Поетическото четене на Пламен Дойнов „Нова политическа поезия“ (вж. видеото) беше на 22 февруари 2016 г. на камерната сцена на Театър „Българска армия“.
Новата политическа поезия става възможна след края на диктатура, в ситуация без политическа цензура. Тогава поезията не е принудена да избере страна, не е заставена да служи на каузата на свободата, а просто има шанс да практикува свободата си. Точно в този смисъл новата политическа поезия е ничия. Не независима, а ничия, непринадлежаща, изживяваща илюзията, че не може да бъде употребена за друго, освен за повече свобода. Нещо като ничия земя – обитавана от граждани, които помнят.
Най-големият страх на новата политическа поезия е да не бъде заподозряна, че е стара политическа поезия. Страх от динозаврите на партийността, от мокрите кърпички на социалния сантиментализъм, от юруша на народничеството. Страх от вдигнатия пръст на морализаторството и „нравствения максимализъм“, от назиданията на публицистиката и нищетата на фейлетонизма. Страх от заслоните на лесния хуманизъм, от салоните на „правилното“ езиково поведение. Страх от изкусителните шепоти на идеологии, които се представят просто като системи от ценности. Няма как тези страхове да бъдат преодолени. Единственото, което новата политическа поезия може да прави, е да се издига всеки ден над тях и да минава високо, високо по тънкото въже на вкуса.
„Стихове за вожда“ и „Песни за Родопите“, „Народен съд. Хорова агитка“ и „Там, на запад“, „Агитатор“ и „Венец пред саркофага на Сталин“, „Велики дни“, „Пет звезди“, „Димитровско племе“, „Шумят знамената“, „Стихове за петилетката“, „Ясни дни“, „Омразата не бива да угасва“, „Ода за СССР“, „Аз питам!“, „Стихове за Ленин, Сталин, Благоев, Димитров, Червенков“, „Поети на Април“, „Антология за мълчаливия подвиг“, „Априлски сърца“… Новата политическа поезия помни тези и други книги, понякога ги цитира и репликира, за да отхвърли всяко раболепие пред вождовете и идеологиите и всяко оправдание на насилието срещу човека и срещу словото.
Пламен Дойнов
Пламен Дойнов е поет, драматург, историк на литературата. Роден е през 1969 г. в Разград. Завършва история и културология в СУ „Св. Кл. Охридски”. Автор на осем книги с поезия, на критическата книга „Литература в междувековието” (2004), двутомното изследване „Българската поезия в края на ХХ век” (2007), монографията „1907: литература, автономия, канон” (2009), на над сто статии, студии и есета върху проблемите на българската литература от ХХ и ХХІ век. Съставител на множество сборници в областта на литературната и културната история на комунизма. Директор на научноизследователската програма на департамент „Нова българистика” на Нов български университет „Литературата на НРБ (1946-1990), в рамките на която е водещ на издателските поредици „Библиотека „Личности”, „Литературата на НРБ: история и теория”, „Червено на бяло: литературен архив на НРБ”. Редактор в седмичника „Литературен вестник”.
