Към темата на Малкия сезон в ТР „Сфумато“ (25 юни–7 юли 2025) – „Итака. XXI век. Завръщане към ценностите“, може да се подходи само в широк контекст. Точно такъв беше и избраният подход към програмата – изразен през множество събития с разностранен характер, обединени от нуждата да се говори за ценното и смисленото в изкуството. Дали случайно, или като намигване към активния наблюдател, събитията по време на фестивала бяха 42[1], като обхващаха както театрални представления, така и голям брой дискусии с водещи имена в европейския театър, три ателиета, концерти, филмови прожекции и др.
Интересно за изследване в програмата е преобладаващото присъствие на спектакли, конструирани около авторски замисъл, прозаични и поетични текстове. Тенденцията за театрална интерпретация на нетеатрален текст може да бъде гледана както като разширяване на полетата за работа, така и като загатнат разрив между режисьора и драматургичната форма. Каквато и да е вярната позиция, безспорен факт е, че интересът към нетеатралните текстове буди много въпроси, свързани с присъствието и отношението към класическия разказ, или по-точно – класическия сюжет.
Дали драматургичният текст, базиран на линеарен наратив, не е разрушен отвътре заради някаква недостатъчност, която не може да обхване новото усещане за света? Една възможна хипотеза за налагането на подобен тип деструктурирани театрални интерпретации може да е свързана с усещането, че в днешния силно дезинтегриран свят интеграцията на последователна и класическа в смисъла на Аристотел драматургия е невъзможна и на нивото на творческия акт. За пример могат да послужат двата спектакъла „Сънувани ливади“ по текстове на Людмил Станев, режисьор Любомир Колаксъзов и „Кръгът“, спектакъл по „Разчленен театър или човекът – кошче за боклук“ по Матей Вишнек, режисьор Люба Тодорова. В първия случай режисьорът Любомир Колаксъзов се увлича по интерпретирането на прозаични текстове, като наслагва върху тях допълнителна смислова насоченост през подбора на изразните средства за сценична изява. Забелязва се монтажната работа с текста, неговото накъсване и прорязване от други фрагменти, които налагат режисьорския замисъл. Извличането на смисъла по този начин е пряко свързано с режисьорския прочит и зрителското възприятие е насочено в полето на осмисляне на темите и посланията. Със сходна посока на анализа бихме могли да тръгнем и към представлението на Люба Тодорова по Вишнек, въпреки че „Разчленен театър или човекът – кошче за боклук“ съблюдава драматургична форма, независимо от отсъствието на класическа сюжетна структура. В случая интересна е сценичната интерпретация на този сложен текст. Езикът на представлението и неговият облик създават нови значения и нови семантични цялости, в едни моменти умопостижими, друг път абсурдни. И все пак, и в този случай на преден план излиза режисьорското предпочитание към работа върху фрагментарно произведение. Следователно и в двете представления, без да навлизаме в конкретни детайли, се налага намерението на режисьорите да сведат разнородните сегменти на живота до философско ниво, като се опитват да съхранят екзистенциалния стремеж като общ знаменател на дезинтегрирания житейски разказ.
Като косвено доказателство към тезата за все по-осезаемото налагане на нетеатралния текст могат да се посочат и тазгодишните победители във фестивала, от които само Нено Койнарски предложи спектакъл, базиран на пиеса – „Друг човек“ от Пьотр Гладилин. Останалите три представления – „Вирхова приказка“ (реж. Ростислав Георгиев), „Един човек“ (реж. Мариела Димитрова) и „Геометрия на душата“ (реж. Алек Чурчич), са конструирани около поезия, проза и авторски визуален език.
Изводът е, че съвременният режисьор намира своята творческа провокация отвъд пределите на пиесата или през фрагментарния драматургичен текст, подчинен много повече на законите на прозата. Това може да е знак за наличието на проблем. В този смисъл изключително ценно и необходимо беше ателието „Словесен и театрален текст“, проведено от проф. Маргарита Младенова. В течение на пет последователни дни ателието събираше режисьори и драматурзи, които през практическа работа в лабораторен процес успяха да изградят връзки помежду. Оказва се, че нуждата от такъв тип срещи е осезаема, за да може да се стигне до спойка между двата основни компонента, изграждащи театъра. Дискусионният характер на срещата имаше най-съществен принос към осъществяването на връзката между тези сегменти, а проф. Младенова насърчи и укрепи усещането за цялост в средата. Освен към аналитично-практическите разговори по предоставените от драматурзите текстове, ателието беше насочено и към изясняване на базисни понятия като „текст-контекст“, „адаптация“, „драматизация“, „сценарий за представление“, жанрови особености на театъра на абсурда и др.
Струва ми се невъзможно да мислим за Малкия сезон отвъд цялостната визия и стратегия на „Сфумато“ за развитието на театъра днес. Няма как да не обърнем внимание на това, че този фестивал е естествен продължител на темите и ценностните стремежи на основната програма в театъра. И тук се откроява проблемът как и до каква степен човекът е станал едноизмерен и беден духом – опасност, която заплашва всички ни. Тазгодишният Малък сезон зададе усещането, че стойностният театър е защита срещу варварството и че дори да не е способен да възпитава чувства, той със сигурност пак служи за нещо основно – да изпълни със смисъл съществуването.
[1] 42 е отговорът на Въпроса за живота, вселената и всичко останало в „Пътеводител на галактическия стопаджия“ от Дъглас Адамс.
