След „Седмият жест“ от 2005 г. (оценена от критика и публика) сега читателят се среща със своеобразното продължение на тази книга. Но тя не само продължава, а и съсредоточава в себе си основни теми и мотиви, които поетесата винаги разгръща и изследва. Демонстрира по убедителен начин постиженията в поезията, които са отличителни за Еленкова – лирическа проза, фрагменти, в които мисълта е на висотата на чувствителността и интуицията. Поезия, в която вярата и упованието отключват нови мисловни полета и ни представят познатото по един нов, оригинален и изпълнен с промисъл начин.
За какво „говорят“ фрагментите в „Седмият жест II“? За природата като море, вълни или пяна, която „пука по пясъка“, като ябълки в градината или като буря, която все пак ще стихне… За смъртта, за словото, за Бог… Човекът в тази поезия се опитва да проумее света, и то без да се опитва да го конструира като цялост, за да помогне на разбирането. Напротив – във фрагментарността му се открива истинският дълбок смисъл – природното и божественото изпълват всяко негово проявление. Сложността на разбирането за Бог е изведена чрез самото разгръщане на стиха – „Понякога Бог е търпелив, понякога не е“. А езикът е този, чрез който ние можем не само за познаем, а и да изкажем. Най-вече да разберем.
Много съществена за лекотата, с която можем да почувстваме и приемем като близка тази поезия, е изповедността. За поетесата границата между лично изповядано преживяване и рефлексията върху него, търсенето на смисъл зад видимото е толкова неуловима, че прави възможно достигането на едно друго ниво на езика, на Словото, в чийто божествен промисъл тя не само вярва, а е убедена.
Едно от големите достойнства на тази книга, а те са много, е възможността, която тя предлага за „справяне“ със смъртта. Посочвано е вече, че смъртта е важна, да не кажа основна тема в „Седмият жест II“ на Цветанка Еленкова. Тя по някакъв начин не просто е обезсилена тук, а съществува като свят, паралелен на живота, като възможност за друго съществуване.
Книгата на Цветанка Еленкова е важна и със способността на поетесата да „преработи“ православната мисъл (авторката е богослов по образование и това е важно) във форми и съдържание, които приближават читателя да знанието, които го сдобиват с мъдрост и го подтикват към спокоен и тих размисъл.
И още нещо, като финални думи. Тази книга разкрива и собствената, вътрешноприсъща красота на езика. На езика, в който ние всъщност живеем.
„Седмият жест II“ получи наградата „Дъбът на Пенчо“ за 2019 г., присъждана от литературния критик проф. Светлозар Игов.
САМОТАТА НА ДОМАШНИТЕ
Никога не сме самотни, понеже си имаме
животните, растенията и мъртвите. Последна
утеха. Леля ми, която гледа ягоди в сандъчета
на балкона. Ягодите, на които се слага слама
да не изгниват. Баща ми, който ми разказа за
животните в Египет – как живеели заедно с
хората; за хората – как строели къщите си в
гробищата. Въобще за животните, растенията
и мъртвите. Галя кучето си зад ушите,
толкова нежни, че ми пресяда. За първи път
от сума време. Една пеперуда прехвърча.
Кучето ми я изяжда.
