да умрат, защото вярват, че ще получат за награда вечното щастие на небето? Не следва ли, дори само от загриженост за тяхната съдба, ясно да се покаже на тези заблудени души, че за подобни деяния те ще се възкачат не в рая, а ще пропаднат в ада? Очевидно е изключително трудно за самите мюсюлмани да видят, въпреки всичките му ужасяващи форми, това абсурдно, но самопровъзгласило се за „защита на исляма”, насилие за това, което е – светотатство, и решително да го осъдят като страшно богохулство, което заслужава най-строгото Божие и човешко наказание. Вместо това, виждаме мнозина и най-умерени мюсюлмани да твърдят, че всичко е инсценировка и симулакрум, ако не могат по някакъв начин, че жертвите (като Тео ван Гог или Шарли Ебдо) сами са си го търсили. Трудно, но съвсем не невъзможно, както показа мароканският крал Мохамед VI, който в своето тронно слово на 20 август 2016 г. недвусмислено осъди терористите самоубийци и тези, които ги подбуждат към убийства и насилие в името на исляма, и категорично заяви с целия свой, включително и религиозен авторитет, че техните престъпления са очевидно светотатствени, защото сквернят Божието име и позорят мюсюлманската общност и те са заблуждаващите се (срв. Коран 1:7), и че върху тях тегне Божият гняв и са осъдени на ада…
Ясно е и мароканският крал добре показа, че го осъзнава, че е трагически недостатъчно мюсюлманите да се задоволяват да повтарят като мантра, че „ислямът е религия на мира”, защото така само превръщат своето голямо звание в празна формула, лишена от истинско съдържание. Да, „ислямът не е това” и той е и трябва да бъде високо духовна и действително толерантна религия. Идеалите на исляма са все тъй благородни, ала за съжаление днес все по-отчетливо вземат връх обскурантизмът и нетолерантността и всеки мюсюлманин с искрена вяра и религиозна съвест би трябвало да води джихад тъкмо против тях. Не, пожелателното мислене и голото демонстриране на добри чувства не вършат работа, за да спрат тероризма, и мюсюлманите следва да реагират на тероризма поне с такава твърдост и сплотеност, с каквито реагират, когато чуят, че някъде били публикувани някакви, сметнати от някого за богохулни, карикатури, а утре може би ще ги накарат да реагират по същия начин и на някоя постановка на Отвличане от сарая, например. Не пожелателното мислене и заклинанията, че „ислямът не е това”, не са достатъчни. Нужни са твърдо осъждане на ислямския фундаментализъм; решително заклеймяване като еретични и богохулни на вдъхновяващите терористите учения; нетърпимост към прозелитизма и недопускане на салафитската пропаганда; отказ от финансиранията, които имплантират по места радикалния ислям; изолиране на радикализиралите се и своевременно сигнализиране за тях пред властите.
Видяхме, че за да разберем радикализма, трябва да го разглеждаме като следствие на ценности и мотиви, които изискват пълно ангажиране, цялостно отдаване на каузата. Видно е, че религията дава тези мотивации и аргументи и е в центъра на ислямисткия радикализъм. През нея следва да мине и борбата с него. Затова са толкова важни и мобилизирането, и нетърпимостта на самата мюсюлманска общност към него. Ала кой притежава в ислямския свят монопола над насилието? На този въпрос обикновено се отговаря, че ислямът е религия без централен авторитет. Да, така е, но в продължение на повече от хилядолетие вътрешният ред, включително и регулирането на насилието, се извършва от улемите (авторитетните познавачи на исляма). Този монопол на религиозната компетентност е оспорен през XX век най-напред от интелектуалци, които, разтревожени от упадъка на арабските общества, виждат във връщането на религията („ислямът е решението”, гласи техният девиз) най-ефикасното средство за възраждане на техните общества. Така възникват „мюсюлманските братя”, появяват се и други ислямистки движения. При цялото им разнообразие това, което ги обединява, е несъмнено е религията. Най-често ислямистите са самоуки буквалисти, които не познават вековната традиция на тълкуване на Корана. Ала те са убедени, че именно те преоткриват и възраждат истинските основи на вярата, отхвърлят традиционните религиозни авторитети и обвиняват сегашните улеми в малодушие и криене на истината от раболепие пред силните на деня.
Религиозната традиция дава интерпретация и историческо опосредстване, радикализмът е основан на идеята за съвършенство и чистота. Той не взема предвид социалната и историческа реалност, замества традицията и нейните ценности с фундаментални истини. Фундаментализмът не се нуждае от интерпретация и историческо опосредстване, тъй като е убеден, че притежава непосредствената и абсолютна истина, която произвежда, разпространява и консумира лесно и директно, като фалафел. И тъй като времето на глобализацията е изобщо време на fast food, фундаментализмът се оказа най-подходящата религиозна форма на глобализацията.
Ислямистите търсят да се върнат към началото и поставят джихада в сърцето на това, което означава да си мюсюлманин. В продължение на много векове джихадът е считан от тълкувателите преди всичко за стремеж към благочестив и добродетелен живот. За ислямистите това е предателство към делото на пророка и причина за упадъка на исляма. Те се противопоставят на идеята за големия джихад като вътрешна духовна борба, смятат, че това е в сърцето на суфийската ерес, която, веднъж проникнала в сърцето на халифата, го е отслабила, покварила и довела до неговото отслабване и крах. За тях джихадът и днес означава да се съблюдават ранните норми на водене на война, като включват и това, което сякаш бе останало безвъзвратно в миналото: робство, обезглавявания, вземане на роби, налог. За тях пророкът, прекрасният образец, е наложил тези правила и те трябва да се спазват и днес. „Знай, че раят лежи в сянката на сабите”, този хадис от ал-Бухари, най-автентичният от сборниците с придаваните на Мухаммад слова, е девизът на бойците от Ислямска държава. Наистина, трудно е да се осъдят такива практики и вярвания, когато идват от Корана и примера на пророка. Ала това съвсем не е невъзможно, както показа и мароканският крал, който основавайки се на задълбочен прочит на Корана, разруши един по един темелите на джихадизма.
Критичният анализ на исляма днес изглежда „харам”, или казано на светски език, „ислямофобски”, ала не трябва да се страхуваме да разсъждаваме и да питаме, само защото се налага да се изправим срещу насрещния вятър. Оттук дойде и необходимостта за това начално контра-разследване. Но и то, разбира се, съвсем не е достатъчно. Нуждаем се преди всичко от критично отношение на самите мюсюлмани към тяхната собствена религия, към нейните употреби и злоупотреби. Мохамед VI показа, че това не само е нужно, но и възможно, ще остане ли и неговият глас само „глас на викащия в пустинята”?
Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност “Културология” на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в НБУ. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005), Между абсолютното тайнство и нищото (2007), Това не е религия (2013), Излизания (2015).
