Има различни причини да „рискуваш“ да гледаш (американски) филм, чийто актьорски състав ти звучи съвсем непознато. В случая с „Анора“ основните причини са три: Златната палма, режисьорът Шон Бейкър и сравнението с „Хубава жена“. Главната награда от МФФ в Кан е много престижна, но се случва да я получат и негледаеми произведения (най-скорошният пример беше „Титан“ през 2022 г.). Ако името Шон Бейкър ви говори нещо, може да се наложи и да се абстрахирате от спомена за „Проектът „Флорида“ (2017) – един от най-безсюжетните филми, които съм гледала в последните години, за да пристъпите непредубедено към новото му заглавие. А колкото до паралела с „Хубава жена“, той е толкова неуместен, колкото определянето на „Анора“ като романтична комедия… И все пак, последният носител на Златна палма (и номиниран за Златен глобус в пет категории) е наистина интригуваща, интелектуално предизвикателна и емоционално зареждаща кинотворба.
Предпочита да я наричат Ани и докато тялото ѝ се вихри в чувствената грация на стриптийз танца, тя мечтае… за любов може би, но също и за уреден живот. Една вечер в нощния клуб, където работи, се появява Ваня, син на руски новобогаташи, готов да пропилее десетки хиляди долари за пиячка и жени. От висотата на своите двайсет и една години (макар че изглежда и се държи като шестнайсетгодишен) младият наследник с шикозно имение в Южен Бруклин постепенно се привързва към „услугите“ на Ани и решава да сподели лукса с нея. Но противно на самочувствието си Ваня всъщност не е господар на своите желания…
Асоциациите с някои вълшебни приказки също изглеждат доста повърхностни, тъй като за всички – на екрана и извън него, е ясно как ще се развият събитията за нашата „Пепеляшка“, поне що се отнася до връзката ѝ с дрогираното богаташко синче. В този ред на мисли „Анора“ не е приказка – нито класическа, нито модерна, защото единственият човек, който вярва във възможността за щастливия край, е самата Ани, а „вълшебството“ се пропуква още преди средата на историята. Можем да го усетим като басня, но далеч по-изкушаващо е да се оставим на непредизвестеното му гмуркане от жанр в жанр. И това е единият коз на филма. Другият е превъплъщението на Майки Мадисън в ролята на Анора/Ани.
Шон Бейкър е най-близко до определението за американски „независим режисьор“, специализиран в разказването на историите на маргинализирани хора и „секс работници“. Отдаден на яростно търсене на щастието за своите герои, които изглеждат попаднали от грешната страна на американската мечта, Бейкър умело нагнетява иронията в хода на разказа, превръщайки романтиката в цинизъм, агресията във фарс, а комизма в сарказъм. И ето че попадаме на принц страхливец (абсурдът на ситуацията напомня дори за „Донеси ми главата на принца“ на Роджър Зелазни и Робърт Шекли, макар и без капка фентъзи), руски гангстери, които се упражняват в ненасилие, и поредната доза високомерие от страна на финансово „недосегаемите“ и техните „комуникационни мениджъри“.
Социалният анализ при Шон Бейкър не позволява да бъде изместен на твърде заден план, но благодарение на жанровия шейкър сякаш на зрителя за пръв път е дадена възможност да наблюдава с насмешливо отстранение наивността на младите поколения и липсата на чувство за отговорност у децата на богаташите, които смятат, че всичко е позволено, или как „елитът“ се забавлява за сметка на обикновените хора… Така, между щрихите черна комедия а ла братя Коен и нотките трилър с препратки към Скорсезе, се оформя една опияняваща, лудешка и сърцераздирателна одисея, която отново деконструира американската мечта и в чийто център се откроява самотната Ани.
Майки Мадисън е възхитителна (макар че двата чифта – попове и валета, са нейни достойни партньори в играта). „Анора“ не е от филмите, за които казваме, че изпълнителят в главната роля е „изнесъл цялата тежест на раменете си“, защото фабула и персонаж си взаимодействат по превъзходен начин в динамична надпревара, където единият постоянно предпоставя и следва другия. Ани е момиче, което цени собственото си достойнство, но щом обстоятелства ѝ предоставят възможност да се превърне в модерна принцеса, тя сваля гарда, а когато новият ѝ статут е заплашен – бързо се превръща в дива котка, бранеща правата си, докато открива, че е разбрала погрешно ситуацията… И така, в постоянен двубой между еманципация, бунт и принудително покорство, интригата набира скорост, докато хуморът и лудостта размиват контурите на една тръпчива реалност.
„Анора“ на Шон Бейкър притежава удивителното качество да ентусиазира, като не оправдава очакванията. Рядко се случва прибягването до архетипи и разбиването на клишетата да е съчетано с подобна дръзка ефикасност. Разпознаваемите образи и сюжетни ходове, преплетени с непредвидимите обрати и емоционални реакции, са равностойни участници в тази откачена и отрезвяваща бурлеска за разочарованието, едновременно жестока, нежна, меланхолична и забавна, неусетно кондензираща възторга в тъга.
