Петте мемоарни текста на Вирджиния Улф не са превеждани досега на български език 

Издателство „Кръг“ запълва сериозна празнота в библиографията на британската писателка, превърнала се в една от най-важните фигури на модернизма на XX в. Сборникът „Мигове от живота“ излезе само дни след като литературният свят отбеляза 141 години от рождението на Улф. Преводът е на Иглика Василева, с чието посредничество до българските читатели са стигнали повечето книги на Виржиния Улф. Корицата е на художничката Милена Вълнарова.

Писани през четири десетилетия, но публикувани години след смъртта на Улф, тези мемоарни есета дават нов поглед към авторката на „Вълните“, „Госпожа Далауей“ и др. Читателят вижда суровият материал на нейното творчество, както и начина, по който тя го преработва в книгите си. Този автобиографичен материал не обяснява прозата на Улф, но със сигурност подпомага вникването в нея.

Сборникът съдържа пет текста. „Спомени“ и „Щрихи от миналото“ са посветени на ранните ѝ години. Първия Улф пише през 1907 г., когато е само на 21. Замисля го като биография на сестра си Ванеса, но той се оказва по-скоро разказ за общото им детство и младежките години. Ключовото есе, „Щрихи от миналото“, е създадено с прекъсвания в края на кариерата на Улф, докато тя си по­чива от изтощителната работа върху биогра­фията на своя приятел Роджър Фрай, но е и силно потисната поради надвисналата заплаха от предстоящата Втора световна война

Следват още три текста – „Хайд парк Гейт 22“, „Старият Блумсбъри“ и „Сноб ли съм?“, писани между 1920 и 1936 г. специално за така наречения „Клуб на спомените“ – група близки приятели, които се събират и си говорят за миналото с обещанието, че ще бъдат максимално честни.

Герои в тези автобиографични бележки са и много съвременници и знаменитости, които са посе­щавали дома на Улф. Сред тях са политици, икономисти, философи, писатели, поети, художници. Те играят роля за изграждането на младата Вирджиния като писателка.

Българското издание на „Мигове от живота“ започва с уводен текст от преводачката Иглика Василева. В него тя пише: „Както в романите, така и тук Улф гле­да на личността като на вечно подвластна на невидими сили – някои връхлитат ненадейно, други, едва появили се, изчезват, но всичко е в непрекъснато движение, дори миналото не е статично, а обект на промени според съзнани­ето, което го възкресява“. Методът на британската авторка да филтрира миналото през настоящето е нейна запазена марка.

Напълно различни като тон и стил, петте части в книгата са обединени от безкомпромисната си честност и от стремежа нищо да не бъде премълчано.

„Мигове от живота“ е втора книга на Вирджиния Улф в каталога на издателство „Кръг“. Нейният най-популярен приживе роман „Флъш“ излезе през 2020 г. също за първи път на български. Литературният експеримент биография на един кокер шпаньол отново бе в превод на Иглика Василева.

„Мигове от живота“, Вирджиния Улф, превод от английски Иглика Василева, издателство „Кръг“, 2023 г.

из есето „Щрихи от миналото“

… Това води до друго отклонение, което веро­ятно може да обясни известна част от собст­вената ми психика, че и тази на други хора. Много често, докато пишех някой от моите така наречени романи, се терзаех от същия проблем, а именно как да пресъздам това, ко­ето наричам на собствения си стенографски език „не-съществуване“. Всеки ден включва много повече не-съществуване, отколкото съ­ществуване. Например вчера, вторник, 18 ап­рил, се случи добър ден – над средното по отно­шение на „съществуването“. Беше прекрасен, с удоволствие написах тези първи страници, умът ми си почина от тягостното задълже­ние за биографията на Роджър, разходих се по Маунт Мизъри, продължих покрай реката и с изключение на прилива, цялата природа, която винаги наблюдавам много внимателно, беше изпъстрена с нюанси, които харесвам; спом­ням си върбите, перести, обагрени в нежнозе­лено и лилаво на фона на синьото небе. С голя­мо удоволствие се зачетох в Чосър; започнах друга книга – мемоарите на мадам Дьо Лафа­йет, – която ме заинтригува. Но тези отдел­ни моменти на съществуване са затънали сред много други на не-съществуване. Вече съм заб­равила за какво си говорихме с Ленард по време на обяда, по време на чая и въпреки че беше до­бър ден, добротата му стоеше сякаш напъхана сред нещо като неописуема делнична сивота. Винаги е така. През по-голямата част от всеки ден живеем несъзнателно. Човек ходи, яде, раз­глежда неща, занимава се със задачи – счупена­та прахосмукачка, – поръчва обяд, пише заръки за Мейбъл, пере, готви, подвързва книги. Кога­то денят е лош, делът на не-съществуването е много по-голям. Миналата седмица имах лека температура и почти цял един ден ми мина в не-съществуване. Добрият романист винаги успява по някакъв начин да пресъздаде и двата вида съществуване. Мисля си, че в това отно­шение Джейн Остин много я бива, както и Тролъп; могат го още Текери и Дикенс, и Толстой. Аз никога не съм успявала да предам и двете състояния. Опитах се – в „Нощ и ден“, както и в „Годините“. Но за момента ще оставя на­страна литературния аспект.

Дните ми като дете, както между друго­то и досега, съдържат голяма доза от въпросната делничност на това не-съществуване. В Сейнт Айвс минаваха седмици и нищо не ме до­косваше. После обаче, съвсем безпричинно, нещо най-неочаквано ме разтърсваше, нещо като гръм от ясно небе, което не можех да забравя цял живот. Ще дам няколко примера. Пър­вият: боричкахме се с Тоби на ливадата. Нала­гахме се с юмруци. В един момент, точно кога­то бях вдигнала длан да го ударя, нещо ме спря, защо да удрям друг човек? Отпуснах ръката си мигновено, застанах неподвижно и се оставих той да ме набие. Спомням си усещането. Беше усещане за безнадеждна тъга. Сякаш изведнъж бях осъзнала нещо ужасно, както и собствено­то си безсилие. Усамотих се, изпаднах в депре­сия. Вторият пример също се случи в градина­та в Сейнт Айвс. Бях се загледала в цветната леха пред вратата. „Това е цялото“ – си казах. Гледах растение с разперени листа и изведнъж ме осени с безпределна яснота, че това цвете е част от земята, че пръстен огражда това, което е цветето, истинското цвете, и че то е отчасти земята, отчасти цветето. Запазих си тази мисъл за по-нататък, защото смет­нах, че ще ми е много полезна. Третият пример също е от Сейнт Айвс. Беше се разчуло, че Вал­пи е дошъл в Сейнт Айвс, но после си тръгнал. Една вечер, бяхме седнали край масата, когато дочух баща ми или майка ми да казва, че госпо­дин Валпи се е самоубил. Следващото нещо, ко­ето си спомням, е как стоя в градината късно вечерта и вървя по пътеката край ябълковото дърво. Изведнъж ми се стори, че това дърво е свързано с ужаса на господин Валпи и с неговото самоубийство. Не бях в състояние да помръд­на. Бях втренчила поглед в сиво-зелените гън­ки на кората му – беше лунна нощ – вцепенена, като в транс. Нещо сякаш ме повлече надолу, безнадеждно, към яма на абсолютно отчаяние, от която не можех да избягам. Тялото ми беше като парализирано.

Това са три примера на изключителни мо­менти. Често си ги повтарям или по-скоро те изневиделица се пръкват на повърхността. Но сега, след като за пръв път ги описах, осъзнах нещо, за което никога преди това не си бях да­вала сметка. Две от тези случки ме докараха до отчаяние. Третата, точно обратното – до удовлетворение. Когато си казах относно цветето „това е цялото“, почувствах, че съм направила откритие, че съм сложила в ума си нещо, към което да се върна, за да го проуча подробно. Сега разликата ми се струва още по-голяма. Преди всичко това е разликата между отчаяние и удовлетворение. И тя според мен произтичаше от факта, че се оказах съвърше­но неспособна да се справя с мъката, причинена ми от откритието, че хората се нараняват един друг и че човек, когото познавах, се е са­моубил. Този ужас ме обезоръжаваше. Но в слу­чая с цветето открих смисъл, затова и се спра­вих с шока. Не се почувствах безсилна. Дадох си сметка – макар и от разстояние, – че след вре­ме това трябва да си го обясня. Нямам пред­става дали съм била по-голяма, когато видях цветето, в сравнение с другите две преживя­вания. Знам само, че повечето от тези необик­новени моменти носеха със себе си особен вид ужас и физически срив, които сякаш доминира­ха над моята пасивност. Което ни подсказва, че остарявайки, с помощта на разума човек придобива повече опит да намери обяснение и че това обяснение притъпява силата на съкру­шителния удар. Смятам, че това е така, тъй като продължавам да съм податлива на таки­ва неочаквани сътресения, но сега те винаги са добре дошли за мен; след първия момент на шок веднага разбирам, че те са ми особено цен­ни. Затова и досега смятам, че способността ми да поемам такива удари ме е направила пи­сател. Ще си позволя да кажа, че в моя случай шокът е мигновено последван от желание да си го обясня. Усещам шока, но вече не го въз­приемам както когато бях малка – като враг, скрит зад паравана на делничното, – защото знам, че той е или скоро ще се превърне в от­кровение от някакъв порядък; че е знак за нещо реално зад привидностите и аз му давам тази реалност, като го обличам в думи. С помощта на думите го превръщам в цялостност, а тази цялостност означава, че той е изгубил силата си да ме наранява; и затова, вероятно защото по този начин съм отстранила болката, ми доставя голямо удоволствие отново да сгло­бя отделните му разчленени части. Може би това е най-голямото удоволствие, което съм изпитвала. Изживявам същия екстаз и когато пиша; изведнъж откривам кое към кое принад­лежи, за да се получи сцената, да оживее геро­ят. Оттук стигам до това, което наричам философия; във всеки случай това е една посто­янна моя идея: че зад делничното е скрит мо­дел, че ние – имам предвид всички човешки съ­щества – сме свързани с него, че целият свят е произведение на изкуството; че сме части на произведение на изкуството. „Хамлет“ или квартет на Бетовен представляват истина­та за това огромно нещо, което е светът. Но няма Шекспир, няма Бетовен; със сигурност и най-категорично няма Бог; ние сме думите; ние сме музиката, ние сме самото нещо. И това го виждам, когато изживявам шок.

Тази моя интуиция – тя е толкова инстинк­тивна, че изглежда сякаш ми е дадена, а не идва от мен – без съмнение е придала мащабност на живота ми, откакто за пръв път видях цвете­то в лехата до външната врата в Сейнт Айвс. Ако бях художник, щях да намеря някакъв, да ка­жем, ориентир, нещо, което да представлява концепцията. Тя доказва, че човешкият живот не се свежда до тялото, нито до това, което човек говори и върши; през цялото време човек е във връзка с ориентирите или концепциите на своето обкръжение. Моята концепция е, че зад делничното съществува скрит модел. И аз го усещам всеки ден. Доказвам го и сега, прекар­вайки сутринта си в писане, докато бих могла да се разхождам, да стопанисвам магазинче или да се науча да върша нещо, което ще ми е от полза, ако избухне война. Усещам, че като пиша, върша нещо много по-нужно от всичко останало.

Предполагам, че всички творци чувстват нещо подобно. Това е един от недоловимите елементи в живота, който нерядко е бил об­съждан. Той обаче липсва в повечето биографии и автобиографии, дори на творци. Защо Дикенс е прекарал целия си живот в писане на истории? Каква е била неговата концепция? Споменавам Дикенс отчасти защото в момента чета „Ни­кълъс Никълби“ и отчасти защото вчера, до­като се разхождах, ме осени мисълта, че тези мои моменти на прозрение са като скеле, кое­то стои на заден план в моето съществуване; имало ги е и като невидима и безмълвна част от живота ми като малка. Докато на преден план, разбира се, изпъкват хората и те много приличат на героите на Дикенс. Те са карикату­ри, те са много обикновени и невероятно живи. Могат да бъдат пресъздадени с три щриха на перото, стига да умееш. Дикенс дължи удиви­телната си способност да изгражда образи на факта, че той ги вижда по начина, по който ги вижда едно дете; както аз виждах господин Ул­стънхоум, С. Б. Кларк и господин Гибс.

Споменавам тези тримата, защото и три­мата починаха още докато бях малка. Следо­вателно оттогава не са се променили. Виждам ги по съвършено същия начин, както ги виждах и тогава. Господин Улстънхоум беше много възрастен господин, който ни гостуваше вся­ко лято. Беше загорял от слънцето, имаше брада и много малки очи, хлътнали в дебелите му бузи; седеше в дълбок кафяв плетен стол, пушеше и четеше. Притежаваше само една отличителна черта – когато ядеше пай със сливи, сокът им бликваше през носа му и накап­ваше прошарените му мустаци с тъмносини петна. Това неизменно ни забавляваше. Викахме му „Рунтавия“. За повече цвят в образа му ще кажа, че ни бяха предупредили да се държим мило с него, защото у дома бил много нещас­тен, бил много беден, но въпреки това веднъж дал на Тоби половин крона, имал син, който се удавил в Австралия, а освен това знам, че е бил голям математик. Докато ни гостуваше, не си спомням и една дума да е излязла от уста­та му. Въпреки това на мен ми изглежда съв­сем пълнокръвен образ и щом се сетя за него, се разсмивам.

Господин Гибс май беше по-обикновен. Носе­ше халка на вратовръзката си, беше плешив и добродушен; беше съсухрен, спретнат, стрик­тен, а кожата под брадичката му висеше на гънки. По негов адрес татко често пъшкаше отегчено – „защо не си тръгваш…. защо не си тръгваш?“. Подари ни – на Ванеса и на мен – две хермелинови кожи с отвори по средата, от ко­ито се изсипа цяло богатство – потоци сребро. Спомням си го и като беше на легло, умираше; по нощна риза, дишаше дрезгаво и ни показва­ше рисунки от Реч[1]. Характерът на господин Гибс също ми се струваше завършен и много ме забавляваше.

Що се отнася до С. Б. Кларк, той беше възрас­тен ботаник и веднъж каза на баща ми: „Всич­ки вие, млади ботаници, харесвате осмунда[2]“. Имаше осемдесетгодишна леля, която беше обиколила пеш целия Ню Форест[3]. Това е всич­ко – това е всичко, което мога да кажа за тези трима възрастни господа. Но колко истински бяха! Как само им се присмивахме! Каква огромна роля изиграха в нашия живот!

Сещам се за още една карикатура, макар и с повече жал. Мисля си за Жюстин Ноно. Беше безкрайно стара. По издължената ù кокалеста брадичка стърчаха косъмчета. Беше гърбава и ходеше като паяк, придвижваше се пипнешком от стол на стол с помощта на дългите си сухи пръсти. Повечето време прекарваше в едно кресло до откритата камина. Често сядах в скута ù, коленете ù не спираха да подскачат нагоре-надолу и докато ме дундуркаше, пееше с пресипнал глас: Ron ron ron – et plon plon plon, после коленете ù се отпускаха уморено и аз тупвах на пода. Беше французойка, гостуваше на семейство Текери. При нас само се отбива­ше понякога. Иначе живееше самичка в Ше­пърдс Буш и винаги носеше на Ейдриън стъкле­но бурканче с мед. Бях останала с впечатление, че е много бедна, и се чувствах неудобно, че ни носи мед, защото имах усещането, че го пра­ви, за да се отблагодари за гостоприемството ни. Освен това казваше: „Дойдох тук с каляс­ката си с двоен впряг“, което означаваше чер­вения омнибус. И тогава също ми домъчняваше за нея, както и когато взе да диша хрипливо, а болногледачките казваха, че нямало да я бъде дълго. Скоро след това умря. Това е всичко, ко­ето знам за нея, но си я спомням като напъл­но истинска личност, пълноценна, също като тримата възрастни господа.

Втори май… пиша датата, защото си ми­сля, че май успях да намеря подходяща форма за тези записки. Тоест да включа в тях и на­стоящето – или поне толкова от настояще­то, колкото да ми послужи за основа, върху която да стъпя. Ще бъде интересно да обри­сувам двама души – аз сега и аз навремето, – които да изпъкнат с различията си. И още нещо: миналото е под силното въздействие на настоящето. Днес пиша нещо, което едва ли бих написала след година. Но това няма как да се предвиди, по-добре да бъде оставено на случайността, докато пиша на пресекулки, за да си почивам от Роджър. В момента нямам сили да се заема с ужасния труд, който изисква всяко систематизирано и премислено про­изведение на изкуството, където нещата се подреждат последователно и образуват едно цяло. Може би някой ден, когато вече няма да създавам произведения на изкуството, ще се опитам да оформя и тези безразборно нахвър­ляни записки.

Но нека продължа – тримата възрастни мъже и едната възрастна жена са завършени образи, както вече казах, но защото те умря­ха, докато бях малка. Нито един от тях не до­живя да се промени, както аз се промених, как­то и други, като семействата Стилман или Лъшингтън например, които бяха живи и към тях се прибавяха нови аспекти, образите им се изпълваха, но в крайна сметка си останаха недовършени. Същото се отнася и до места­та. Не мога да видя Кензингтън Гардънс така, както го виждах като дете. Бях там само пре­ди два дни – през един мразовит следобед, и всички черешови дървета изглеждаха зловещи на фона на студената жълтееща светлина на отминалата градушка. Знам, че през 1890 го­дина, когато бях на седем, Кензингтън беше много по-голям в сравнение със сега. Първо, тогава не беше свързан с Хайд парк. Сега от единия парк минаваме в другия. Влизаме с кола и я оставяме при новия павилион. Навремето съществуваха Широката алея, Кръглото езе­ро и Цветната алея. После имаше два входа с железни порти – ще се опитам пак да се вър­на към тях, – единият излизаше на Глостър Роуд, другият – точно срещу Куийнс Гейт. И пред двата седеше по една възрастна жена. Тази при Куийнс Гейт беше висока, кльощава, с лице като на коза, жълтеникаво и сипаничаво. Мисля, че продаваше ядки и връзки за обувки. Кити Макс казваше за нея: „Бедните, от пи­енето стават такива“. Винаги седеше загър­ната с шал и според мен имаше някаква бегла, неясна и някак уродлива прилика с моята баба, чието лице също беше продълговато, но тя носеше много мек шал, като пудинг от тапи­ока, който покриваше главата ù и се закопча­ваше с перлена брошка по средата с аметист. Другата възрастна жена беше ниска и пълна. Държеше олюляващ се купол от балони, стис­каше една връвчица, а цялото се поклащаше във въздуха – непрекъснато движещо се кълбо от силно желани балони. Пред мен винаги сияе­ха в червено и лилаво, като цветето на мама, голямо издуто кълбо, от което, срещу едно пени, тя отделяше един балон и аз хуквах да тичам с него. Тя също носеше шал, а лицето ù беше сбръчкано, както се сбръчкваха и балони­те в детската ни стая, ако изобщо стигнеха цели до вкъщи. Нашата бавачка и Суни често си приказваха с нея, но никога не чувах какво тя им отговоря. Анемониите, сините и лила­ви букетчета, които сега се продават, винаги ми напомнят за онази потрепваща грамада от балони пред портата на Кензингтън Гар­дънс.

После поемахме по Широката алея. Широка­та алея имаше особено свойство – когато тръг­вахме по нея за пръв път след завръщането си от Сейнт Айвс, винаги се подлъгвахме; това не е никакъв баир, така си казвахме. Постепенно обаче седмиците минаваха и баирът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, а до лятото от­ново се превръщаше в голямо възвишение. Бла­тото – както наричахме запуснатото място зад Цветната пътека – поне за Ейдриън и за мен все още носеше блясъка на миналото. Ко­гато Неса и Тоби били много малки, това било, така ни разказваха, истинско блато и веднъж в него намерили скелет на куче. Сигурно цялото място е било обрасло с тръстика и покрито с мочури, така си мислехме, и кучето трябва да е умирало от глад, за да се удави. По наше вре­ме вече беше пресушено, но продължаваше да е кално. За нас обаче то си имаше своето минало. И разбира се, често го сравнявахме с Хейлста­унското тресавище, недалеч от Сейнт Айвс. Хейлстаунското тресавище, където растяха осмунда и онези папрати с дебели листа и при­лични на луковици корени, по които, ако ги раз­режеш напречно, можеш да кажеш на колко го­дини са. Всяка есен си носех по няколко вкъщи, за да си правя от тях чаша за моливи и писалки. Естествено, често сравнявахме Кензингтън Гардънс със Сейнт Айвс и винаги, разбира се, в ущърб на Лондон. А едно от удоволствията ни беше да стъпкваме с хрущене раковини и миди, които понякога срещахме разпилени по Цвет­ната алея. По тях имаше малки ребра също като по мидите от крайбрежието. От друга страна, крокодилското дърво беше истинско и още си стоеше там, на пътеката към памет­ника на Спийк; имаше огромен оголен корен, излъскан до блясък от нашето опипване и ка­терене по него…

[1] Фридрих Реч (1779–1857) – немски гравьор и илюстратор. – Бел. прев.
[2] Става дума за видове папрат от семейство Осмунда. – Бел. прев.
[3] Националният парк „Ню Форест“ се слави от векове с красиви гледки и дива природа. Намира се в Хампшър. – Бел. прев.