Преди една година си отиде големият френски мислител Бруно Латур. Публикуваме откъс от изданието на „КХ – Критика и Хуманизъм“, събрало две от последните и най-оригинални книги на Латур

Бруно Латур (1947–2022) e социолог и философ с пла­нетарен успех, еколог активист, в последните години от живота си свързал мисленето за политическото с театралния спектакъл и изкуството като цяло.

Роден в Бургундия, образован като философ и антрополог, Латур преподава в Центъра по социология на иновациите към Висшето национално минно училище в Париж (1982–2006), а след това (2006–2017) – и в Sciences Po, където дълги години е вицепрезидент и определя научните и изследователските политики на университета. Куратор на Биеналето за изкуства в Тайпе, член на няколко престижни световни академии, носител на над 15 международни награди за наука, автор и съставител на над тридесет книги и на стотици статии. На български език досега разполагахме само с две от неговите книги: през 1994 г. Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“ публикува станалия днес класически негов малък том Никога не сме били модерни: Опит за симетрична антропология (в превод на Доминика Асенова-Янева); имаме и книгата му Реасемблиране на социалното: Увод в социологията на дееца-мрежа (2007, превод на Ина Димитрова, „Изток-Запад“).

Това издание събира две от последните и най-оригинални книги на Латур:
Къде да се приземим? е прочут текст, своеобразен „учебник“ по осъзнаване на настъпващата екологично ориентирана епоха и по възгледите на Латур за политическото.
Къде съм? свързва екологичната проблематика с диагнозите и прогнозите около затварянето, предизвикано от пандемията от Ковид-19 – нещо, което със сигурност е белег на нови тенденции в съвместното ни живеене.
Текстовете ни срещат с нови понятия, които не само отразяват реалност, а и конструират реалност. Те са евристични за всеки опит за хума­нитарно, социалнонаучно или артистично осъзна­ване или творене на света около нас.
Какво свързва двете книги? Всеки читател ще открие своя отговор, но неизменно ще усеща как под тях тече един и същи поток: рефлексията над т.нар. Нов климатичен режим.

Серия φuturum представя на български език книги, чийто фокус е бъдещето на човечеството и най-вече онези него­ви вариации, които изискват промяна в сърцето на нашето настояще и мобилизиране на целия ни опит от миналото.

Философията и социологията признават ключовата значи­мост на въпросите, поставени от измененията в климата и развитието на технологиите в ера, обозначавана като „антропоцен“ и все по-често свързвана с края на цивилизациите такива, каквито ги познаваме. Но в България почти няма примери за добри практики, при които новите ре­гулации в областта на екологията и технологиите да се консултират с философи и хуманитаристи. А загубата на философски поглед прави тези регулации трудноразбираеми и поради това нежизнеспособни. Именно срещу тази празнина се изправят текстовете във φuturum. Серия­та разглежда теми като: философски и социологически измерения на климата, екологична справедливост, транс­формации в отношенията глобално – локално, енергийна революция, етическа рамка на съвременните технологии и изкуствения интелект.

Повече от всеки друг обект на изследване бъдещето се проме­ня с всяка мисъл за него. То може да ни обедини, но може и да задълбочи съществуващи кризи, да създаде непреодолими неравенства, да доведе до колапс на човечеството.

Надяваме се серията да служи като възможен интелектуален вектор за размишления и дебати, чрез които да се разгръ­щат нови хоризонти на разговора за предстоящото.

Научен редактор и комуникатор на серия φuturum е проф. д.н. Стоян Ставру, ръководител на секция „Етически изследва­ния“ в Института по философия и социология на Българска­та академия на науките.

Къде да се приземим? (Как да се ориентираме в политиката), Къде съм? (Уроци за земните от затварянето), Бруно Латур, превод от френски Тодор Петков, Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“, 2023 г. Книгата се публикува с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.

Ако има тема, която заслужава хладно внимание, това е състоянието на екологията в модерния свят. Всъщност тази тъй древна и едновремено тъй трагично нова терито­рия – това „Земно“, върху което би трябвало да се приземим – е вече проходена във всички посоки от така наречените „екологични движения“. Такива са, да речем, „зелените партии“, които се опитаха да направят от това нова ос на публичния живот […]
Докато стрелата на времето на Модерните дърпаше всичко към мондиализация[1], политическата екология се мъчеше да ги увлече към този друг полюс.
Трябва да ù отдадем дължимото: тя успя да преобразу­ва в оживени спорове всичко – от говеждото месо до кли­мата, преминавайки през живите плетове, влажните зони, царевицата, пестицидите, дизеловото гориво, градското планиране или летищата; така че всеки материален обект получи свое „екологично измерение“.
Благодарение на нея вече няма нито един проект за развитие, който да не събуди протести, нито едно предло­жение, което да не породи опозиция. Ето знак, който не лъже: най-охотно убиваните политически актьори днес са еколозите активисти.[2] И разбира се, цялото отхвърляне от страна на негационистите се фокусира именно върху кли­мата.
Така че екологията успя да извлече политика от обекти, които дотогава не участваха в обичайните грижи на публичния живот. Тя успя да изтръгне политиката от една прекалено сковаваща дефиниция на социалния свят. В този смисъл политическата екология напълно успя да запълни публичното пространство с нови залози.[3]
Модернизиране или екологизиране – такъв стана жизненоважният избор. Всички са съгласни с това. Но все пак екологията не успя – и с това са съгласни всички.
Зелените партии навсякъде си остават партии в руди­ментарна форма. Те никога не знаят с кой крак да започнат да танцуват. Когато мобилизират хората по въпроси „за природата“, традиционните партии им се противопоста­вят в името на защитата на човешките интереси. Когато зе­лените партии мобилизират хората по „социални“ въпро­си, същите тези традиционни партии ги питат: „Къде се месите?“.
След петдесет години активизъм, с няколко плахи изключения, продължава да е налице противопоставяне на икономика срещу екология, на изискванията на разви­тието срещу тези на природата, на въпросите за социална­та несправедливост срещу пазара на живия свят. […]
Диагнозата е съвсем проста: еколозите се опитаха да не бъдат нито отляво, нито отдясно, нито архаични, нито прогресисти, без да успеят да излязат от клопката, поста­вена от стрелата на времето на Модерните. […]
Многобройни са партиите, движенията, групите за обществено мнение, които са заявявали, че са откри­ли „трети път“ между либерализъм и локализъм, между отваряне и защита на границите, между еманципация на нравите и икономическа либерализация.[4] Ако досега не са успели в това, то е поради липса на въображение за координатна система, различна от онази, която предвари­телно ги обрича на безсилие. […]
Ако наистина става дума за „излизане от проти­воположността Ляво/Дясно“, то изобщо не цели да се застане в центъра на старата отсечка, притъпявайки спо­собността за различаване, отрязване и разделяне. Предвид интензивността на страстите, каквито винаги поражда оспорването на тази градация Ляво/Дясно, не би трябвало да я бъркаме с някакъв нов център, ново „блато“, нов „мек корем“.[5]
Обратното, ста­ва дума за разлюляване на фронтовата линия, като се промени съдържанието на спорните теми, които стоят в основата на разделението Дясно/Ляво – или по-скоро Десниците и Левиците, които днес са тъй многобройни и тъй преплетени, че когато използваме тези етикети, вече не остава кой знае какво от подреждащата сила, каквато съдържа тази класическа координатна система.
Странното е, че се твърди, че е невъзможно да се промени векторът Ляво/Дясно, че той е едва ли не като издълбан върху мрамор или по-скоро в сърцата на всички граждани от два века насам, като същевременно се признава, че тези разделения са отживелица. Това ясно доказва, че при липса на друг вектор ние постоянно се връщаме към повтарянето на все същото разделение – повтаряне, което е толкова по-настоятелно, колкото по-неуместно е, подобно на циркулярен трион, който реже в пространството.
[…]
Все пак трябва да има начин да се разклати този знаме­нит умствен полукръг, който подрежда като слоевете на лук първо крайната левица, после левицата, центъра, след това десницата и накрая крайната десница. И всичко това, защото през 1789 г. депутатите имали навика да се подреждат по този начин пред председателя на заседание­то, за да гласуват по някакъв неясен въпрос за кралското вето.
Но колкото и да е елементарна и случайна тази града­ция, тя организира всички сондажи, всички изказвания, всички класирания; тя обслужва всички избори и всички исторически разкази, и ръководи дори най-интуитивни­те ни реакции.[6] Колко тежест носят тези термини: „Ляво“, „Дясно“, какви потоци от емоции отприщва произнасяне­то на такива отсъждания: „Но това е крайнодясно!“, „Вни­мавайте с нея, тя е левичарка!“.
Трудно е да се види, поне за момента, как да се мине без такъв заряд от афекти. Публичното действие трябва да е насочено към приемлива цел. Колкото и да е оспорима думата „прогресист“, малко вероятно е да мобилизираме когото и да е, предлагайки му да „регресира“. С неща като „край на прогреса“, перспективата да живеем по-зле от ро­дителите си, проекта да се учим постепенно да се ограни­чаваме, ще е трудно да ентусиазираме тълпите…
Ако искаме да се ориентираме наново в политиката, вероятно е мъдро, за да гарантираме континуитета между миналите борби и тези за в бъдеще, да не търсим нещо по-сложно от опозиция между два термина. По-сложно – не, разбира се, но ориентирано иначе.
Възможно е да запазим принципа за един вектор, по който да се разгра­ничават „реакционерите“ от „прогресистите“ (в случай че пожелаем да запазим тези етикети), но като променим съ­държанието на съответните каузи, които трябва да се за­щитават.
[…]
Така въпросът става следният: можем ли да запазим принципа на конфликта, присъщ на публичния живот, но като го накараме да направи завой?
Като се преориентираме към трети атрактор, може би ще успеем да открием на какво са били резюме, вмести­лище и обвивка Лявото и Дясното през вече приключва­щия период на Модерността.
Разкъсването на този пакет, каквото причинява атракторът „Земно“, ни заставя да го отворим и да преразгледаме едно по едно нещата, които са били очаквани от всяко от тях и които постепенно ще се научим да именуваме „дви­жение“, „напредване“ и дори „прогрес“, както и онова, кое­то върви недвусмислено в обратна посока и което вече ще имаме правото да наричаме „регрес“, „изоставяне“, „пре­дателство“ и „реакция“.
Ето какво може би ще усложни политическата игра, но може би също така ще предостави непредвидени възможности за маневриране.
Можем да се обърнем към атрактора на Земното след вече изоставената мечта за невъзможния достъп до Гло­балното, но също и след остава­щия си все така далечен хоризонт на завръщането към Ло­калното.
Двата ъгъла позволяват да ситуираме онези деликатни преговори, които ще се наложи да се водят за изместване на интересите на онези, които продължават бягството към Глобалното, и на онези, които все още търсят убежище в Локалното, за да ги заинтересуваме да усетят тежестта на този нов атрактор.
Ако искаме дефиниция – отново ужасяващо абстрактна – на новата политика, то ще трябва да се заемем с това преговаряне. Ще се наложи да си търсим съюзници сред хората, които според старата градация бяха недвусмисле­но „реакционери“. И разбира се, ще трябва да изковем съюзи с хора, които пак според старите ориентири бяха несъмнени „прогресисти“ и дори може би либерали, пък даже и неолиберали!
По какво чудо тази операция по преориентиране би проработила там, където се провалиха всички усилия за „излизане от опозицията Ляво/Дясно“, за „надскачане на разделението“, за „търсене на трети път“?
По една проста причина, свързана със самата идея за ориентация: въпреки привидността, в политиката са важни не нагласите, а формата и тежестта на света, спря­мо който тези нагласи имат задача да реагират.
Политиката винаги е била ориентирана към обекти, залози, ситуации, материи, тела, пейзажи, места. Оно­ва, което наричаме ценности, нуждаещи се от защита, са винаги отговори на предизвикателствата на една терито­рия, която трябва да можем да опишем.[7] Всъщност това е решаващото откритие на политическата екология: това е обектно-ориентирана-политика.[8] Променяйки терито­риите, променяте и нагласите. […]
Единственият успокояващ елемент в сегашната си­туация е това, че един друг вектор постепенно става все по-реалистичен. Векторът Модерно/Земно би могъл да се окаже надеждна, преживяна, чувствителна алтернатива на все така рязкото разделение Ляво/Дясно. […]
Преговарянето – побратимяването? – между за­щитниците на Локалното и на Земното трябва да наблегне върху важността, легитимността, дори необходимостта от принадлежност към почва, но цялата трудност е това да стане, без веднага да смесим тази принадлежност с всичко, което Локалното е прикачило към нея: етническа хомо­генност, национално наследство, историцизъм, носталгия, неавтентична автентичност.
Напротив, няма нищо по-новаторско, по-актуално, по-деликатно, по-технично, по-изкусно (в хубавия сми­съл на думата), нищо по-малко селяшко и провинциално, нищо по-творческо, нищо по-съвременно от това да пре­говаряш за приземяването върху някаква почва.
Не бива да смесваме завръщането на Земята при нас с печално известното [от правителството „Виши“] „завръ­щане към земята“. Тук е целият залог на това, което акти­вистите наричат Зони-за-защитаване (ZAD[9]): реполитизи­ране на принадлежността към почва.
Това новоформирало се разграничение между Ло­калното и почвата е още по-важно, тъй като е необходи­мо да се създадат от какви ли не парчета места, където ще дойдат да живеят различните видове мигранти. Ако целта на Локалното е да се разграничаваме, затваряйки се, то целта на Земното е да се разграничаваме, отваряйки се. […]
Каквито и съюзи да предстои да сключим, сигурно е, че няма да успеем, докато продължаваме да говорим за политически нагласи, афекти, страсти и позиции, дока­то реалният свят, спрямо който политиката винаги се е ориентирала, напълно се е променил.
Иначе казано, ние изостанахме с преоборудването на политическите си афекти. Затова трябва да започнем наново операцията и да поставим новата магнитна маса пред традиционния компас – за да видим каква посока ще зададе и как ще се преразпределят нашите емоции.
Безполезно е да си затваряме очите за трудностите: битката ще е трудна. Времето, изгубено в мотаене по ста­рия вектор Дясно/Ляво, забави необходимите мобилиза­ции и преговори.
Именно това направи по-бавен и възхода на еколо­гичните партии: те искаха да намерят място между Десни­цата и Левицата, или да се опитат да „надскочат“ разцепле­нието Дясно/Ляво, но така и без да уточнят мястото, откъдето бихме могли да си въобразим едно такова „надскачане“. Не направиха крачка встрани и затова бяха смачкани от двата атрактора, които сами постепенно се изпразваха от всякаква реалност. Не е чудно, че и партиите твърде често работят на празни обороти.
Дали не започваме да различаваме всеки ден все по-ясно предпоставките на един нов афект, който трайно ще преориентира съществуващите днес сили? Може би за­почваме да се питаме: Модерни ли сме, или сме Земни?.[10]
Политолозите ще кажат, че човек никога не изобре­тява нова ориентация въз основа на тъй фундаментални ценности като тези, които вървят от Лявото към Дясното; на което историците може би ще отвърнат: „Имало ли е „леви“ и „десни“ преди XVIII в.?“.
Важното е да успеем да излезем от задънената улица, като си представим цяла съвкупност от нови съюзи: „Ни­кога ли не сте били отляво? Не е беда, аз също не съм бил, но и аз като вас съм радикално Земен!“. Цяла съвкупност от позиции, които трябва да се научим да разпознаваме, преди войнстващите активисти на крайното Модерно да опустошат напълно сцената…

[1] „Мондиализация“ е френският вариант на „глобализация“, който преднамерено запазваме, тъй като думата се базира на френското monde, „свят“ – важна опора в анализа на Латур, където „глобализа­ция“ се използва само в специфични контексти. По думите на самия автор (по-нататък в книгата): „Сега е моментът да внимаваме кои думи използваме. В „глобализация“ има много „ала-бала-глобализми“ [globalivernes], разбира се, но я има също и думата „глобус“: може би бихме искали да я запазим. В „мондиализация“ присъства красивата дума „свят“ [monde]: би било наистина тъжно да ни се наложи да се лишим от нея“; бел. пр.
[2] www.globalwitness.org/en/campaigns/environmental-activists/dangerous-ground, посетен на 7.08.2017 г.
[3] Вж.: Bruno Karsenti, Cyril Lemieux, Socialisme et sociologie, Paris, 2017, Éditions de l’EHESS: с безкрайни уговорки авторите най-накрая призна­ват, че екологията може би има какво да каже за едно „общество“, което може би дори самият Дюркейм би се съгласил да мисли по-широко…
[4] От Блеър до Макрон. Но в по-сериозен план също и в социалната тео­рия. Вж.: Anthony Giddens, Beyond Left and Right: The Future of Radical Politics, London, 1994, Éditions de l’EHESS.
[5] „Блато“ е едно от неофициалните названия на колебливото мнозинс­тво в Националния конвент по време на Френската революция, което поддържало онази група, която била най-силна в даден момент (са­мите обозначения „левица“ и „десница“ идват от двете крайни крила на залата на Националното учредително събрание преди това, 1789–1791 г.). „Мек корем“ първоначално е визуална алегория на У. Чърчил за Северна Африка и Сицилия като уязвимото място на Оста, ако си представим очертанията на Средиземно море като силует на кроко­дил; бел. пр.
[6] Такъв е смисълът, който Жил Дельоз често придава на тази разлика: природно зададена и по никой начин случайна.
[7] Bruno Latour, Peter Weibel, Making Things Public: Atmospheres of Democracy, Cambridge, Mass., 2005, MIT Press.
[8] Noortje Marres, Material Participation: Technology, the Environment and Everyday Publics, London, 2012, Palgrave. На Марес дължим прекрасния лозунг: „No issue, no politics“ (англ. – „Няма ли проблем, няма и поли­тика“; бел. пр.).
[9] Съкращение от „Zones À Déféndrе“ – „зони за защитаване“, вж. също бел. 1 на с. 94 тук; бел. пр.
[10] Намек за прочутата книга на Латур Никога не сме били модерни, вж. бълг. изд. от 1994 г. в ИК КХ – Критика и Хуманизъм; бел. р.