В този сборник с есета на бележития полски философ и историк на идеите са включени текстове от 80-те и 90-те години на миналия век. Авторът анализира връзката между религията и цивилизацията, изследва пътищата на злото и утопичното мислене, разкрива взаимоотношенията между истината, демокрацията и свободата, както и идеите, формиращи новото време. Публикуваме текста му за отговорността със съгласието на изд. СОНМ.
„Културната роля на философията не се състои в предоставянето на истината, а в съхранението на духа на истината. Това означава, че не бива да допускаме да отслабне изследователската енергия на мисленето; не бива да спираме да задаваме въпроси за онова, което изглежда очевидно и окончателно.”
Л. Колаковски
Последната статия „Моите правилни възгледи за всичко”, дала и заглавието на сборника, е отговор на нападките на един ляв британски историк, че Колаковски е изоставил комунистическите си идеи и нещо повече – превърнал се е в критик на марксизма. Този текст е най-стар от публикуваните, излиза през 1974 г., а отговорът в него съвсем не е личен, Колаковски прави безпощаден анализ на късогледството на западните леви интелектуалци по отношение на ставащото в социалистическия лагер.
Лешек Колаковски (1927-2009) – полски философ, историк на философията, есеист и публицист, критик на комунистическия режим. Изключен от Полската комунистическа партия, след като през 1966 г. публично прави критична равносметка на режима в родината си. След като му отнемат катедрата във Варшавския университет, напуска Полша. През 1970 г. и се установява във Великобритания. До 1991 г. е преподавател (Senior Research Fellow) в All Souls College в Университета в Оксфорд. Чел е лекции в Бъркли, Йейл, Чикагския университет и др. Носител е на много международни награди, сред които Наградата за мир на германските книготърговци, Наградата на Конгреса на САЩ, Наградата на Ерусалим и др.
Основен обект на интересите му е историята на философията, както и философията на културата и религията. Колаковски пише и литературни творби – философски романи и приказки. На български са преведени още книгите му „Религията или ако няма бог…” ”(изд. „Перо”, 1996), „Метафизичният ужас”(изд. „Перо”, 1996), както и „Основни направления на марксизма” (SONM, 2006), където той определя марксизма като „най-голямата фантазия на нашия век”, „идея, която води началото си от Прометеевския хуманизъм и кулминира в чудовищната тирания на сталинизма”.
„Моите правилни възгледи за всичко”, изд. СОНМ, 2013, превод от полски Правда Спасова, 16 лв.
Човек може да си помисли, че през десетилетията комунистическо управление обществото е било съставено от шепа негодяи-предатели и множество благородни бунтовници. В действителност историята изглежда по съвсем друг начин. Разбира се, сред хората от отминалия строй има и истински палачи, хора, които пряко са поръчвали и изпълнявали най-ужасни задачи: отрепки от тайните служби, арогантни и уверени в себе си апаратчици, убедени, че никога няма да изгубят властта. Те заслужават презрение, а някои от тях и затвор. Простата истина обаче е, че в повечето случаи антитоталитарната опозиция беше едно незначително малцинство. Тези хора спасиха душата на народите си, макар че доскоро, като ги видеха, съгражданите им преминаваха на другата страна на улицата. Огромното мнозинство от хората се стараеха да оцелеят, приспособявайки се към, на пръв поглед, неунищожимата „система” – не защото приемаха с ентусиазъм идеологията на комунизма, а поради обикновена потребност да живеят в относителна сигурност.
Лешек Колаковски
ЗА ОТГОВОРНОСТТА
Предмет на това кратко изложение е отговорността. В обикновения език тази дума се употребява в няколко близки, но неидентични значения. Например говорим за отговорност в технически или правен смисъл, когато става дума за разделението на труда: в това значение да бъдеш отговорен означава да си натоварен с изпълнението на определена функция, да контролираш някаква задача или организация. В това значение отговорността включва чувството за дълг, но не непременно морален: може да сме отговорни за кораб, за машина, за предприятие, за държава, за някой друг човек, за подготовката на терористичен акт и т.н. Понякога да си отговорен означава просто да предизвикаш някакво действие или събитие, макар да е вярно, че в разговорния език сме склонни да използваме тази дума за разрушителни действия с нежелателни последствия: казваме, че някой е отговорен за самолетна катастрофа или за смъртeн случай, но няма да кажем, че астрономът е отговорен за откриването на неизвестна галактика или художникът – за създаването на прекрасна картина.
Отговорността в значението, което тук имам предвид, предполага не само че някой извършва определено действие (което е само емпирично описание), а също така че е виновен – виновен в морален, а не в юридически смисъл. Тази разлика се изяснява, когато си помислим, че понякога поради морални мотиви хората извършват осъдителни от правна гледна точка действия и обратното: често се чувстват виновни заради постъпки, които не се квалифицират като криминогенни. Всичко това, разбира се, е банално и не искам да се впускам в подробни понятийни разграничения. Ако говоря за отговорността, то е защото това е тема, в която се съдържа и се проявява сериозното заболяване на нашата цивилизация – може би все още не смъртоносно, но много обезпокоително заболяване.
Става дума за следното: нашата цивилизация, от една страна, обезсмисля чувството за вина, а от друга, омаловажава възгледа за личната отговорност за собствения живот, която всеки от нас би трябвало да има. По всичко изглежда, че тези два процеса имат един и същ източник и водят до едни и същи последствия: до постепенния заник и дори до изчезването на човешката индивидуалност.
Без способността да чувстваме вина ние не можем да сме хора в пълния смисъл на думата. Без нея изчезва опитът за злото и a fortiori самата разлика между доброто и злото. Думата „опит“ тук трябва да бъде подчертана, защото в този случай абстрактното, неизпитано знание не служи за нищо. Можем, разбира се, и без този опит да живеем, да пазим интересите и живота си и като всяко живо същество, притежаващо нервна система, да разпознаваме нещата, които ни застрашават, да изпитваме удоволствие и болка; но не изпитваме, не можем да изпитаме доброто и злото – ако приемем, че наистина съществува разлика между болката и удоволствието, от една страна, и злото и доброто – от друга.
При положение че приемем наличието на такава разлика… От древни времена – и особено от XVII век насам – тази разлика е, както знаем, поставена под въпрос. Критиците на това разграничение твърдят, че „доброто“ и „злото“ са само различни термини за удоволствието и страданието или за това какво ни вреди и какво е полезно за нас – думи, които сме измислили, за да придадем на най-обикновените понятия приказно, магическо звучене. Тук нямам намерение да се впускам в диспут, на който философите са посветили много време и усилия; искам само да подчертая, че вярвам, и не само аз, че доброто и злото също могат да бъдат изпитани – по различен начин от страданието и удоволствието, но не по-малко истински поради това. Нашият опит за злото се състои предимно в усещането на злото в себе си, а усещането за собствената лошотия е чувство за вина.
Дори да сме загубили способността да усещаме злото в себе си, ние, разбира се, можем, страхувайки се от отмъщение или от правните последици, да продължаваме да спазваме правилата, които правят възможен обществения живот. Възможно е общество, в което взаимоотношенията се регулират единствено чрез страха, но това би било изключително нестабилно и слабо общество, постройка без основи. Ако чувството и идеята за това, че сме отговорни, изчезнат, няма как те да бъдат изкуствено възстановени. А общество, което се е разпаднало и трябва да започва от нулата, едва ли би могло да служи за пример на polis, изграден на базата на рационални връзки, по-скоро ще е див и агресивен израстък – като в прочутия ужасяващ роман на Голдинг Повелителят на мухите. Дори ако страхът и условните рефлекси не ни позволяват да прекрачваме определени граници на поведение, този страх и тези рефлекси не са достатъчни, за да бъдат спазвани правата и задълженията.
Тъй като сме същества, надарени с разум, можем да разпознаем опасностите и да отбягваме постъпки, които подлежат на наказание; самият разум обаче не ни учи на уважение, нито на безкористна помощ, нито на саможертва. Както Бергсон отбелязва, солидарността на мравките се дължи на инстинкт, но човешките инстинкти не са толкова силни; затова пък разумът подтиква по-скоро към егоизъм. Потребността да живеем в общество е може би естествена сама по себе си, не се дължи единствено на необходимостта от защита от опасностите; но тя не създава по естествен начин чувство за уважение, нито алтруизъм; не възпитава способността да действаме по неутилитарен начин, нито да съпоставяме нашите желания и потребности с желанията и потребностите на другите. На друго място Бергсон пита как става така, че понякога престъпникът доброволно признава престъпленията, които е извършил. И си отговаря: той признава, защото другите го възприемат като нещо различно от това, което всъщност е, а това му съсипва личния живот; понасяйки наказанието за своите престъпления, той смъква маската си и по такъв начин успява да се върне в обществото като негов пълноправен член. Това е пример за връзката, която съществува между отговорността като чувство за вина и нашия живот като личности: отговорността в този смисъл е условие за това. Без нея не можем да бъдем морални субекти – което означава, че въобще не можем да бъдем субекти.
Съзнанието за това, че сме извършители на определено действие, няма никакво значение за нашия личен живот, ако не се проявява като чувство за вина (когато това действие е неморално); угризенията на съвестта могат да се появят само ако предпоставим, че разликата между доброто и злото ни е известна – и то известна чрез опита. Ако кажем подобно на Сартр, че сме по абсолютен начин отговорни за всичко, което правим, но че няма правила на поведение, които да не са положени от нас, то понятието за отговорност е кухо, лишено от смисъл и съдържание. Защото тогава всеки избор е равностоен на всеки друг; „да бъдеш отговорен“ означава само „да си извършител“ на някакво действие, а изречението „отговорен съм, защото го извърших“ се явява безсъдържателна тавтология. Свободата без табу и задължения прави невъзможно изпитването на отговорност.
Ето че наблюдаваме как нашата либерална цивилизация постепенно се отърсва от самата концепция за моралната отговорност. Този процес се проявява навсякъде: в съдилищата, в пресата, в популярните психологически дискусии, във всекидневните разговори. Не аз съм отговорен за своите престъпления, а обществото: анонимното общество се нагърбва с всичките ни грехове, така както окарикатуреният Христос. Вече някъде цитирах един будещ размисли разговор, който навремето гледах по американската телевизия, с един ветеран от Виетнам, осъден на няколко години затвор за грабеж. Журналистът внушаваше на своя събеседник мисълта, че престъплението му е резултат от преживяванията в жестоката война, в която е бил принуден да участва; докато затворникът отговаряше: изобщо не, сторих това, което сторих, и няма да прехвърлям отговорността върху правителството или върху моите командири. Този човек имаше смелостта да поеме отговорността за своите действия, a с гласа на журналиста говореше цивилизацията, според която именно „обществото“ е ужасно и непоправимо , докато всеки от нас поотделно е съвършен. Тогава си помислих, че ако светът оцелее, то ще е благодарение на хора като този храбър престъпник, а ако пропадне, ще е заради хора като този добронамерен журналист.
От тази обща нагласа се вижда негласното приемане и лесното, дори охотно съгласие с тезата, че всеки от нас поотделно не е жив, съзнателен субект, а пасивно средство на анонимни сили, безлични и независими от нас като далечните звезди. И това не става под тоталитарен натиск: правим си го самите ние в нашата либерална цивилизация. Дори християнството, което от векове утвърждава статута ни на грешници, проповядва, че трябва да изповядаме греховете си пред Бога, да казваме mea culpa дори когато се отнася за чисто мисловни и невидими грехове и подробно да изследваме съвестта си – дори християнството допуска тази жалка нагласа да се промъква в доктрината му. Спомням си, че четох в пресата изказването на говорителя на Ватикана за американските свещеници, обвинени в сексуално посегателство върху малолетни. Той каза: и кой е виновен за това? Виновно е обществото, където всичко е позволено. Ако обвиняваме „обществото“ даже за простъпките на свещениците, какво остава за нас, обикновените хора? И защо да не се възползваме от едно толкова удобно и всеобщо оправдание, дадено ни веднъж завинаги?
Този начин на мислене, който ни прави завинаги невинни чрез премахването на човешката ни индивидуалност, може да се обясни като слаб отглас от марксистката идеология; всъщност той по-скоро укрепва инфантилните блянове на левите, защото внушава лесния извод, че щом „обществото“ е непоправимо, а ние сме безпогрешни, най-доброто решение би било да премахнем обществото или – пак същото – да го преобразим в съвсем ново общество, в неизвестното „алтернативно общество“. Подобни глупави анархистични блянове може би сега изглеждат несериозни, но знаем, че при благоприятни обстоятелства те могат да се превърнат във взривоопасни, и нямаме никакви гаранции, че никога няма да се възродят. Знаем също така, че анархията е краткотрайна и скоро и неминуемо завършва с тирания.
За да можем да изпитваме чувството за отговорност като наша собствена простъпка, трябва да има, повтарям, правила, които не ние създаваме от нищото, така както ни харесва; защото, ако аз ги създавам, няма основание да се чувствам виновен, когато ги прекрача, тъй като мога да ги променям в крачка; така или иначе предварително е известно, че най-вероятно моите правила ще отговарят на личните ми интереси. Ако обаче те са ми дадени, а не са изфабрикувани според моите желания, то откъде са се взели? Откъде произтича тяхната задължителност?
Когато се докосвам до този въпрос, изправям се пред огромно море от философски и теологически проблеми и сега няма да се осмеля да се потопя в него. Достатъчно е да се каже: докато вярата в Божията непогрешимост не е разклатена от философски спекулации, всичко е наред. Обаче още от времето на Платон философи и теолози си задават щекотливия въпрос: когато Бог казва, че нещо е наложително или забранено, дали го казва, защото тези постъпки са добри или лоши, или пък стават добри или лоши в резултат от неговите заповеди? Многобройни християнски и еврейски мислители са си блъскали главата над този проблем. Имало е равини, според които нямаме право да питаме защо Бог ни нарежда едно или друго; не можем да изискваме Бог да се оправдава пред нас. Обаче Маймонид твърди, че заповедите винаги имат някаква цел, някакъв смисъл, въпреки че често не можем да ги разгадаем. Последователите на Августин и номиналистите обикновено казват, че възпроизвеждането на доброто и злото е следствие от чистия акт на Божията воля, в противен случай би трябвало да приемем, че Бог не е свободен в решенията си, а зависи от някаква юрисдикция, която не е сътворил. Хуманистите обаче твърдят, че подобна интерпретация показва Бог като капризен тиранин, който очаква благоговение, каквото и да направи. Свети Тома казва нещо друго: Божията мъдрост, а не само волята Му е източник на заповедите, макар че у Бог мъдростта и волята са тъждествени, тъй като Той е съвършеното единство. Последното съждение е, за съжаление, изведено от самото понятие за абсолютно битие и всъщност не можем да го разберем, въпреки че ни е лесно да го кажем.
Тези разсъждения се отнасят до проблема за отговорността, защото не е лесно да се разбере как нашите постъпки могат да станат добри или лоши в резултат от Божието решение, вместо да са добри или лоши сами по себе си. Ако беше така, щяхме да стигнем до извода, че трябва да изпълняваме заповедите само защото са заповеди и неизпълнението им води до наказание, но тогава ще изчезне самото понятие за респект към заповедите. Със сигурност може да се вярва в естественото право, независимо от това, дали произлиза от Бога или не, това означава да се вярва, че в самата структура на вселената откриваме не само физическите закони, но и нормативния ред. Именно при такова условие респектът и вината имат смисъл.
Вярата в естественото право е силно разклатена, а заедно с нея и вярата в доброто и злото като реални характеристики на човешкия свят, а не само като точки от обществения договор. Естествено знаем, че от чисто емпирична или бихевиористична гледна точка доброто и злото са част от митологичния разказ, а не познание; обаче имаме правото да попитаме защо да сме длъжни да признаем тезите на емпиризма за непоклатими догми, вместо да попитаме какво точно трябва да предпоставим, за да ги приемем. Имайки предвид, че различаването на доброто от злото е – или може да бъде – налице при нравственото преживяване, какви са основанията да твърдим, че това преживяване е кухо, нереално, незначително или лишено от съдържание? Ако допуснем, че няма такива основания, трябва да продължим да питаме: философията ли ни е убедила, че доброто и злото са или останки от анахронични суеверия, или изрази, които можем да употребяваме от практични съображения, но те са лишени от истина в нормалния смисъл на думата, или че тези думи са само части от някаква езикова игра? В последния случай можем да участваме в тази игра само ако осъзнаваме, че става дума за игра и че всяка игра е толкова приемлива, колкото всяка друга. Следователно всички противоречащи си убеждения са равнозначни, стига да не съдържат вътрешни противоречия, което пък означава, че в никое от тях не се съдържа нито смисълът, нито истината и че дори не е особено разумно да се пита за тяхната истинност, така както е абсурдно да се пита дали играта на шах е истинна или неистинна, след като може да е приятна и интересна, но се отнася сама към себе си и не отпраща към нищо друго.
Ала може би философията не е предизвикала тази промяна, а само на своя идеологически диалект е изразила мутацията, настъпила в манталитета ни, тоест настъпващото изличаване от съзнанието ни на това разграничение, от което зависи оцеляването на нашата цивилизация. И ако това е така, как да си обясним тази мутация? Тези въпроси не са нито безсмислени, нито маловажни, но е трудно да си представим сигурен метод за решаването им, макар че несъмнено двете области – манталитетът и философията, са взаимно свързани. Ала дори да не знаем коя е първата, можем поне да кажем: без опитната отговорност, изчезва и отговорността tout court, а с нея и човешката субективност престава да е реална и цивилизацията ни се разгражда.
Отговорността, както отбелязах, ерозира и по още един начин. Ние не само желаем всичките ни неудачи и грехове да се трупат върху анонимното общество, но сме склонни да приписваме всички житейски неуспехи, всички нещастия, страдания и загуби именно на това анонимно битие или на другите хора, но не и на самите себе си, тоест все по-малко сме готови да поемем отговорността за собствения си живот, за съдбата си. Винаги обвиняваме другите; достатъчно е да прочетем всекидневниците, за да се убедим в това. Хората, които са се разболели вследствие тютюнопушене, съдят производителите на тютюн, които са ги информирали недостатъчно за вредата от никотина. Затворникът, който се е опитал да избяга от затвора и си е счупил крака по време на бягството, започва съдебно дело срещу управата на затвора, защото оградата е била необезопасена, след което печели делото! Други съдят собственика на киното, защото са прекалено дебели и столовете не са достатъчно широки за тях. Ако в пияно състояние се подхлъзнеш на килима в дома на някой приятел и се нараниш, можеш да получиш от същия този приятел огромно обезщетение, защото, освен че ти е дал алкохол, на всичко отгоре килимът му е бил опасен. Съдят социалните служби заради жестокостите, които родителите извършват спрямо собствените си деца, защото именно тези служби би трябвало да предотвратяват това. Няма смисъл да множим примерите, разбира се, има виновни, но това винаги са другите хора.
Може би не само социалната държава ни е научила да очакваме от другите и преди всичко от държавата да поемат отговорността за живота ни и да удовлетворяват всичките ни потребности, но социалната държава със сигурност има дял в ерозирането на чувството за независимост и на традиционните еснафски ценности. Може обаче да се твърди, че промените в манталитета настъпват независимо от тези институционални промени; в крайна сметка това е отказ да бъдеш себе си, стремеж към завръщане към детството, който никога не ни напуска напълно, но не винаги се проявява толкова осезателно. Тъкмо този копнеж към сигурност ни прави податливи на тоталитарните изкушения. Ако искаме другите, „обществото“, да поемат цялата отговорност за нас, нямаме много възможности да се борим с идеите на Левиатан, чиито клетки сме. Трябва да кажем, че животът в либералното общество допринася за този процес. Това изглежда парадоксално, тъй като именно либералните идеали целят насърчаването на личната инициативност, на чувството за отговорност на всекиго за собствения му живот, на независимостта. Либералната философия несъмнено действа в тази насока, но виждаме, че води и до противоположни и непредвидими последствия. Тя ни е приучила да мислим, не непременно изразявайки го с тези думи, че само индивидът е реален, че т. нар. общ интерес е само неопределена сума от отделните лични интереси и че е естествено всеки да се занимава със собствените си потребности, а категорията дълг принадлежи към сферата на чувствата, но не и към самата конструкция на човешкия свят. Затова е естествено, че в този контекст светът е представен като източник на възможни ползи, а самото понятие за отговорност в смисъл, различен от свързания с някакъв договор, е кухо; по такъв начин реално се полага и човешката субективност. Тогава тоталитарната перспектива става привлекателна, защото изглежда, че тоталитарният ред не застрашава сигурността, а стремежът към сигурност е на преден план. (В действителност целият ни опит показва, че тоталитарният ред изобщо не осигурява безопасността на индивида, напротив, ако има някаква привлекателна сила, то е защото предполага всеобща сигурност). Ето така либералната перспектива се обръща срещу самата себе си, егоизмът убива Егото.