Появяват се нови хора, нови българи – въстаници, четници, поборници, мъченици, заточеници, юнаци, мемоаристи и разбира се – апостолите, Апостола на свободата, спомоществователите-дарители за революционното дело. Но… виждаме в ъгъла и предателите.
Не е възможно моето слово да се откаже от патоса на възхвалата при честването на една толкова свята, светла, необикновена, възвисяваща и потрисаща всички ни годишнина. Не бих желал моят текст да звучи безкрило, протоколно, скучно, неутрално, псевдонаучно. Но възможно ли е какъвто и да е днешен патос да постигне взрива от чувства през този дивен български месец – април 1876-а? Възможно ли е да се изрази пълноценно цялата гама от емоции, завладяла българите от Панагюрище и Копривщица, от Перущица, Брацигово, Батошево, Кръвеник, Стрелча, Ново село и Батак, от Белово и Бяла черква, Мусина и Голяма Раковица, Поибрене и Мечка, Калугерово, Горна Оряховица и Дряновския манастир, от толкова други селища? Възможно ли е да изразим апологетично удивлението си пред подвига на тези внезапно явили се нови хора, на тези излезли из средите на народа въстаници, четници, поборници, на застаналите начело апостоли и воеводи, на безспорния и така рано отишъл си незабравим Апостол на свободата, на останалите да свидетелстват мъченици, заточеници, мемоаристи, да изкажем и погнусата си от предателите? Няма да се опитваме да се подредим в святата поредица на тези български люде…
Моето предложение е ние като литератори, като литературни историци да се вгледаме в един особен социокултурен феномен при всяко подобно надигане на маси (както би се изразил Елиас Канети) – при въстания, войни, революции: не само възникването на „нови хора“, излезли на преден план, но и преименуването на доскоро почти анонимни люде, сдобиването им с названия за цял живот. Предлагам да не се правим на общополитически историци, макар докосването до политическото да е някак неизбежно. Добре знаем, и то от личен горчив опит, че обикновено революциите – особено социалните – имат направо злостната, представяна като щастлива, мания за преименуване. Това са обаче тежките идеологически и насилнически преназовавания на абсолютно всичко. Но сега се вглеждаме най-вече в общонационалните вълнения. Сега мислим за това спонтанно и свободно даване на имена, на прозвища, псевдоними, на редки, почти единични социални роли. Ще го онагледя с няколко примера от световната история. Сега мислим за запомненото в/от историята…
Първа в моята поредица от взривни промени в света, предизвикали вътрешни преназовавания, е Американската революция от 1773–1783 г. Тук имаме на първо място великолепната общност на така наричаните Бащи основатели на САЩ: Джордж Вашингтон (първи бъдещ президент), Томас Джеферсън, Джон Адамс (втори президент), Александър Хамилтън (основен автор на знаменитата Декларация за независимост; малък пасаж: „Ето защо ние, представителите на Съединените американски щати, обръщайки се към Върховния съдия на света за нравствеността на нашите намерения, в името и с властта на добрия народ от тези колонии, тържествено оповестяваме и обявяваме, че тези Обединени колонии са и по право трябва да бъдат свободни и независими“), Джеймс Мадисън (считан за Баща на конституцията), Джон Грей (първи председател на Върховния съд). След като спечелват Войната за независимост срещу Британската империя, тринадесетте колонии от Северна Америка се превръщат в „щати“, обединени около споменатата Декларация за независимост. Цялото сложно държавно устройство на Съединените щати е наистина напълно републиканско със силен либерален акцент.
Френската революция е обаче класическият пример за абсолютното осъществяване на стремежите за преназоваване и преименуване. И макар в нея социалното (като искания) да преобладава, тя все пак има и свои национални измерения. На обществената сцена се явяват безредно и застигайки се „якобинци“, „третото съсловие“, „монтаняри“, „жирондисти“, „ебертисти“, „кордилиери“, „недобродетелните“. Въведени са с декрети нови имена на месеците: например „нивоз“, „вантоз“, „жерминал“, „термидор“ и пр. (помним, че наш колега журналист от емигрантско радио бе назован от родителите си Жерминал Чивиков). Разгръща се „Големият терор“, започва да се спуска с трясък безогледната „гилотина“ (назована, както знаем, по името на лекаря Гийотен). Водачът на революцията Максимилиан Робеспиер (наречен „Неподкупния“) възвестява и следва култа към Върховното божество; журналистът политик Жан-Пол Марат е „Приятелят на народа“; Камий Демулен напразно се опитва като представител на „снизходителните“ да замени все по-страшния Комитет за общественото спасение с неосъществилия се преди неизбежната (както и за всички останали) екзекуция Комитет за милосърдие. На мода са „санкюлотите“ (sans-cullote), което не означава „без гащи“, а по-скоро е знак за замяната на елегантния аристократичен прилепнал три-четвърти голф с характерния за парижката беднота свободно падащ панталон. Сега финално за пасажа следваме едрата схема на Франсоа Фюре от неговата знаменита книжка „Penser la revolution francaise“ („Да мислим Френската революция“), където едрите представители на Стария режим са по-скоро наследниците на бившите завоеватели-варвари, а побеждаващото „трето съсловие“ са „същинските“ французи.
Но всички нас особено ни интересуват предизвикалите въпросните преименувания и преназовавания национални въстания, националните съпротиви срещу всяка тиранична власт. Ще се спра на епически случилото се в толкова раздробената на отделни държавици Италия и в трагически разпокъсаната Полша…
Цялото Рисорджименто може да бъде видяно като едно гигантско социокултурно преобразуване на социалната тъкан на населението на Ботуша. Названието на този продължил почти през целите първи две трети на ХIХ век период в превод означава „Възраждане“, но това не е традиционното историографско понятие, защото битието му е заредено с висока спиритуална символика. Централни персони за целия този освободителен и обединителен период са четиримата „Бащи на Отечеството“: Джузепе Мацини, Джузепе Гарибарди, крал Виктор Емануил II и граф Камило Кавур. Философът и общоевропейски политик Мацини създава през 1831 г. знаменитата революционна организация „Млада Италия“ („La Giovine Italia“), последвана след заживяването му в емиграция в Швейцария от „Млада Европа“ и „Млада Швейцария“; среща се с идващи като за благословия националреволюционери отвсякъде от Европа, включително с представители на Левски. Той инициира цяло течение в общественото развитие на свое име: „мацинизъм“; приема като своя една „апостолска мисия“; решава да ходи облечен само в черно, своеобразен траур за Италия, и все пак за известно време в годините на Пролетта на народите е министър-председател в Рим; вдъхновява масовото тайно движение на „карбонарите“, свързано с масонството. Още по-атрактивна и легендарна е фигурата на Гарибалди: водач на „червените ризи“ (на похода на „хилядата“), генерал и капитан на кораб, той става „Герой на двата свята“ с неколкократното си разнородно участие в бурни събития в Южна Америка (тук се прочува и като „добрия разбойник Хосе“) и в Северна Америка; сменя често имената си; неговите войници са гарибалдийци (има и българи); при битките си за Рим възвестява девиза „Рим или смърт“, известен е и друг негов прочут девиз: „Само робът има право да воюва с тиранина: това е единственият случай, когато войната се разрешава“. Прочува се и с фермата си: купува половината от остров Капрере, там е и мавзолеят му. Навсякъде из Италия виждаме места на памет за него: често могат да бъдат видени например плочи с надписи: „Тук (еди кога си) Гарибалди произнесе реч от този балкон“… Какво множество от прозвища!
И последният ми предварителен, лаконично даден пример: с любимата, трагическата страдалчица през целия деветнадесети век – Полша. Макар и жестоко разпокъсана между три империи, Полша осъществява няколко въстания, от които въстанието от 1830–1831 г. предизвиква уникалното масово изселване на големи групи поляци на Запад (това е „Великата Емиграция“, „Wielka Emigracia“), най-вече във Франция, Италия и Швейцария. Всред всичките тези естествено избрани емигранти (които се допълват в следващите десетилетия и с нови вълни!) се разгръща истински активен социално-политически живот; големият историк Йоахим Лелевел създава своите геополитически (с геопоетически привкус!) влиятелни трактати – последователите му в политиката се назовават „лелевелци“. И поляците емигранти, и техните симпатизанти навсякъде из Европа виждат Полша като „един Иисус Христос, разпънат на картата на Европа“. Създават се в емиграция разнородни партии и движения – между най-влиятелните е „Грамада на Полския народ“; тайната организация „Народна мъст“ е разклонение на „Млада Полша“. Всред цялата тази пъстра голяма общност се открояват фигурите на великите Поети-пророци: Адам Мицкевич, Юлиуш Словацки, Зигмунт Красински (ще присъединим към тях е големия „тъмен класик“ от едно междинно поколение – Циприан Камил Норвид). (Представих ги в моята монография „Литературният персонализъм“ като една сакрална не само за Полша „система от биографии“.) Вцепеняваща е картината за Полша и поляците, която представя от Женева в писмо до свой приятел от октомври 1831 г. все още съвсем младият Красински: „Топорът и клещите на палача вече минават в историята, дори у такива варвари като татарите, но тук ще има изпратени в Сибир каруци със заточеници, шпионски доноси, затвори, в които хората ще загиват като в бездна, младежи, осъдени цял живот да бъдат обикновени войници, гениални умове, изпратени в чужбина или задушени от насилие и с вледенени сърца“. В Париж, където е голямото средоточие на тези емигранти, твори всред всеобща възхита своите полонези и мазурки гениалният Фредерик Шопен. А като истински полски крал в емиграция излъчва своите разнородни послания от своята резиденция „Хотел Ламбер“ в парижкото Сите водачът на десницата княз Адам Чарториски…
И така, всичките тези историографски казуси представят и огромни преломи, пропадания, процепи, хиатуси, от които съответната национална общност обаче излиза много често консолидирана, укрепена, въззема се – дори и когато е преживяла първоначално травматично поражение (както е при българите и поляците). Ще откроим сега чудесното героически-трагично преображение на всички българи в дните на април 1876.
Всред всичките многообразни историографски подходи към Априлското въстание, предпочитам граничещото с гениалност процесуално гледище от голямата студия „Комитското десетилетие“ на Димитър Т. Страшимиров. Предпочитанията ми са, защото той вижда въстанието някак отдалече, приближава се към него в един дълъг десетгодишен подход (1866–1876), включващ, разбира се, не само героическия саможертвен поход на четата на Христо Ботев, не само преди това всичко случващо се в емиграцията, различните четнически акции и комитетски организационни действия, вклиняването на черковния въпрос в процесите на зреещата национална революция, разликите в стратегиите на Раковски, Каравелов, Левски и Бенковски, смисъла на революционните обиколки на Левски. По сложен начин тази предимно теоретическа студия ни показва убедително, че Априлското въстание не е внезапно и някак неочаквано разразило се взривно събитие… (Впрочем в последното си цялостно издание тази студия носи подзаглавието: „Пътят към Априлското въстание“). Подчертавам: Априлското въстание е естествената – видяна и в широк международен контекст, в перспективата на продължаващата и дълго след 1848 г. Пролет на народите – кулминация на българската национална революция.
И все пак Априлското въстание е и един гигантски инициационен колективен акт, едно възникване, едно чудесно възкресение на потискана дълги столетия етническа общност, именно в този месец българите наистина стават окончателно народ. Точно тогава героите добиват веднъж завинаги своите нови имена и прозвища: Апостол, Воевода, Четник, Въстаник, Мъченик, Заточеник. Важен и труден за изследване проблем е доколко самите участници си служат помежду си с всички тези новополучени названия, доколко ги прихващат или все пак имат някакви колебания, пък и някаква съпротива, дори оспорване. (Припомняме си знаменития дебат за пълномощията в първото българско Велико народно събрания на Оборище между апостолите, спорът около упълномощаването на Георги Бенковски като главен ръководител на въстанието в Четвърти революционен окръг, а на Панайот Волов – като негов помощник. Ето как вижда Тома Георгиев Бенковски на Оборище: „Организаторът, двигателят и героят на въстанието Бенковски, увлечен от мечти за сполука, стоеше засмян посред събранието и горделиво поглеждаше балканите, в обятията на които беше повикал последователите на своята висока мисия“ (В сб.: Април 1876. Спомени. БП, София, 1976, стр. 21). Повечето от тези персоналистични названия са всъщност най-често прозвища – ако трябва да използваме лансираната дума в противопоставната двойка прозвища-понятия от наскоро публикуваната в НБУ незавършена студия на нашия всеобщ, надявам се!, учител проф. Никола Георгиев.)
В това мое встъпително слово нямам задачата да проследявам сюжети от реалните въстанически действия; стремежът ми е да виждам точно как, къде и кога се ползват/вписват/възникват въпросните прозвища, названия, определения. А и стои въпросът виждат ли наблюдаващите по-отблизо и по-дистанцирано чужденци и външни наблюдатели, забелязват ли те и назовават ли именно с тези имена тия явили се „нови хора“? Знаем, че това се случва много рядко.
Не е възможно да не се видят и запомнят завинаги като поразили колективното съзнание на българите всички тези „нови хора“, с нови имена и прозвища: препускащият начело на своята „Хвърковата чета“ главен апостол Георги Бенковски, яздещата заедно с него из Панагюрище млада и красива знаменоска Райна Княгиня (Райна Попгеоргиева, ушила преди това знамето на бунта), а заедно с тях навсякъде вършат опасното си и светло дело другите апостоли: Панайот Волов, Тодор Каблешков, Георги Икономов, Павел Бобеков, Васил Петлешков и много други. Ето как е видял освещаването на знамето в Панагюрище един важен свидетел – Черновежд (Петър Пантелеев Карапетров): „На заранта, след като пуснаха черковите, много народ надойде в Хаджи-Луковата къща, защото „щял да се осветява байрякът, който ушила Райкя“. В тая голяма и хубава къща, около един стол, въз който беше турено знамето, бяха се наредили воеводата Бенковски, хилядникът Бобеков, някои от стотниците, членовете на военний съвет, всичките облечени във военните си дрехи, панагюрските и находящите се тука от селата свещеници, между които и поп Груйо на първо място, тоже всичките облечени в свещеническите си одежди, както и много народ – мъже и жени“ (Април 1876. Спомени. БП, София 1976, стр. 62–63.) Пак според Черновежд възгласите са: „Да живее България! Да живее Бенковски! Да живее съвета! (Хората тогава не знаеха да викат ура)“. А какво става в Копривщица? Свидетелства учителят Христо Пулеков: „Около пладне се появи българский пряпорец, придружен от доволно число млади, които го носеха към конака с бунтовни песни, предводими от даскал Найдена Попстоянов. Пряпорецът беше червен и на него шит лев, изправен. Много беше смешно да гледа човек даскал Найдена, облечен в ония калпави и измайсторени дрехи, с които преди една година представяше той в театра Графа за приказката на Геновева“ (пак там, стр. 235). Вдъхновява с речта си от 3 май учителят, книжовникът и основател на революционния комитет в родното си село Бяла черква Бачо Киро при сражението в Дряновския манастир: „От какво прочее има да се боим, когато ние презираме смъртта? Да се опълчим юнашки, братя, на петвековния наш притеснител. Напомнете си, другари, че над нас се вият духовете на нашите славни силни и непобедими царе: Асеневци и Шишмановци“ (Април 1876. Спомени. БП, София 1976, стр. 721–722). А вече след като въстанието е почти отминало, след удивителните ритуални жестове с превземането на „Радецки“, с изпращането на писмото „Мила ми, Венето…“, с целуването на козлодуйския бряг, във Врачанския Балкан се възправя величествената фигура на гениалния поет-воевода Христо Ботев (не искам да мисля за всичките хипотези около самата му реална смърт!). Сякаш наистина за себе си той бе написал безсмъртните си стихове:
Той, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят!
Разгръща се трагическата финална героическа сага за Ботевите четници…
Голяма грешка би била, ако мислим Априлското въстание само като една гигантска българска провокация спрямо османската власт, целяща единствено да предизвика съчувствие и помощ от Европа и САЩ. Да, и това го има. Та може ли да се забравят картините от многострадалното битие на поета и учителя Константин Величков от големия му очерк за пловдивския затвор „В тъмница“, историите с отложените (временно!) екзекуции на Орчо войвода, на Васил Соколски и на копривщенеца Тодор Душанцалията, когото сестра му и годеницата му напразно са се опитали да спасят?! Едва в най-ново време бяха канонизирани Баташките новомъченици!
В силната си книга „Размисли за една епопея. 150 години от Априлското въстание“ (2026), която ни дари проф. Пламен Митев точно в дните на нашия юбилей, наред с главите за гюргевските апостоли и за забравените герои, в страниците за „Отзвукът“ се дава цялостна картина на предизвиканата вълна от международни реакции за насилието над българите от страна на видни интелектуалци, политици, общественици, проведените международни анкети, довели в последна сметка до амнистията на осъдени и просто тикнати по затворите. Пловдивският поет Веселин Сариев направи паметно експедиционно пътуване до основното място на заточение на героите от Априлското въстание – Диарбакър в Анадола, представи тяхното битие всред съчувстващите кюрди. Сега продължаваме да ги чакаме за тяхното посрещане на Орлов мост в София, едно вечно завръщане!
Продължаваме да четем отново и отново безсмъртната книга на свидетеля-участник и мемоарист Захарий Стоянов, но и на неговия вечен опонент Стоян Заимов. Ще завърша този текст с прекрасните думи на пловдивския колега проф. Иван Русков: „Най-трагичните страници в историята на Възраждането ни са изградени от събития и имена, които по поразителен начин са свързани с кръста, както в преносен, така и в по-конкретен смисъл – със сребърния кръст на църквата „Света Троица“ в Поибрене, станал кръст на Хвърковатата чета“. Щастие за българската история е, че този трагизъм е все пак светъл трагизъм, защото епическите събития водят неотклонно до тази година феникс на България!
София, 18 април 2026 г.
Пленарен доклад за Националната научна конференция с международно участие „1876-а – годината феникс на България. 150 години от Априлското въстание и от похода на Ботевата чета“, Пловдивски университет „Св. Паисий Хилендарски“, 20–21 април 2026 г.
