Начало Идеи Дебати „Моралното наследство“ на тоталитарния социализъм
Дебати

„Моралното наследство“ на тоталитарния социализъм

Добрин Тодоров
18.09.2023
3318

Наслоенията от епохата на тоталитарния социализъм в моралното съзнание на мнозина от днешните българи са дълбоко залегнали, а влиянието им е трайно.

Във връзка с няколко драстични престъпления, извършени в страната ни неотдавна, за кратко бе подновен дебатът за състоянието на морала на днешните българи. През последните години немалко анализатори на публичния живот у нас констатират тенденция към притеснителна деморализация сред голяма част от съвременното българско общество. Те търсят и предлагат обяснение за широко разпространената поквара сред тези негови членове. По правило корените ѝ виждат в процесите, протекли през периода на т.нар преход към демокрация. Смятам, че причините за тревожното явление следва да се дирят освен в събитията, случили се през последните около три десетилетия от най-новата история на страната ни, още и в предходни периоди от нея, особено във времето на тоталитарния социализъм. Според мен наслоенията от тази епоха в моралното съзнание на мнозина от днешните българи са дълбоко залегнали, а влиянието им е трайно. Ще се опитам да ги откроя чрез свидетелствата на техен пряк наблюдател, какъвто е писателят Георги Марков, който в своите добре известни, но често пренебрегвани „Задочни репортажи за България”, представя максимално реалистично манталитета и начина на мислене на хората у нас през посочения период, като особено набляга върху прелома осъществен в интересуващото ни тук отношение през втората половина на 40-те и първата половина на 50-те години на ХХ век. Смятам, че припомнянето на неговите прозорливи заключения за корените на безчестието би било поучително с оглед по-дълбокото навлизане в разглежданата тема. Няма да преразказвам историите, съдържащи се в тази забележителна книга, а ще се опитам да откроя водещите ценностни нагласи от онова време посредством кратките им и концентрирани изрази в житейски максими, политически лозунги и екзистенциални сентенции, изразени от различни хора в разнообразни ситуации. Убеден съм, че съдържащите се в книгата крилати фрази представят в концентриран вид моралното кредо на „социалистическия човек”. Те представляват ярки и запомнящи се формули за смисъла и правилния начин на живот в условията на „реалния социализъм”, които могат да ни послужат за ориентир при определяне на нравствения канон и на немалко от съвременните българи.

Ще започна своя опит за концентрирано представяне на „моралния кодекс на строителя на социализма” с неговата политическа предпоставка: марионетния характер на управлението у нас през онзи период, когато властта е в ръцете на Българската комунистическа партия, насочвана и контролирана от партийно-държавната върхушка на СССР. От този факт следва, че безспорен ценностен императив както на управляващите у нас, така и на цялото население, е този за безусловна вярност към чуждестранния опекун, намерил ярък израз в лозунгите „Съветските норми са наши норми! Съветският морал е наш морал!” (58)[1], вършим всичко „по примера на Съветския съюз” (64), „Така е в Съветския съюз, така е и у нас!” (60). Това сляпо подражателство понякога води до абсурди, пораждащи чувство за безсмислица, като грандоманския проект за изграждане на „софийско море”, стъпил върху тезата „Щом Москва може да има плавателен канал, Москва-река, защо София да няма нещо подобно!” (76). Следването на чужд образец достига в някои случаи до крайни форми на сервилност, например в призива на един партиен агитатор към неговата аудитория „Когато произнасяме името на СССР, другари, трябва да станем на крака!” (54). И днес подобно угодничество може да се срещне у някои наши съвременници спрямо привижданите от тях указания, идващи от „Брюксел” или „Вашингтон”. На последните фактори се отрежда ролята на актуален „голям брат”, макар вече да няма нужда от такъв, а и никоя от тези външни сили да не иска да я изпълнява, оставяйки на нас да носим отговорността за собствените си избори.

Разбира се, далеч не всички българи са проявявали такова подмазвачество към ръководителите на „великата съветска страна” през епохата на „реалния социализъм”. В своето ежедневие немалко от тях се отнасят с присмех и презрение към налаганите съветски стандарти във всички области на живота, например в киното чрез саркастичното питане „Филмът съветски ли е, или е хубав!” (40).

Що се отнася до „моралния закон”, който налагат властимащите при своето управление, той най-кратко се изразява така: „Всеки български гражданин, и особено всеки ръководител, да бъде замесен и в някакво мръсно, излагащо го действие” (57). Намирането на нравствени провинения или юридически престъпления от страна на властимащите или приписването на такива, цели да държи в подчинение населението. Особено ценни за управляващите са доказаните мерзавци заради тяхната уязвимост и постоянна възможност да бъдат изобличени, но и използвани за безчестни начинания. Подобна тактика да се събират данни за греховете на непочтени люде, с оглед употребата им за „мръсни дела” или като „изкупителни жертви”, не е чужда и на немалко от съвременните политици в страната ни, които предпочитат да се обграждат с посредствени и „окаляни” клакьори, а не с почтени хора, които евентуално да им поискат сметка за извършените безобразия.

Особено отблъскващо през разглеждания период е поведението на партийните кариеристи. Тяхното преклонение пред властта и послушание на Комунистическата партия е илюстрирано от Г. Марков с крилати фрази, като „Води ме, Партийо!” (57, стих на Х. Радевски) или „Както кажеш, Партийо! Стига моето да не се губи!” (60). Показателно е и съзнанието, което тези хора имат за собственото си нищожество, оправдаващо лоялността им към властващата партия: „Партията ме издигна, партията ме направи от нищо нещо. Без партията аз съм нула!” (32). Същевременно поведението им съвсем не е безкористно – те очакват да получат награда за своята подкрепа към партията-държава: „Я не съм станал партиец, за да работим. Че ми намериш служба… Щом си на власт, значи нема да се мъчиш! Другите да се мъчат!” (31). Стремежът към „скатаване” от изискващи усилия дейности може да се илюстрира и с подобната, но не по-малко характерна максима на очакващия отплата от властта за своята вярност: „Аз не искам работа, служба ми дай!” (27). Желанието за заемане на доходоносни синекури като средство за постигане на лек живот се отнася не само до родителите, но и до техните потомци „Ако няма легация за сина, ще му измислим една легация, ще отворим, ако трябва!” (70). Такъв тип мислене, последван от съответните действия, могат да се наблюдават и днес в страната ни чрез практиката за назначаване на т.нар. калинки в държавните институции.

През епохата на тоталитарния социализъм се формира специфичен трудов морал, чието основно правило е „За толкова пари – толкова се работи” (26). То се явява универсално оправдание за леността и безхаберието към резултата от вършената работа. Липсата на инициативност и на желание за поемане на ангажименти се прикриват с гръмки обети за бъдещи грандиозни постижения. Зад тях се крие отблъскващо притворство: „Обещават ми да изпълнят това, което е тяхно задължение!” (35). Пренебрежението към вършената работа, скривано зад тържествени обети, често ражда безсмислици: „Всеки кооператор – свиня! Всеки комунист – две!” (46) или „С всички сили – пет за четири!” (46). Ала когато все пак се стигне до питане защо нещо не е направено изобщо или добре се прибягва до универсалните оправдания: „Абе разбери, нищо не зависи от мен” (71) и „Нали всеки би направил така!” (93). Прав е Г. Марков, когато пише, че свикването с безсилието, приспособяването и възползването от тази житейска система  е „най-дяволската промяна, настъпила в живота на нашия народ” (71). И тогава, и днес резултатът от нейното следване, е примирение със статуквото, имитиране на дейност и рапортуване на нереални постижения. Отчитането на несъществуващи резултати показва липса на угризения на съвестта: „Не е важно дали си свършил работа, важно е да я отчетеш!” (23).

Тъй като да не се върши открито нищо както днес, така и в близкото минало, е невъзможно, често се прибягва до симулиране на очакваната активност. Поведението на имитатора от времето на тоталитарния социализъм следва жизнено кредо, което може да се изрази с фразата „Дайте да работим, че да построим социализма, пък след него комунизма, че дано след това да си заживеем както преди” (46). Днес то може да се перифразира на „Дайте да построим демокрацията, а след това да си заживеем както си знаем”. За този тип хора какво е официално обявеното социално-политическо устройство на държавата няма значение, важно е постигането на личното/груповото им удобство. За тях не е трудно да декларират вярност към всякакъв вид политическо управление, стопански модел или правна система. Скриването зад някаква публична фасада и саботирането на реалните социални реформи са се превърнали в трайно житейско кредо.

Мнозина българи от всички периоди на модерната ни история активно работят за съхранението на добре познатата от миналото система на „нашизма” за решаване на личните проблеми. Тази особено отблъскваща и вредна практика на връзкарството или „царството на „моя човек” (71) е най-ефективна при решаване на житейски проблеми от всякакъв характер. От наличието или липсата на „свои хора” зависи благополучието на всеки българин тогава, а за жалост в голяма степен и сега. Според Г. Марков „главният закон на връзкаджийството” е „ТИ НА МЕНЕ, АЗ НА ТЕБЕ” (75). Неговото спазване означава, че всеки гражданин, за да има успех в живота, е принуден да прибягва до услугите на свои роднини, приятели, колеги, познати, като същевременно се чувства „длъжен” да извършва такива според възможностите, които служебното му положение позволява. Достъпът до влиятелни „връзки”, както и многобройните привилегии, давани на различни категории близки до режима хора, води до ключово разделение в обществото на хора „първо” и „второ” качество, на „обикновени” (простосмъртни) и партийно-държавната „аристокрация”, като за втората не важат законите, създадени от самата нея. Обособяването на подобни паралелно съществуващи социални „светове” се оказва твърде трайно, като и днес не е преодоляно, макар способите за попадане в „по-висшия” от тях донякъде да са се променили.

Не се е променило слагаческото отношението към актуалното партийно-държавно ръководство. Тук водещ е принципът „Партията принадлежи на този, който я води. Аз съм войник на партията и изпълнявам това, което тя поиска от мен” (18). Това означава доброволно приемане на слугинска роля спрямо намиращите се в момента на върха на властовата пирамида „другари”. Прехвърлянето на личната лоялност от загубилия към спечелилия властта в съответната партия и понастоящем е често срещано явление сред партийните активисти. Връзката между днешните партийни босове от т.нар. лидерски партии и техните свити, в които думата на „първия” не се коментира, камо ли да се оспорва, е съхранена.

Угодничеството пред политическите лидери се проявява твърде отчетливо чрез цитатничеството. Всеки, който иска да бъде забелязана неговата ревностна поддръжка на партийните ръководители, а и на началниците от всякакъв ранг, не пропуска да се позове на техни, дори най-банални твърдения, представяйки ги за висша мъдрост. В това отношение най-привилегирован е „първият партиен и държавен ръководител”, който с удоволствие е чувал фразата: „както ни учи другарят Живков” (15), респ. Димитров, Коларов или Червенков. Често ясно изразеното публично раболепие върви заедно с прикрита подигравка към венцехваления: „Ама му ревнах едно „Червенков”, та му хвръкна шапката!” (14). Декламирането на клишета или безсъдържателни фрази от актуалните „началници” от техни верни слуги не е изчезнало и досега от нашия публичен език.

Ръка за ръка със самоунижението пред началника върви и презрителното отношение на последния към неговите подчинени. В стремежа си да потисне и смаже тяхната воля той с всяко свое действие им внушава „Аз съм всичко, вие сте нищо” (16). Всячески се стреми да им натякне, че от него зависи как ще живеят: „Аз променям вашия живот!” (79). Ръководители от всякакъв ранг смятат, че не дължат обяснения за действията си пред своите подчинени, изричайки или внушавайки им своя принцип: „Разкарай се и много не питай!” (69). Прав е Г. Марков, когато констатира, че „най-голямата грешка, която човек може да направи у нас, е да задава въпроси” (91), особено на „началника”. И до ден днешен това заключение остава напълно валидно. Няма ръководител, който да не се подразни или да сметне, че се руши неговият авторитет, ако му бъде отправено питане за смисъла на някое негово действие. Особено ненавистни в неговите очи са дръзналите публично да критикуват поведението му подчинени, макар и те да са водени от подбуди за подобряване на работата и да не се стремят към публичното дискредитиране на ръководителя.

Разбира се, съществували са редки изключения на искрено вярващи в комунистическите идеи личности, които са се отвратили от фалша и моралното падение на „другарите” си. Тези единици постъпвали според максимата „Ако държавата се е отказала от съвестта си, аз не съм се отказал от моята” (26). Те са поели пътя на дистанцирането от „своите”, неотклонно следвайки принципа „Цял живот съм бил комунист и затова никога не съм бил партиец” (58). В наши дни подобна безусловна вярност към идейно кредо или политическа партия се среща все по-рядко. За сметка на това нарастват случаите на прехождане от една партия в друга, че и в трета, стига това да обслужва интереса на кариеристите в политиката.

Да се обяснява политическото номадство само с амбициозност за постигане на личен успех, е необходимо, но и недостатъчно. Много важен фактор в недалечното минало, а и днес, е стремежът към максимален произвол в собствените действия, съпроводен с отказ да се спазват каквито и да било общовалидни норми – нравствени или юридически. През втората половина на миналия век у нас житейската формула на властимащия е твърде примитивна и арогантна: „Сега ни е паднало и ще я караме, както ни изнася” (58). За жалост, и днес все още е актуално екзистенциалното кредо на „влезлия в политиката” с цел лично облагодетелстване индивид с покварено съзнание: „Искам да се наживея! Сега ми е паднало!” (59). За жалост, този начин на мислене не е присъщ само на пряко занимаващи се с управленска дейност. Той служи като оправдание на хора от всички социални слоеве вчера и днес, за снемане на отговорността за собствените аморални постъпки. Личният пример на началника се схваща като индулгенция за собствените прегрешения: „Правя го, защото другарят Х го прави. Че ако той може да назначава дъщеря си, защо аз да не назнача моята!” (18). Нещо повече, въпросният началник от всякакъв ранг е готов да прибегне до изкушението за получаване на повече власт от подкрепилата го подлога. Той я подтиква към безчестие чрез обещанието „Ако ми помогнеш да го смъкнем оня, мястото е твое” (37).

Основна характеристика на занимаващия се с политика в периода на тоталитарния социализъм е врагоманията. В основата на търсенето, а и намирането на зложелатели, е принципното недоверие към хората. Така се ражда отчуждението между тях, за да се стигне и до заключението, че „ПОДОЗРЕНИЕТО Е ЕДИН ОТ ГЛАВНИТЕ ЕЛЕМЕНТИ НА АЛИЕНАЦИЯТА В КОМУНИСТИЧЕСКОТО ОБЩЕСТВО” (100). Ситуацията на постоянна война с „врага” неминуемо поражда усъмняването във всеки и особено отличаващия се от масата: „Я мислим „да има нещо съмнително у тоа човек” (28) или „Абе кой те знае ти кой си!” (94). Маниакалната подозрителност към ближния намира своята кулминация в разглеждането на всеки като потенциален или реален противник. Мнителността е защитна реакция, но и убеждение в злонамереността на другите хора. Обладаният от нея партиен активист, а често и редови гражданин, не допуска възможността някой да няма врагове: „Що за човек си ти, щом нямаш врагове?” (12). Дълбоко насадената ненавист към себеподобния намира категоричен израз в принципа „Ти не си никакъв човек, ако не мразиш!” (13). От него пряко следва обвинения в невярност към режима: „Този, който не мрази, не е наш! Защото не може да се живее, без да се мрази!” (12). Враждебността към другия, особено ако той се различава от околните, ражда безкомпромисната дилема „Или я – или они!” (30).

Разглеждането на всеки човек като противник, а не дори като опонент, изключва добронамерените отношения с него. Съпричастността и сътрудничеството стават невъзможни при перманентната революционна класова борба. Единственият начин да постигаш целите си е като се налагаш над другия и го принуждаваш да изпълнява твоите команди. В тази житейска логика съвсем естествено се вписва и копнеж по насилието и неговите най-ярки носители: „Абе говорете каквото щете, но човекът имаше желязна ръка! Де да имаше още като него!” (43). Условие за успех при всяко диктаторско управление е поддържането на страха у населението, намерил зловещ израз във фразата: „Кой смее сега да се смее!” (41).

В така описаната тягостна обстановка възникват няколко важни питания относно поведението на хората. Едното от тях се отнася до намирането на вярна ориентация в специфичната социална среда. В това отношение е характерен отговорът на един от персонажите в книгата на Г. Марков, който казва „Намерих му цаката – каквото пише (в официоза в-к „Работническо дело”), разбираш го точно обратното” (46). Още по-важен е въпросът „Как да се справи човек в ситуация на постоянни заплахи от преследване и тормоз”? Възможностите са няколко. Първо, да осъществи радикално бягство от действителността чрез самоубийство – така решава да постъпи един от героите в книгата на Г. Марков, който простичко казва: „Няма нареждане да се живее” (25). Второ, да се окаже активна, но косвена съпротива чрез вършене на смислени дела: „Когато те боли, започни да правиш нещо с ръцете си, опитай се да създадеш нещо – и ще ти мине” (3). Разбира се, винаги е налице и възможността да се прибегне до хумора като защитна реакция. Тук характерен пример е епиграмата на Радой Ралин „Човек за човека е брат – разбра ли бе, гад!” (4). Ала в повечето случаи се стига до примирение и следване на конформистката житейска стратегия – съществуване тук и сега: „Карат я, като че светът ще свърши утре” (27). Оправдание за малодушното скриване на несъгласието със статуквото винаги се намира, например чрез стремежа да се предпази потомството от преследване: „Ако не бяха децата ми, щях да му кажа” (70).

* * *

Да бъде обяснявано днешното нравствено падение на мнозина от нашите съвременници с неотклонно следване на нравствения канон на успешния „строител на социализма”, е недостатъчно. Тук следва да се отчетат влиянията на дълбоко залегнали екзистенциални предразсъдъци, наследени от времената преди установяване на тоталитарния социализъм у нас. Така например основен принцип на масово разпространената житейска стратегия на оцеляването е „да се преживее някак” (34), като по възможност се съхрани вече наличното битие. Добре познати са и прастарите формули на покорство пред властта: „Срещу ръжен се не рита”, „Преклонена главица, сабя не я сече”, „Да би мирно седяло, не би чудо видяло” и пр. Зад тях прозира дълбоко вкоренена обреченост да се промени собственото и чуждото социално положение, особено добре изразена в максимата „Всяка жаба да си знае гьола” (22). Към тази поредица наследени от по-далечното минало „мъдрости” може да се причисли и универсалният обяснителен принцип за упражняване на властта от който и да е управник, споделян масово и днес: „Борбата е за кокала” (56). Иначе казано, липсва вяра, че управляващите – които и да са те – работят в името на общественото благо, а не в собствена изгода.

За жалост, от моралния канон на „старите българи” днес като че ли са отпаднали максими, изразяващи толерантност към различния: „И него майка го е раждала”, „И той душа носи!” (25). Забравена е и „прастарата истина”, че „Героизмът свършва, след като се плати за него” (59). Останало обаче е здравословното съмнение на нашите предци, намерило израз във възклицанието „Чак пък толкова!” (44). То предпазва от увлечения в крайности и е предпоставка за заемане на умерена позиция. Това съмнение обаче нерядко днес се превръща в краен скептицизъм спрямо валидността на всякакви духовни ценности, отказ от проява на инициатива и поемане на отговорност за собствените дела. Затова и понастоящем мнозина прибягват до двусмислие и пустословие, следвайки препоръката от времето на тоталитарния социализъм „Когато кажеш нещо, винаги оставяй зад себе си отворена вратичка, за да се измъкнеш, ако трябва” (14).

Според Георги Марков преломът в ценностната система и в частност на нравственото съзнание на хората у нас се осъществява в периода на „култа към личността”, т.е. втората половина на 40-те и първата половина на 50-те години на миналия век. Заедно с налагането на комунистическата идеология, базирана върху разбирането, че развитие има само вследствие на конфликт („класова борба”), а социалната революция, водеща към рая на земята (комунизма), неизбежно започва с недемократично управление („диктатура на пролетариата”), в съзнанието на тогавашните българи се налага аксиомата за наличието само на групов („класов”), но не и на общочовешки морал. В обществото липсва „какъвто и да е обективен морал” (74). Така индивидуалната или колективната корист (полза) намира своята легитимация, а търсенето на съгласие между хората на основата на универсални нравствени ценности и норми на поведение е безсмислено.

В основата на този тип мислене стои принципният антихуманизъм на ръководната върхушка от периода на тоталитарния социализъм. Инструменталното отношение към хората най-категорично се материализира в максимата „Човекът е само средство в борбата, а сам за себе си няма никаква стойност” (24) и в стиха на пролетарския поет „Какво тук значи някаква си личност”. Съответно използването на хората в собствена изгода е съвсем логично следствие от такъв начин на мислене. Кулминация на този циничен възглед е убеждението на обекта на култа „Аз съм всичко, вие сте нищо” (16), а негова обратна страна е признанието на унизения и изплашен човек – „Ти си всичко, аз съм нищо!” (17).

Смачканото достойнство, постоянният контрол, потискането на свободната инициатива, всяването на страх и честите унижения водят до загуба на човешки облик (разчовечаване) и признание на собствената несъстоятелност: „Аз съм отрепка и зная това!” (84). Повторното цивилизоване, възвръщане на достойнството и очовечаване на варварина обаче е мъчителен процес. Той изисква постоянни и целенасочени усилия, като особено важен е личният пример. В това отношение има смисъл да се възприеме и следва максимата на незагубилия моралното си чувство дори в условията на тоталитарния социализъм човек: „Това, че някой е подлец и отрепка, не е основание и ние да постъпваме така!” (3). Друг е въпросът, че много по-често се търси начин да бъде снета личната отговорност за проявена аморалност с оправданието „Такива бяха времената… Аз не съм виновен!” (93). Или пък да се апелира към забрава на стореното безчестие: „Хайде да не човъркаме сега стари рани!” (89). Хуманизацията на хората и отношенията между тях в обществото обаче изисква честно, почтено и открито да се приемат последиците от собствените действия, включително когато те са морално укорими. Така ще се тръгне по пътя към преодоляване на „моралното наследство” на тоталитарния социализъм.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философията в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009), Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея (2017), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Съавтор на тритомното издание Философският ХХ век в България (2008–2022). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015) и Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Член-основател и председател на УС (2002–2004) на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България, член-основател, изпълнителен директор (2011–2021) и председател на УС (от 2021 г.) на Института за българска философска култура.

–––––––––––––––––

[1] Тук и по-нататък в скоби посочвам страницата на цитирания текст от изданието на книгата от 1990 г.

Добрин Тодоров
18.09.2023

Свързани статии

Още от автора