
„Либералният цензор. Свобода и нетърпимост в Милтъновата Ареопагитика“, Мартин Осиковски, издателство „Изток-Запад“, 2025 г.
Ареопагитика на Джон Милтън, публикувана през есента на 1644 г., днес често се приема за първата всеобхватна защита на идеята за свободен печат. Противно на клишето обаче, този основополагащ Милтънов опус гледа към днешната си читатели с две много разнородни лица: докато се бори за свободата на книгите, неговият автор нито за миг не забравя, че в определени случаи някои от тях заслужават да бъдат предадени на „огъня и палача“. Новата монография на Мартин Осиковски прави опит да изясни на читателя причините за това вътрешно разногласие. А то е наситено с поуки за собственото ни време, което много прилича на Милтъновото от медийно-историческа гледна точка: време на бурен разцвет на нови, едновременно полезни и опасни технологии за споделяне (и вече дори за изкуствено създаване) на думи, образи и съпътстващите ги чувства с много хора наведнъж. Предлагаме ви откъс от книгата.
УВОД
Свободолюбивият цензор
В едно известно място на Ареопагитика Милтън оприличава книгите на живи същества, а посегателствата на цензурата срещу книжовната свобода – на „човекоубийство“, „мъченическа смърт“ и дори, ако става въпрос за целия тираж, на масово унищожение[1]. По-малко от пет години след публикуването на тези редове през късната есен на 1644 г., новосформираният Държавен съвет на Кромуеловата република решава „да предложи на г-н Милтън поста на чуждоезиков секретар“ – предложение, което той приема на 15 март 1649 г.[2] Новите му служебни задължения включват основно преводаческа работа във връзка с надлежното водене на международната държавна кореспонденция[3]; през есента на същата година обаче Милтън е натоварен и със задача да издирва „подривни“ политически съчинения, а след декември 1649 г. – да работи и като държавен цензор: най-напред на една книга на френски език, която разкрива „пълната и истинна история“ на процеса срещу Чарлс I, а след това и на политическия седмичник Mercurius politicus, чиито издания той одобрява за печат между 17 март 1651 г. и 22 януари 1652 г.[4] В някакъв смисъл този биографичен обрат напомня за модерното неоконсервативно клише за „либералната цензура“: едно парадоксално съчетание между площадни лозунги за свобода на изразяването и печата, от една страна, и добре прикрита нетърпимост към всичко, което противоречи на „правилните“ убеждения, от друга[5].
Според Дейвид Масън, най-пространния от Милтъновите биографи, това, че авторът на Ареопагитика се наема с извършването на подобна работа в началото на 1650-те, било то и за кратко, със сигурност е „изненада“[6]. Макар за Масън обяснението да не е трудно – според него тук не става въпрос за „цензура“ в лошия смисъл на думата, а по-скоро за „приятелски надзор“ от страна на Милтън, един вид „съвместна редакторска работа“[7], в която той участва – „изненадата“ традиционно привлича вниманието на по-късните поколения изследователи. Някои от тях откриват „фундаментални противоречия“ между Милтъновите идеи от средата на 1640-те и неговите действия от началото на 1650-те[8]; други виждат в назначаването му за държавен цензор „съвършена ирония“ предвид убедената защита на идеята за свободен печат в Ареопагитика[9]; изглежда, че новоназначеният чуждоезиков секретар се превръща в „слуга на една държава, склонна към употребата на насилие в своя защита“ в разрез с „големите идеали на свобода и търпимост“, които е изразявал по-рано[10]; изобщо „тъжният факт е, че Милтън не удържа висотата“ на тези идеали – колкото и добри да са те[11] – и в някакъв смисъл това „накърнява необратимо“ цялостния му образ на застъпник за свободното слово[12].
Но доколкото изобщо е възможно да се прецени, от гледна точка на самия автор подобно възмущение може би е донякъде неуместно. Забележително е например, че в биографичната част на своята Втора защита на английския народ (1654), когато се завръща към творчеството си от есента на 1644 г., той пише:
„Най-накрая написах, по образеца на същинска реч, Ареопагитика – във връзка със свободата на печата, с това, че преценката за истина и лъжа, кое да се отпечата и кое да се забрани, не бива да се оставя в ръцете на малцина (в по-голямата си част безпросветни хора с простонародни разбирания), които да извършват надзор върху книгите, и по тяхна воля или прищявка всекиму да се забранява да публикува онова, което не е по силите на разбирането на тълпата.“[13]
Изглежда, с други думи, че по-съществено е не отхвърлянето на цензурата в най-широк смисъл – като разрешение или забрана изобщо за публикуване въз основа на предварителна оценка на съдържанието на даден текст и неговите качества – а порицаването на онзи начин за извършване на такава оценка, при който тя се оказва поверена на „неподходящи“ цензори, и като резултат води до одобрително отношение само към автори, които са по вкуса на простолюдието. Че е от изключително значение да се проявява „бдителност за поведението на книгите“, да се „въздава най-строга справедливост на онези от тях, които са сторили зло“[14], като в определени случаи „огънят и палачът“ се оказват „най-доброто и навременно лекарство, което човешката грижа може да приложи“[15] – това остава извън съмнение. В някакъв смисъл следователно Милтън може да бъде заподозрян във въвеждане на цензурата, докато ѝ се противопоставя – притеснение, което той сам изразява в Ареопагитика[16] – или най-малкото в заместването на един вид цензура с друга, „по-изтънчена“.
Според Фредерик Зиберт, големия изследовател на ранната история на английския печат, в основата на тези противоречиви контрасти стои Милтъновият елитаризъм: Ареопагитика защитава книжовната свобода на автори със „сериозна и задълбочена“ настройка на ума, сред които не попадат такива с „по-незначително положение“ и „второстепенни“ творчески цели (например обикновените журналисти) и особено римокатолическите апологети, които застрашават сигурността на младата република. Така Милтън просто остава чужд на идеята за всеобща свобода на английския печат и няма нищо чудно или непоследователно в работата му като цензор след края на 40-те години на века[17]. Все в този дух и Ърнест Сърлък, йейлският издател на текста, припомня, че макар Ареопагитика да е „първата работа, посветена основно на идеята за свобода на печата“, би било погрешно в нея да се търси някакъв „призив за премахване на всички форми на контрол“[18] – Милтъновата свобода със сигурност не е неограничена.
Колебанията около това странно съжителство между крайностите на книжовната свобода, от една страна, и необходимостта от „правилна“ цензура, от друга, са много характерни за разнообразните модерни прочити на Ареопагитика. В това отношение тя не дезертира от фронта на общата „война“ между „ангелските и сатанинските“ изследователски гласове, които изтъкват съответно застъпничеството за свободата на отделния човек или авторитарната нетърпимост, характерни за творчеството на Милтън[19]. Конкретно в случая на Ареопагитика това „бойно поле“ традиционно се дели на два враждуващи лагера – „пролиберален“ и „проавторитарен“[20]; към тях може да се добави и един трети, „средищен“ лагер, чиито прочити изобщо странят от конвенционални политически етикети. Най-общо казано, съвременната история на рецепцията на Милтъновата реч кръжи около тези три базисни интерпретаторски полюса. […]
Ареопагитика на исторически кръстопътища
[…] Цялата тази свръхнатовареност с читателско внимание обаче невинаги съпътства Ареопагитика след нейната поява през 1644 г. – тъкмо напротив. Противно на забележката на Фредерик Хънт, пионер в изследването на историята на „четвъртото съсловие“ (или „четвъртата власт“, казано на континентален жаргон), според когото „Милтъновият текст трябва да е повлиял на мнозина“[21], Ареопагитика, изглежда, предизвиква малко или никакъв интерес със своята поява в средата на 1640-те. Към този момент вълните на пуританската революция – и характерната за Британия пъстрота на различни, враждуващи помежду си протестантски вероизповедания – изтласкват в авангарда на публичния дебат други автори, които Милтън не успява да засенчи: Хенри Робинсън, Уилям Уолуин, Джон Гудуин, Ричард Овъртън, Джон Лилбърн и пр. „толерационисти“. Това са все общественици и богослови, които се застъпват за каузите на междуконфесионалната търпимост на протестанти към протестанти, отвоювана чрез свобода на мисълта и изразяването изобщо – а в частност и чрез свобода на печата като естествена среда за изразяването на вероизповедни различия[22]. В този смисъл, редом с мнозина други, Милтън се захваща с една крайно популярна тема; но дори скромните му забележки във връзка с нея в по-ранните Animadversions (Несъгласия; април/юли 1641 г.) привличат повече външно внимание от Ареопагитика. Там впрочем той пише:
„Веднъж годишно римляните имали време, в което робите им получавали възможност свободно да изкажат мислите си, и би било тежко, ако заради тесногръди забрани […] свободният по рождение народ на Англия вече толкова много години не може да чуе гласа на истината никъде другаде освен по кьошетата […]; ако сега – в добро време, нашето време на Парламента, на същинското тържество и възкресение на държавата, – ако сега не може укритата, тормозена и дълго преследвана истина да се остави да говори […], това би било тежко, би било непоносимо за едно кралство на хора със свободен дух (a Kingdome of free spirits). Някои владетели и велики държавници са намирали за изключително полезно да се смесват с тълпата преоблечени, да прекарват цели нощи под стрехите и прозорците на хорските къщи и да слушат свободните разговори (the free utterances of privat brests), така че да открият драгоценния камък на истината, така да се каже, сред многобройните крайбрежни камъчета; това ги правело по-умели в разпознаването и избягването на всяко зловредно ласкателство и способни да лекуват изкусно болестите в държавата, без да се доверяват на подвеждащите доноси на паразити и подмазвачи: а пък днес разрешаването на свободното писане (permission of free writing), дори да няма никаква друга полза от него, когато понякога се допусне по този начин, е такова разкриване, такава анатомия на най-скритите и съкровени лични истини, че то не само прави целия народ по-мъдър в много отношения (makes not only the whole Nation in many points the wiser), но и дава възможност на владетелите и на онези, които са откъснати от простолюдието (Princes, and men most remote from vulgar concourse), да добият ясна представа за всяко дебнещо зло или потиснато добро сред обикновените хора, тъй щото повече да не им се налага във вехти мантии и с фалшиви бради да търпят благовъзпитанието на някой среднощен бияч със сопа, загдето се крият под стрехите, нито тихомълком да приемат като парфюм изливането на солени благовония върху главите си.“[23]
Тези думи привличат критично внимание – поне в случая на един анонимен памфлет от м. март следващата (1642) година. Неговият автор обвинява Милтън в притворна защита на „най-горчиви и безбожни клеветнически писания“, от които произтичат единствено „гняв, бунтове, омраза, вражди, разделения и разруха“[24]; сякаш, доближавайки се до двусмислието на Ареопагитика, около месец по-късно Милтън отговаря:
„Да защитавам клевети […] беше далече от целта ми. […] Всичко, което казах, беше, че едно по-свободно разрешаване на писането може понякога да бъде полезно, особено при такива въпроси, по отношение на които магистратите не са напълно единодушни, така че и двете страни да имат равна свобода да пишат […].“[25]
За разлика от забележката в Animadversions, далеч по-разгърнатите аргументи на Ареопагитика не предизвикват дори микрокритика като тази в анонимното Скромно опровержение от 1642 г. С две малки изключения от 1651–1652 г. – едното в непубликувана чуждестранна частна кореспонденция[26], а второто изцяло извън контекста на големия дебат за свободата на печата[27] – както и с еднократното изключение на самия Милтън в самия край на кариерата му като държавен цензор, никой не споменава за съчинението[28]. Към момента на появата си Ареопагитика следователно не поражда нито недоволства, нито възторзи – за своите най-близки потенциални читатели тя остава просто невидима.
***
Около тридесет и пет години по-късно – и близо две десетилетия след възстановяването на монархията през 1660 г. – нещата започват да се променят. Парламентаристите се захващат със задачата да прекъснат пътя до престола за брата на Чарлс II – католическия обръщенец, херцог на Йорк и бъдещ крал Джеймс II. С решаването на тази задача (неуспешно) са натоварени два поредни краткотрайни парламента, съответно третият (25 януари – 12 юли 1679, Habeas Corpus Parliament) и четвъртият (24 юли 1679 – 18 януари 1681, Exclusion Bill Parliament) от управлението на Чарлс. Все по същото време на широко разпространение се радва и конспиративният сюжет за „папски заговор“, според който в ход е таен йезуитски план за убийството на монарха, предаване на короната в ръцете на неговия брат, католика Джеймс, и насилствено връщане на кралството в католическия домен на Европа впоследствие. Свободата на печата, от друга страна, е ограничена от поредицата наредби за надзора над печатарската дейност от 1662–1694 г. – последните форми на същинска пряка цензура в Англия след Реставрацията.[29] Разбираемо, антикатолическата тема заема централно място в съчиненията на множество политически публицисти, а при някои от тях тя попада в умело съчетание със защита на идеята за свободен печат. Такъв е например случаят на младия Чарлс Блънт (1654–1693), който през 1679 г. (под псевдонима Филопатрис, „Патриота“) публикува своето Смирено обръщение към Парламента в защита на свободния печат и се заема да убеди парламентаристите, че само вие сте способни да съхраните тази тъй нужна вяра и толкова свята отлика на нашия Британски остров, като задържите (както е в момента) протестантската глава върху протестантското тяло; иначе нашият управник би бил само доведен баща за народа си, а те биха били само доведени синове за него: освен това несъответствието би било толкова значимо и недопустимо, колкото и при поставянето на черна индийска глава върху едно бяло тяло[30].
Подобно съчетание ще бъде „колкото неестествено, толкова и неподходящо“, защото „онзи, който своеволно владее душите, както е при папистите“, ще завладее наравно с това и цялата държава; това е очевидно във Франция, Испания и други папски владения, където свещеникът е обяздил душата, а управникът – тялото; това е една тирания, която е толкова противна на природата на нашия благодетелен владетел, колкото е и непоносима за английските ни души[31].
Но защо народите на тези други държави търпят тирания, каквато англичаните не биха понесли? Основно заради „невежеството и робското покорство на обикновените хора, без които тамошните духовници биха били просто вълци без зъби. Ето защо, за да бъде отнета от техните свещеници тази власт да вършат зло, нищо няма да е по-полезно от напредъка на мъдростта и знанието сред населението […] за по-бързото постигане на което човечеството не е открило нищо по-добро от свободата на печата“[32].
Така че, продължава Блънтовият Филопатрис, цензурата е от полза единствено за прикриване на лошите страни на едно управление, „които следва да бъдат надлежно разкрити и поправени“[33]. Печатът следователно трябва да бъде освободен, и аз тук мога единствено да се съглася с г-н Милтън и да кажа, че (освен ако не се върши изключително предпазливо) да убиеш една добра книга е все едно да убиеш човек; защото този, който убива човек, убива разумно същество, Божия образ: но този, който унищожава добра книга, убива самия разум, който е, така да се каже, самото око на Бога[34].
Практически в пълния си обем оттук нататък съчинението на Блънт се превръща в една съкратена парафраза на Милтъновата Ареопагитика[35] – своеобразна публицистична форма на плагиатство по днешни стандарти, доколкото (с изключение на кратката забележка в увода, цитирана по-горе[36]) авторът не препраща към своя първоизточник. Същественото в случая обаче е друго: макар и след смъртта на Милтън политическите крамоли от края на 1670-те съживяват неговия текст и създават условия за закъснялото му придвижване към авангарда на споровете по темата, които тепърва ще се задълбочават, докато и последните форми на държавна цензура най-сетне отпаднат към края на века[37]. Две години по-късно се появява още една имитация[38]; a скоро след Славната революция от 1688–1689 г. и обнародването на основополагащия Бил за правата, който окончателно предотвратява възможността за католическо приемство на престола[39], под многозначителния псевдоним J.M. Блънт публикува нова съкратена версия на Ареопагитика – този път като въведение към обширна критика на работните навици на държавния цензор Едмънд Бохън[40]. Само година по-късно, през 1694 г., ще изтече давността и на последната от поредицата наредби за надзора върху печата, а пряката цензура ще отстъпи място на специалното данъчно облагане като по-мека и непряка форма на контрол[41].
През 1738 г. най-сетне се появява и второто (самостоятелно) издание на текста – почти столетие след публикуването на оригинала и повече от 60 години след смъртта на автора[42]. В бравурния предговор на поета Джеймс Томсън (чиято Rule, Britannia ще се появи само две години по-късно) не е останал и помен от някогашната липса на внимание към Милтъновия текст:
„За оня, който някога е чувал за божествения Милтън, няма никаква нужда от предговор, който да препоръча тази възхитителна защита на най-доброто от всички човешки права; нито пък е възможно да се изработят по-добри аргументи, или да се поставят в по-убедителна и будителна светлина. Нима е възможно кой да е свободен по рождение британец да загуби всякакъв усет за вярата и добродетелта, за достойнството на човешката природа в такава степен, че да пожелае всеобща безпросветност, тъмнина, варварство, срещу които съвършената свобода на печата е единственият предпазител? […] Без напълно неограничена свобода на писане и публикуване няма никаква свобода изобщо (without the absolute unbounded Freedom of Writing and Publishing, there is no Liberty); няма дори сянка от нея: тя остава празен звук. Защото какво може да означава „свобода“, ако не свобода да се упражняват, подобряват и съобщават нашите разбирания? […] Какво е това, което отличава човешкото общество от животинското стадо, ако не процъфтяването на изкуствата и науките; свободното упражняване на находчивостта и разума? Ако се изключат мъдростта, знанието, добродетелта и науката, какво достойно за човека може да мисли, да целѝ и да дава едно правителство? Защо избираме управници, защо се подчиняваме на техните служби и плащаме данъци – нима само за да можем да се храним, да пием, да спим, да пеем и танцуваме на спокойствие? Вземете ни изкуствата, вярата, знанието, добродетелта (които всички трябва да процъфтяват заедно или да потънат едновременно) – какво, за бога, ще ни остане, което да си заслужава да пазим и на което да се радваме? Вземете ни обаче свободата на печата (take away the Liberty of the Press), и ние отведнъж ще бъдем лишени от най-благородните си способности (we are all at once stript of the use of our noblest Faculties): самите ни души ще бъдат заключени в мрачно подземие: ние може би ще дишаме, но няма да може да се каже, че живеем.“[43]
Ето как към края на 1730-те вече започва да се оформя обликът на „каноничността“ на текста, за която вече стана дума по-горе. Междувременно университетските библиотеки отвъд Океана – в Йейл и Харвард – вече са го получили[44], а по-късно (изглежда) той вече се чете и ползва от американските революционери[45]. Точно година преди щурмуването на Бастилията в Париж, от другата страна на Ламанша най-накрая се появява и първият континентален превод на граф Мирабо – като едно опровержение на доводите на „най-пагубните врагове“ на човешкото благополучие: „опасните граждани“, които желаят да ограничат свободния печат[46]. Следват многобройни нови издания, първи немскоезични преводи от началото на 1850-те и пр.[47]; а защо да не се отбележи, че в някакъв смисъл далечни отзвуци от него, макар и по косвен път, достигат и до бащите учредители на третата българска държава през 1879 г.[48] Пътуването на Ареопагитика към идеологическия авангард на „столетията на свободата“, с други думи, се увенчава с успешен край – от северозападния до югоизточния край на цялото „евроатлантическо“ културно пространство.
Равносметка и нов читателски ключ
Този по-дълъг разказ за историята на Милтъновата реч в защита на свободния печат добре показва противоречивия интерпретативен товар, който тя поема в различни моменти след първото си издание от 1644 г. От една страна, липсата на интерес, с която текстът е посрещнат първоначално, свидетелства за това, че към този момент той явно не казва нищо много изненадващо или съществено ново – в центъра на полемиката по темата, както беше отбелязано, стоят други автори, а други Милтънови съчинения, в които темата е само бегло засегната, предизвикват много повече критическо внимание. От друга страна, едва на по-късен етап Ареопагитика най-сетне получава онези прочити, които ще я придвижат в „каноничното ядро“ на текстовете, свързани с възхода на идеята за свободен печат и борбата срещу цензурата. Тези две лица от историята на съчинението – първоначалната липса на всякакъв интерес и по-късната претовареност с читателско внимание – добавят нова двойка пластове към вече очертаните по-горе либерално-авторитарни противостояния[49]; тази нова двойка пластове на свой ред дава нов методологически ключ за прочит на текста, който, най-общо казано, е следният: Ареопагитика би могла да се чете едновременно ретроспективно и в перспектива; ретроспективният ѝ прочит, от една страна, би разкрил онези нейни страни, които я обвързват с традициите на предходни автори и идеи и които в крайна сметка обуславят първоначалната липса на изненада и читателски интерес – сякаш в резултат от това, че съвременниците на текста не успяват да открият нещо съществено ново в него; прочитът в перспектива, от друга страна, би очертал зародишите на онези схващания, които получават широк отзвук в творчеството на следващи поколения автори и допринасят за каноничното израстване на Милтъновия текст.
Главите оттук нататък ще приложат този методологически ключ последователно към няколко големи полемични средоточия на Ареопагитика. В рамките на една условна ретроспекция най-напред ще се разгледат различните уговорки, с които Милтън отхвърля напълно неограничената свобода на печата като неприемлива (в първа глава), и изходните библейски аргументи, които той привежда в защита на своето разбиране за свободен печат (във втора глава). На тази основа ще се откроят различни „съзвучия“ с по-ранни автори, които се дочуват между страниците на Ареопагитика. След това, в противоположната посока на едно условно търсене на „дисонанси“ с предходната традиция, ще се разгледат възгледите за върховенството на човешкия разум (в трета глава) и за безусловната свобода на човека (в четвърта глава), застъпени в Ареопагитика. Това ще позволи, напротив, очертаване на своеобразието на Милтъновите разбирания в един по-широк контекст – и мостовете, които те хвърлят към идните поколения.
Разбира се, тези полемични средоточия далеч не изчерпват Милтъновия текст, чието съдържателно богатство е неимоверно по-голямо. Те са подбрани единствено с ограничената надежда, че ще спомогнат за по-ясно картографиране на историческите кръстопътища, които той пресича; а оттук – и за по-внимателно вслушване в многообразните voces temporum, гласове от най-различни времена, които разговарят с Ареопагитика – или поне се дочуват покрай нея[50]. Най-сетне, това би допринесло за по-пълноценното очертаване на цялата ренесансова сложност на текста – на онова неделимо единство на разрив и приемственост, които, по думите на проф. Александър Шурбанов, са толкова характерни за неговата епоха[51].
Мартин Осиковски (р. 1978, София) е бакалавър по философия (Софийски университет „Св. Климент Охридски“, 2002), магистър по медиевистика (Централноевропейски университет – Будапеща, 2003) и доктор по история и теория на културата (СУ, 2009). Специализирал е в Хайделбергския университет „Рупрехт Карл“, Ориъл Колидж (Оксфорд), Хелзинкския университет и в Центъра за академични изследвания – София. Университетски преподавател, автор на преводи и изследвания в областта на религията, историята на политическата философия, медийната история.
––––
[1] John Milton, Complete Prose Works, ed. Douglas Bush et al., vol. 2 New Haven: Yale University Press, 1959), 493 (нататък: CPW 2); Джон Милтън, За образованието. Ареопагитика, прев. Мартин Осиковски (София: Лист, 2020), 48 (нататък: Ареопагитика).
[2] Mary Anne Everett Green, ed., Calendar of State Papers, Domestic Series, 1649–1650 (London: Longman & Co., 1875), 37; 40.
[3] Gordon Campbell, Thomas N. Corns, John Milton: Life, Work, and Thought (Oxford; New York: Oxford University Press, 2008), 204-205.
[4] Става въпрос за Histoire entiere & veritable dv procez de Charles Stvart, Roy D’Angleterre (Londres: J. G., 1650); вж. Campbell, John Milton, 247-248.
[5] Вж. напр. Jonathan Turley, „The Dangerous Liberal Ideas for Censorship in the United States“ (02.05.2020), <https://thehill.com/opinion/civil-rights/495788-the-dangerous-liberal-ideas-for-censorship-in-the-united-states> (достъп: 20.12.2023 – отнася се за всички материали, посочени в настоящата бележка); David Harsanyi, „Social Media Giants Shouldn’t Be Arbiters of Appropriate Speech“ (10.08.2018), <https://reason.com/2018/08/10/social-media-giants-shouldnt-be-arbiters> („Let’s stop acting as if conservatives are foolish for harboring some concerns about the incrementalist goals of would-be liberal censors […]. It’s implausible to imagine a future in which liberal activists don’t demand that Republican groups be de-platformed“); Buddy Carter, „Proof of Liberal Censorship“ [без дата], <https://buddycarter.house.gov/news/email/show.aspx?ID=Z5XYJLJCVZMH3SKW22OSRDQE7Y>; Kevin Breuninger, Dan Mangan, „Trump Vows ‘Free Speech’ Reform of Government, Universities, Media, Tech Firms if Elected in 2024“ (15.12.2022), <https://www.cnbc.com/2022/12/15/trump-vows-free-speech-reform-of-government-universities-tech.html> („The censorship cartel must be dismantled and destroyed and it must happen immediately“); Владислав Гулевич, „Либеральная цензура против традиционализма“ (06.05.2016), <https://interaffairs.ru/news/show/15227> („Либерализм – цивилизация желудка, традиционные ценности провозглашают иную цивилизацию – цивилизацию Духа. Они не совместимы, и не могут мирно сосуществовать. Потому для работ Генона поставлен барьер, дабы предотвратить широкое знакомство с его мыслями европейской молодёжи. Мы имеем дело с настоящей цензурой. Мощной, безжалостной и циничной. Это интеллектуальный расизм, сменивший в странах развитого капитализма расизм политический.“); „Orbán: Hungary still Hungarian“ (23 January 2023), <https://www.budapesttimes.hu/hungary/orban-hungary-still-hungarian> („Should we disown and erase our thousand-year culture? Or should we let the self-appointed, stateless and liberal censors sift through and rewrite the history of Hungarians?“). За българските проводници на тази идея вж. напр.: Петър Волгин [=Георгиев], „Фашизоидните „либерали“ (17.06.2023), <https://bnr.bg/horizont/post/101839350>; id., „Церберите от либералното политбюро“ (26.11.2020), <https://www.retro.bg/komentari/petr-volgin-tserberite-ot-liberalnoto-politbyurobr-nbsp_27549.html>; id., „За доносниците и цензурата“, <https://bnr.bg/horizont/post/101842532/komentar-na-petar-volgin> (24.06.2023); [без посочен автор], „Либералните цензори и жалкото ръководство на БНР“, <https://infacto.bg/liberalnite-tsenzori-i-zhalkoto-rakovodstvo-na-bnr> (23.12.2015) (и мн. др.). Пространно (псевдонаучно) разгръщане на все същите идеи може да се открие например у Ханес Хофбауер, Цензурата. От църковния кодекс до ютюб, прев. Мартин Петрушев (София: Катехон/Изток-Запад, 2023).
[6] David Masson, The Life of John Milton, vol. 4, 1649 – 1654 (London: Macmillan & Co., 1877), 324.
[7] Ibid., 326-327.
[8] Abbe Blum, „The Author’s Authority: Areopagitica and the Labour of Licensing“, in Re-Membering Milton: Essays on the Texts and Traditions, ed. Mary Nyquist, Margaret W. Ferguson (New York; London: Methuen, 1987), 74.
[9] Richard Bradford, The Complete Critical Guide to John Milton (London; New York: Routledge, 2001), 41; id., The Life of the Author: John Milton (Hoboken, NJ: Wiley Blackwell, 2021), 82.
[10] Campbell, John Milton, 247.
[11] John Leonard, The Value of Milton (New York: Cambridge University Press, 2016), 15.
[12] John Steel, Journalism and Free Speech (London; New York: Routledge, 2012), 29.
[13] CPW 4.1: 625-626; акцентите в получерно са мои, М.О.
[14] Ареопагитика, 46.
[15] Ареопагитика, 125–126.
[16] Ареопагитика, 48.
[17] Frederick S. Siebert, Freedom of the Press in England, 1476–1776: The Rise and Decline of Government Control (Urbana: University of Illinois Press, 1952), 197.
[18] CPW 2: 163.
[19] Метафората е на William Kolbrener, Milton’s Warring Angels: A Study of Critical Engagements (Cambridge: Cambridge University Press, 1997); вж. съотв. с. 1–2 и 16.
[20] Вж. напр. Kolbrener, Milton’s Warring Angels, 15-16; Thomas Fulton, „Areopagitica and the Roots of Liberal Epistemology“, English Literary Renaissance 34, 1 (2004): 42–43; Ben LaBreche, „‘Areopagitica’ and the Limits of Pluralism“, Milton Studies 54 (2013): 144-145; Alison A. Chapman, Courts, Jurisdictions, and Law in John Milton and His Contemporaries (Chicago: University of Chicago Press, 2020), 77 (бел. 2).
[21] Frederick Knight Hunt, The Fourth Estate: Contributions Towards a History of Newspapers, vol. 1 (London: David Bogue, 1850), 122.
[22] Вж. с. 187-189 в приложение №1; вж. също най-вече William Haller, Tracts on Liberty in the Puritan Revolution, 1638–1647, vol. 1, Commentary (New York: Columbia University Press, 1934), 128-139; вж. също напр. William Riley Parker, Milton’s Contemporary Reputation (Columbus: Ohio State University Press, 1940), 25-26; Harold J. Laski, „The Areopagitica of Milton after 300 Years“, in Ould, ed., Freedom of Expression, 168; Nigel Smith, „Areopagitica: Voicing Contexts, 1643–5“, in Politics, Poetics, and Hermeneutics in Milton’s Prose, ed. David Loewenstein, James Turner (Cambridge: Cambridge University Press, 1990), 118; Klinge, „The Grotesque in Areopagitica“, 86-87.
[23] CPW 1: 669-670.
[24] Аnon., А Modest Confutation of a Slanderous and Scurrilous Libell, Entitvled Animadversions vpon the Remonstrants Defense against Smectymnuus (1642), 4–5; цит. по Parker, Milton’s Contemporary Reputation, [150–151]).
[25] CPW 1: 907; откъсът е от An Apology against a Pamphlet Call’d A Modest Confutation of the Animadversions […] от април 1642 г.
[26] Става въпрос за непубликувано писмо на континенталния пътешественик Кристоф Арнолд до Георг Рихтер, вицеканцлер на университета в Алтдорф, от август 1651 г.: „Jo. Milton, celebris ille Populi Anglicani defensor, olim & Areopagitica consignavit: A Speech for the liberty of unlicenc’d printing, to the Parlament of Engeland, i. Sermonem pro libertate sine licentia imprimendi libros, ad Parlamentum Angliae; contra hujus constitutionem, qua non nisi cum licentia approbates imprimere permissum erat. Percuriosus Scriptor iste jam pridem hodiernam libertatem, hoc est, A.C. 1644. in Areopagiticis suis cogitasse, mihi videtur“ (цит. по Parker, Milton’s Contemporary Reputation, 108; вж. Don M. Wolfe, Milton and His England (Princeton: Princeton University Press, 1971), 91; Norbrook, Writing the English Republic, 201).
[27] А именно във връзка с идеята за всеобхватна медицинска реформа на Noah Biggs, Mataeotechnia Medicinae Praxeωs (London: Printed for Edward Blackmore, 1651); вж. Norbrook, „Areopagitica, Censorship, and the Early Modern Public Sphere“, 30–31.
[28] През 1652 г. Милтъновото решение да одобри за печат антитринитарния т.нар. Раковиански катехизис е подложено на остра критика; съгласно доклад на нидерландския дипломат Лео Айтцема от 5 март 1652 г. Милтън защитава решението си с аргумента, че е „написал трактат по този въпрос, според който хората трябва да се въздържат от забраняване на книги“ (цит. по Joseph Milton French, ed., The Life Records of John Milton, vol. 3 (New York: Gordian Press, 1966), 206; вж. Leo Miller, „New Milton Texts and Data from the Aitzema Mission, 1652“, Notes and Queries 235 (1990): 279-288); за две вероятни косвени препратки към Ареопагитика, в които обаче трактатът не се споменава по име, вж. Parker, Milton’s Contemporary Reputation, 79-80; Leo Miller, „A German Critique of Milton’s Areopagitica in 1647“, Notes and Queries 234 (1989): 29-30; Klinge, „The Grotesque in Areopagitica“, 87–88.
[29] Вж. Siebert, Freedom of the Press, 237-302; вж. с. 194-195, 202-203 и фиг. 24.
[30] Charles Blount, A Just Vindication of Learning (London, 1679), [i-ii]); подробно за Блънт вж. J. A. Redwood, „Charles Blount (1654–93), Deism, and English Free Thought“, Journal of the History of Ideas 35, 3 (1974): 490–498.
[31] Ibid., [ii].
[32] Ibid., [ii].
[33] Ibid., 2.
[34] Ibid., 3; акцентите в получерно са мои, М.О.
[35] Ibid., 4–15.
[36] Вж. бел. 83 горе.
[37] Вж. бел. 78 горе.
[38] William Denton, Jus Caesaris et Ecclesiae vere dictae (London: Printed for the author, 1681), с. [249–258].
[39] Вж. с. 200-201 в приложение №1.
[40] J.M. [=Blount, Charles], Reasons Humbly Offered for the Liberty of Unlicens’d Printing (London, 1693), 1–9; за кратката служба на Бохън вж. Siebert, Freedom of the Press, 244; подробности за посочените издания на Блънт и Дентън вж. в William B. Hunter, ed., A Milton Encyclopedia, vol. 3 (Lewisburg; London: Bucknell University Press; Associated University Presses, 1978), 21–22.
[41] Вж. Siebert, Freedom of the Press, 306–312.
[42] John Milton, Areopagitica: A Speech of Mr John Milton, for the Liberty of Unlicens’d Printing, to the Parliament of England. First Published in the Year 1644. With a Preface, by Another Hand (London: Printed for A. Millar, 1738); вж. фиг. 27. (Става въпрос за второ самостоятелно издание – по-рано Ареопагитика е включена в събраните издания на Милтъновата проза от 1697 и 1698 г. – CPW 2: 480.)
[43] Цит. по: John Milton, Areopagitica; with Notes and Illustrations, ed. T. Holt White, Esq. (London: Printed for R. Hunter, 1819), lxv; lxvii; lxx. Все в този свободолюбив дух е и популярният рефрен от известното Томсъново стихотворение, превърнато в песен от композитора Томас Арн в годината на написването си (1740): „Rule, Britannia! rule the waves: // Britons never will be slaves“.
[44] Вж. George Frank Sensabaugh, Milton in Early America (Princeton: Princeton University Press, 1964), 34–35.
[45] Вж. James Cheetham, The Life of Thomas Paine, Author of Common Sense, the Crisis, Rights of Man, &C. (New York: Southwick and Pelsue, 1809), 54; Sensabaugh, Milton in Early America, 55–60; María Nieves Saldaña Díaz, „Teoría Política de John Milton (II): Presencia e Influencia en la América Colonial y Revolucionaria“, Historia Constitucional 4 (2003): 268-269; ead., „Recepción e Influencia de la Areopagítica de John Milton en la Ideología Colonial y Revolucionaria Norteamericana: De Franklin a Jefferson“, Historia constitucional 13 (2012): 661–696.
[46] „La liberté de la Presse enfante de mauvais Livres: donc il faut la restreindre. Ceux qu’on appelle philosophes invoquent la liberté de la Presse, et souvent ils l’ont portée jusqu’à la licence: donc il faut se garder de leur doctrine… Tel est l’argument favori de ceux qu’on appelle les honnêtes gens, et dont en-éfet la morale privée, la probité de détail est très-estimable; mais qui, faute de généraliser leurs idées, & de saisir l’ensemble du systeme social, sont vraiment de dangereux citoyens, & les plus funestes ennemis peut-être de l’amélioration des choses humaines“ (John Milton, Sur la liberté de la presse, Imité de l’Аnglois de Milton, trans. Comte De Mirabeau (Londres, 1788), 7–8; акцентите в получерно са мои, М.О.; вж. фиг. 29.
[47] Първи немски превод: John Milton, Areopagitica. Eine Rede für die Preßfreiheit an das Parlament von England. 1644, trans. Richard Roepell (Berlin: Beit und Comp.), 1851 (вж. фиг. 32); на следващата година се появява и втори, но анонимен немски превод. Пълни преводи на други езици започват да се появяват след началото на XX в., както следва: руски – 1905; италиански – 1933; датски – 1936; испански – 1941; японски – 1948; бенгалски – 1963; хинди – 1965; португалски – 2008; полски – 2012; български – 2020 (вж. Hunter, A Milton Encyclopedia, vol. 3, 22).
[48] Вж. най-вече „Дневник XVII“, заседание от 27 март 1879 г. на Учредителното събрание – обсъждането на чл. 79-81 на бъдещата Търновска конституция, които уреждат свободата на печата. В свръхлиберален дух заседаващите отхвърлят добавянето на изричната уговорка, че „всякой, който злоупотреби свободата на печата, ще отговаря за това според особен за това закон“; съгласно забележката на д-р Странски: „Но това е неясно и еластично. От всичко, прието досега в нашата Конституция, се вижда, че ще вее дух не консервативен, но дух либерален. Затова предлагам да се даде на печата по-голяма свобода“; така се стига до окончателната формулировка, според която „Печатът е свободен; никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите. Когато писателят е познат и живее в Княжеството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват“. Най-дълбоките несъгласия възникват около настояването на софийския митрополит Мелетий за добавяне на отделен член със следното съдържание: „Съчинения от духовно и догматическо съдържание, Св. Писание и богослужебните книги само с предварително одобрение на Св. Синод могат да се печатат и разпространяват“; възразявайки на това – в съвсем Милтънов дух – „г-н Каравелов каза, че гдето има цензура, там атеизмът се разпространява и там стават революции, а там, гдето няма цензура, хората са повече религиозни“ (Веселин Методиев, съст., Дневници на Учредителното събрание от 1879 г. (София: Институт „Разум“, Издателска къща „Гутенберг“, 2004), 258; 261); вж. фиг. 33.
[49] Вж. горе, с. 22-26.
[50] Вж. Ареопагитика, 91 (бел. 141).
[51] Вж. Александър Шурбанов, Между патоса и иронията. Кристофър Марлоу и зараждането на ренесансовата драма (София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992), 39–41.