Градината беше голяма. В нея растяха вековни дървета, които от северната си страна имаха дълги бради от мъх. В дъното ѝ се издигаше къща, която е била красива навремето, с внушително стълбище. Всяка сутрин по стълбите слизаше мъж на средна възраст, който започваше да се разхожда по алеята между дърветата. От време на време той спираше, вдигаше пръст нагоре, а после се устремяваше обратно към къщата. Влиташе през двойната врата, пресичаше забързано вестибюла, влизаше в кабинета си и трескаво записваше нещо с перодръжката в големия тефтер, разтворен на покритото със зелено сукно бюро. Сетне пак излизаше навън, пак започваше да се разхожда, за да се повтори скоро същото – тичешком по стъпалата, вътре в кабинета и трескаво записване на следващата фраза. Така работеше той – първо измисляше фразата наум, после бързаше да я запише.
Този човек беше признат за един от най-добрите детски писатели. Беше написал книги, които изковаха челичена твърдост в гърдите на младото поколение. И тази къща с градината, конфискувана от победената класа, му беше дар от правителството за неоценимата помощ във възпитанието на младите.
От известно време обаче, освен да пише книгите си, пропити с мъжество и доблест, той имаше още една задача – всяка седмица трябваше да сътворява по едно възвание към младите, които настойчиво привличаха в бойните подразделения на армията и на вътрешни войски. Кънтящият език, който използваше писателят, настъпващите като гора от щикове фрази, излети в къси чугунени абзаци, многоточията, наподобяващи картечни откоси, всичко това го умори. Не можеше да спи нощем, ставаше и ходеше бос по скърцащите дъски на пода в стаите, без да си дава сметка, че е бос. В главата му се върнаха кошмарите, от които смяташе, че се е излекувал, отново започнаха да се появяват картини от младостта му, когато беше участвал в множество разстрели. Виждаше лицата на хората, които беше будил през нощта, мъже и жени, стари и млади, ужаса или примирението по тези лица. Беше застрелял учителя си и много добре си спомняше как учителят му започна да заеква и да пита „Но к-к-к-ак така? Но к-к-к-как така?”, когато видя насочения към него револвер. И стъклата на очилата му плувнаха в сълзи.
Край. Вече не можеше да пише тези възвания. Но как да не ги пише, когато в един строго определен ден от седмицата пред имението спираше автомобил и той трябваше да предаде на шофьора няколкото листа, пълни с войнствени слова, които после радиоговорителите щяха да трамбоват до откат в ушите на младите. След седмица – пак. След още една седмица – пак. И така до безкрай.
Нямаше изход. Дойде денят, когато не беше написал нищо, нито ред, а автомобилът щеше да пристигне само след час.
Какво му оставаше? Не много.
Влезе в кабинета, дори без да наплиска очите си, взе един празен лист и нарисува на него с перодръжката къща, както я рисуват децата, с покрив, врата и прозорче, а горе над нея, в небето – кръгло слънце с лъчи. Обърна листа, разпери ръката си отгоре и я обиколи внимателно с писеца, като се стараеше да не развали очертанията. Сетне излезе, седна на каменните стъпала и зачака шофьора. Те щяха да разберат. Тези неща те ги разбираха веднага.
Знаеше добре какво ще последва. Колата щеше да потегли, за да се върне бързо вече с четирима униформени вътре, които щяха да го поканят учтиво, но недвусмислено да се качи с тях в колата и докато слизаха по каменните стълби, двама щяха да го стискат здраво за лактите. Щяха да отидат в онази сграда, където мина и неговата младост. И щеше да започне така познатата въртележка – разпити, забрана за сън, разпити, забрана за сън.
И един ден щяха да го изведат от сградата, да го качат в камионетката и да го изправят пред тухлената стена. И той да види пред себе си младите лица на войниците от наказателния взвод, децата, за които беше писал своите възвания.
А рисунката, този лист с къщичката, слънцето и разперената длан, щяха да засекретят за сто години напред.
