Лин, послушай възрастните! Остави изкуството и се хвани за първия попаднал ти богаташ!

Алф

През втората половина на септември т.г. в Перник гостува монументалната скулптура „Биотехносфера“ от Федир Тетянич. Съпътстващата изложба включва произведения на български художници космисти

По своето определение фендъмът на научната фантастика (SF Fandom) се отнася за общност, възникнала в сферата на ясно обозначена област. Явлението стартира около първите десетилетия на миналия век, най-вероятно стимулирано чрез пълп-списанията[1] с тайнства и „космически“ измислици. И разширява обема си в зрелищен размах с еволюцията на тази жанрова индустрия. Това са автономно организирани общества от фенове, които се ангажират да споделят впечатленията си от книги, телевизионни поредици, филми, но и теории, предвестия за бъдещето, научни прогнози. Те не само четат, но и пишат „фензини“, насрочват редовни сбирки, на които дискутират четивата си, дори устройват масови събития, на които проповядват увлечението си към общата страст: фантастиката и фантастичното. Основната мотивация на фендъм феновете е желанието да общуват, да изградят свой вътрешен кръг, който да е подходящ за контактите им; да намерят отражението си в рамките на солидарността, съсредоточена върху споделения им интерес към тъждествени спекулативни и футуристични теми. Не бива да ни смущава изразът „спекулативни“, защото той събира в себе си философия, метафизика, гносеология, логика, етика, естетика, социална и политическа футурология, история на знанието и философия на науката, религията, човечеството като цяло, езика, образованието и др. Впечатлението ми е за нещо, което пречи на явлението да се почувства разгърнато сред нормални признания, причината на което намирам във всеобщата (истински тоталитарна) тенденция за естетическо унифициране, протичащо между впрочем във всички световни култури на ХХ век. Освен това модерните форми на изкуството обикновено се пазят от интердисциплинарни интерпретации. Докато фантастиката се характеризира с произведения, които разработват концепции, и се базира на такива; жанрът е резултатен в продажбата на концепциите сред търсещата именно тях публика.

В Източна Европа фендъмът се утвърждава чрез групи хора, алергични спрямо културата в административните ѝ форми, дори когато става дума за поощрявания държавно авангард. И защото не откриват там нужната за тях проницателност, нито своите стратегии за предстоящото, които не съвпадат с официалните доктрини. Социалната приемливост на фендъм обществата, независимо от тяхната география, се оказва мащабно разрастваща се с неподозирани мащаби за всеки (истински) културен феномен. И е пластична, преминаваща през всички прегради, подобно на радиовълни. А властта в изкуствата много повече е стимулирала всеки друг род творчество, но не и фантастиката с нейните универсални измерения.[2] Един пример: когато съветското списание „Техника – молодёжи“ започва да печата романа на Артър Кларк „Фонтаните на рая“, то се оказва пред естествените трудности да прокара посвещението, в което писателят споменава космонавта Леонид Леонов и акад. Сахаров: „Двум великим русским: генералу А. А. Леонову — космонавту, герою Советского Союза, художнику и академику А. Д. Сахарову — ученому, лауреату Нобелевской премии, гуманисту“. Естествено, това е малък проблем, незабавно премахнат в публикацията. Обаче фамилиите на героите от текста с руски произход са на дисиденти: Браиловски (еврейски активист), Ковальов (член на „Хелзинската група за спазване на правата на човека“), Марченко (политически затворник), Орлов (политически затворник, един от основателите на „Хелзинската група“), Терновски (основател на „Хелзинската група“, политически затворник), Руденко (член на „Хелзинската група“, политически затворник, а след това изселен), Якунин (свещеник, осъден). Примерът ни не виси във въздуха, директно е свързан с българските среди на любителите на фантастиката. Художникът фантаст Димитър Янков се среща с Леонов в Познан, Полша и имат няколкочасов разговор, напълно в стила на космонавта.[3] Леонов има съществена роля и за признаването на абстрактните рисунки на Васил Иванов. Той се изказва за тях така положително и на висок глас, че забранената година по-рано изложба на художника, е възстановена и този път е представена на публиката у нас. А Артър Кларк следи с любопитство проявите в българското движение и откликва на появата на списание „Орфия“, предлага го за голямата награда на Eurocon[4]. „Пазят се писмата на Артър Кларк който „застава прав“ пред изданието, „най-доброто списание, което е държал в ръцете си“; а също така на издателя на сп. Asimov’s SF Дейвис, който подчертава, че е възхитен от съставителството, полиграфическото и художественото изпълнение на списанието, безупречния английски и практически пълното отсъствие на грешки, като споделя: „Колега, просто не мога да си представя как сте направили това списание“.[5] В допълнение относно великия Сахаров: картината ми „Академикът пред портрета на Брежнев“ след едни кражби в ателието ми подарих на Дома на хумора и сатирата в Габрово с още 300 работи… Такава е реалността на произведенията в клубната практика: срещи очи в очи с твърдия отпор на консервативни норми, някъде преодолявани, в много случаи – не, но създадени, съществували, обсъждани.

В текст за зараждането на българския фендъм ще прочетем: „Клубът е средище на хора, които смятат, че бъдещето се прави „тук и сега“, и са дълбоко убедени, че развитието става по спирала, а не по затворените цикли на оцеляването и задоволяването… Всички с презрение отхвърлят /…/ пропагандните статии на партийните органи за всестранно развития човек на бъдното. Считат ги за лицемерна профанация на тези идеи… От друга страна, мощното социално моделиране на братя Стругацки учи на отговорност при прехода към следващия етап на света. Между клубните членове от ръка на ръка се движат книги като „1984“, „Прекрасният нов свят“[6] и „Ние“[7]. Никой от тия хора не се смята за политически дисидент…“[8]

Българският фендъм приема почти дословно чертите на останалите източноевропейски подобни движения, характеризиращи се с нещо като двойно съзнание. От една страна, клубните членове като цяло сякаш са на страната на оптимистичния мироглед на комунистическата утопия, отнасяща се до характера на бъдещето; от друга, чрез допускане на различни вероятни варианти на бъдещето, утопии и антиутопии, чиято откровена драматургия разработва лицата на дискриминиращата, зловещата държавност, без съмнение съветската такава, готова да се намесва във всяка проява на хуманизъм, те имат много вярна посока за превратностите на „очакваното“. Което не бива да продължава да бъде такова. „Дали тези художници са амбивалентни, все още вярвайки в идеала, докато същевременно осъждат настоящите злоупотреби? Или изобразяването на далечната утопия е просто димна завеса, предназначена да подкупи цензурата, за да може да изрече забраненото?“ – се пита френският литературовед Леонид Хелер.[9] Според него Ефремов – патронът на най-големия български клуб – „въпреки очевидния си конформизъм в използването на конвенционалната форма, е оспорил официалната идеология, като е разкрил неадекватността на диалектическия материализъм и е показал необходимостта от нова духовна философия“. В подкрепа на твърдението си Хелер посочва сходството между системата на Ефремов и космическия спиритуализъм на френския теолог и йезуитски философ Пиер Тейяр дьо Шарден, който също като Ефремов е палеонтолог и е пряко повлиян от руския учен Владимир Вернадски[10]. Дискусия върху по-ранните исторически разкази на Ефремов, написани в края на 40-те години на миналия век, разкрива, че бъдещият автор на научна фантастика е бил автор на „размразяването“ още преди размразяването.[11]

Българският фендъм развива и специфични линии в жанра. Донякъде създадените културни форми внасят корекция в термина: не единствено научна фантастика, а социално-научна… Трудно ми е да кажа дали има значителни успехи в създаване на своя публика. По мнение на моите приятели, творци в областта, тяхното творчество е гъвкаво, но дали не са проявявали доста открита враждебност към нефантастите? Последните също ги определят негативно или ги подминават. Чувствителната текстура на упражняващите фантастиката лесно се дразни от хлабавото лекомислие на модерните течения. „Вие правите опери“, „А вие – оперети!“ са разменяните оскърбления и няма начин да разпознаем кой точно смята първото или второто за вярно. Сериозното изкуство приема фантастите за пришълци, сходни с досадния Алф от Мелмак. А ние, членовете на родния фендъм, сме и от Мелмак – планета, която се намирала на шест парсека (около 20 светлинни години) от звездния свръхкуп Хидра-Кентавър и имала зелено небе, синя трева и лилаво слънце… Доста обемната фендъм литература у нас е дело на финансите и възможностите на самите клубни членове, независима е и всъщност е доста интересна с идеите си. Жанрът в световния си мащаб винаги е дразнел с комерсиалния си мейнстрийм, за който вина е носела естествено публиката с някакво „не дотам ниво“. За родния фендъм подобни успехи са мираж, той е на финансова и духовна самоиздръжка. И все пак нашето фентъзи съдържа историята на съвременния опит на страха, генетично заложен в психиката, предизвикван и от външни обстоятелства, стимулиращи съпротивата да мислим с категориите на вечността. По отношение на сатиричното, именно приятелят и учителят на младите ни фантасти Емил Манов е дал образци на ирония и смелост. Презрението си към превъплъщенията на наши официозни творци и към същността на органите на властта – все охранители на идеологическата норма – той изразява недвусмислено и иронично: „На софийското летище, дето стъпихме с мокри очи и разтреперени нозе, ние бяхме посрещнати от представителите на нашата родна милиция. Това бяха двама млади хора, интелигентни, любезни и предупредителни, с великолепно чувство за хумор, така добре обрисувано от мнозина автори. Единият се назова Александър Захов, син на известен наш криминалист, а другият се нарече Борис Райнов, племенник на не по-малко известния наш разузнавач. Наглед вторият беше малко груб и намръщен, но беше всъщност младеж със златно сърце. Двамата се осведомиха за здравето ни и се извиниха, дето ще трябва да прекараме някое време под карантина, тъй като светът бъка от микроби и заразни болести… Два месеца по-късно същите хора влязоха в килията ни. Помислих, че ще последва един от ония деликатни разпити, на каквито бяхме свикнали…“[12]

В еволюцията на родния фендъм можем да разчетем всичко – от подема до кризата, и все пак той е съществувал и все още съществува.[13] От една страна, Клубът в София носи авторитета на един от най-старите творчески клубове с непрекъсната дейност – вече над 50 години. Но и другите сродни такива в провинцията се държат упорито над водата.[14] Всичко това е твърде познато и от други страни, така че не изисква никакви усилия за дешифрирането му. Но изследователите у нас са малко. Въпреки липсата на проучвателни инициативи, българската фантастика отговаря на онези форми, които анализатори споделят за жанра в Източна Европа. Само научната фантастика е успяла да повдигне фундаментални въпроси и да изгради философски системи, противоречащи на издигнатата в закон идеологическа догма, а за да съществува, се пренася във формати на странни издания, излизащи без вмешателства, например сборниците „Модели I“ и „Модели II“ на клуб „Ефремов“, десетките преписи на ръка и машина на поезията на Александър Бурмов, двете албумчета[15] с фантастично изкуство и пр. Ако не с друго, феновете на движението у нас са натоварени с наранявания и огорчения, които са показателни за базовия им лимит на издръжливост. Социално-научната фантастика е посветена на нещо различно от света, в който сме, и обмислянето как ще изглежда бъдещето, когато статуквото се сблъска със сила за промяна, е доминиращият дразнител. Лишени от подобен фактор, какво друго остава?

Имаме всички основания да говорим и за изобразително изкуство към фендъма у нас, макар и без онова мощно захранване, което можем да отбележим (със завист) при художниците фантасти в чужбина. Накърняващо, както навсякъде по света, естетическите принципи на „високата“ култура (дори в литературата, където пластовете на фантазното са в пъти повече), за изобразителното фен-изкуство е очевидно, че то не се е сработило с основната култура, не делят общ терен, отблъсва го липсата на оригинални идеи при „официозите“; а последните, да ги наречем още и „професионалисти“, не споделят желанието да бъдат заедно с творци от друго тесто, а и често с различни от техните професионални умения. Може би като вездесъщо явление фен артът в областта на фантастиката би трябвало да се разглежда като наратив на популярната култура, възникнал от комерсиално продуцирани изображения и истории, тоест заплоден от литературния жанр фантастика. Образуват се отношения между фен артистите и фен общността, които не са различни от тези на средновековния европейски занаятчия към неговия занаят, гилдийна работилница и общност.[16] Процесът на утвърждаване е налице, „знанията, уменията и естетическата оценка обаче не водят непременно фен артистите до желание за кариера, свързана с изкуството. По-скоро много фен артисти са доволни да преживяват създаването на фен арт като своеобразно утвърждаване на колективното „аз“.[17] Резултатът от калкулацията на художническо признание се проявява чрез разположението на средата към видяното, влизането в специфични взаимодействия на така своеобразните публика и творци. Фантастите се дразнят от хвалебственото лекомислие, с което новите течения налагат съществуването си, но мистериозното им позьорство сякаш не носи онази тежест, характерна за сталкера на Стругацки и Тарковски. Взаимното дисквалифициране е факт.

Идеите във фантастиката компенсират недостатъците ѝ. На враговете ѝ пречи комерсиалният мейнстрийм, а виновна естествено е публиката…

Амбицията да посочим форми на космизъм в българското изкуство би трябвало да се развие поне в две направления. Първото можем да свържем с по-общи представи за интерпретацията на духовността в историята, която съчетава елементи на религия и етика с митология и философия на произхода, съществуването, еволюцията и бъдещето на човека. Примери ще намерим още в иконописта и църковната стенопис, категорично през Второто българско царство. В по-новите времена можем да посочим художници като Никола Кожухаров, Георги Машев, Вадим Лазаркевич, Минчо Никифоров, едните свързваме с живописта и народните легенди или диаболизма, другите с интересни илюстрации. През 60-те години жанрът все повече е уплътнен от творби, главно в областта на илюстрацията: Борис Ангелушев, Александър Денков, Иван Гонгалов, Иван Кирков, Богдан Бенев, Иван Кьосев, Стоян Шиндаров, Никифор Русков и др.

Тук абсолютното първенство е на творчеството на Васил Иванов, чиято серия от космически графики, както сам художникът ги е определял, би трябвало да се разглежда в контакт и успоредност с актуалните авангардни течения от същото време. Липсата на анализ на подобен феномен и изобщо на тази жанрова традиция у нас е повод за съответната анонимна автономност на явлението. Ако подобна анонимност е провокирана от идеологическия консерватизъм на времето – за Васил Иванов, откровен абстракционист, такова отношение е разбираемо, то за фен творците, приобщени към българския фендъм, едва ли има някаква, макар и минимална информация извън техните среди.

В по-ново време в жанра се проектират кориците, които художничката Текла Алексиева прави за поредицата фантастична и криминална литература „Галактика“ към варненското издателство „Георги Бакалов“, както и произведенията на Христо Симеонов, известен със създаването на собствено направление „париореализъм“ – абстрактен стил със силно изразени научнофантастични асоциации. Творческите прояви на последния са съпътствани през периода 1995–2003 от негови текстове, например трите му есета за ритъма в природата, обединени под общото наименование „Три въображаеми писма до Стивън Хокинг – моя анти-аз“, в които се противопоставя на общоприетата „Теория на относителността“ на Айнщайн и изявява претенция за собствена теза чрез теорията за вълновото движение на материята.

Художниците на българския фендъм бихме могли да подредим в едно второ направление, което бихме класифицирали като втора проява на космизма в изкуството ни. Стефан Лефтеров (1945–1992) е първият художник, който развива своето творчество и дейност в рамките на движението на клубовете по фантастика. Още през 1965 г. негови картини са били отпечатани в съветското списание „Техника – молодёжи“ и българското „Наука и техника за младежта“. Същата година прави самостоятелна изложба във Варна, именно тя се явява първата живописна проява на художник фантаст в България. Скромен и съзнаващ агресивното отношение към изкуството му, Стефан Лефтеров се ориентира към средата на възникващите по онова време клубове по фантастика в страната. Той е един от най-активните градители на това движение, участник във всички основни изложби на движението, основател и председател на варненския клуб по фантастика и прогностика „Андромеда“. Независимо от трудностите в творческия му път, живописта на Стефан Лефтеров среща приятели и почитатели. През 1969 г. в една от редакционните стаи на в. „Народна младеж“ в София е организирана импровизирана изложба. Целият екип се радва, че е открил талант и ново явление в изкуството ни – фантастичната живопис. В началото на 70-те години с изкуството и търсенията му се запознава художникът Александър Денков, изявен илюстратор на фантастична литература, който му предлага да работят съвместно. Внезапната ранна смърт на големия ни илюстратор Денков, главен художник на издателство „Народна младеж“, прекратява тези планове. Лефтеров е създал повече от 400 картини. Немалко от тях се намират в частни колекции в Англия, Германия и Белгия. Негови картини са били изложени в Експо`70 в Осака (Япония) и на третия Eurocon в Познан, Полша. Във варненския планетариум (намиращ се в Морската градина) и в астрономическата обсерватория в Кърджали са подредени постоянни експозиции от негови творби. Награждаван е през 1971 г. – поощрение (за живопис) в конкурса „Време, пространство, човек“, организиран от съветското списание „Техника – молодёжи“; 1985 г. – Втора награда в конкурса на американския любителски справочник Fandom Directory (за графика); 1985 г. – Почетна грамота от младежкото Експо`85 в Пловдив (за живопис); 1986 г. – Трета награда в конкурса на американския любителски справочник Fandom Directory (за графика); 1988 г. – Награда Eurocon за цялостeн принос в развитието на фантастичното изкуство. Картината му „Транспортът на бъдещето“ е проектирана в студиото на Японската телевизия и на нейния фон се правят предаванията за Експото в Осака.

Димитър Янков (род. 1947) завършва средно специално образование и работи като строителен техник в родния си град. Но още през гимназиалните си години проявява любознателност към звездите и Вселената и с помощта на един звезден атлас започва да си представя тяхната структура, цветове, евентуални характеристики и нагледност. Така се заражда и желанието му да нарисува техните внушения. Важен импулс му дава срещата с творчеството на Стефан Лефтеров, когато по една случайност Янков вижда плакат за първата изложба на варненския художник. Запознават се лично и му споделя, че сам работи в такава насока. Живописта на Димитър Янков е предимно ориентирана към фантастичния пейзаж и технология в космическото пространство. Прецизен колорист, Янков търси сложни цветови решения с ролята на светлината, сянката, формата. Стилът му не гони метафизика, нито ще попаднем на влияния като например от „посредствения Сиудмак или дори понякога надценения Гигер“[18]. Към дизайнерските си структури художникът е подходил структурно в механичните конструкции на цвят и геометрия, които придават на общата композиция усещане за реализъм и осезаемост. „Внушенията за космичност в моите работи провокират други усещания и размисли извън реалния свят около нас и точно това е един от мотивите ми да правя тъкмо такива картини. А още по-силният ми мотив е моето лично удоволствие от тези творчески приключения.“ Висока оценка на творчеството му е давана лично от космонавта Леонов (стана дума за това), също художник в областта на фантастичната живопис. Двамата в продължение на няколко часа са имали възможност да споделят своите творчески виждания и опит. Негови творби са публикувани в редица издания в СССР, Полша, Унгария, Югославия, ФРГ, САЩ, Япония. Участва в изложбите, съпътстващи Eurocon в Полша (1976) и Югославия (1986). Има четири самостоятелни изложби у нас и две в чужбина: Чехословакия (1985) и Унгария (1988). През 1973 г. получава Втора награда от сп. „Техника – молодёжи“ в конкурса „Време, пространство, човек“; 1975 г. – Лауреатски диплом от международния форум в Киев (за живопис); 1994 г. – Eurocon за живопис.

Пламен Семков (род. 1958) през 1981 завършва инженерен профил в ВНВСУ „Ген. Благой Иванов“, а през 1989 г. курс за преквалификация към ТСО „Българска кинематография“ във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ като художник аниматор. Работи в областта на графиката, карикатурата, илюстрацията, плаката, комикса. Като художник аниматор участва в създаването на анимационни сериали и пълнометражни анимационни филми у нас и в чужбина. Една изложба в коридорите на някогашния младежки дом „Л. Димитрова“ в столицата го среща с фантастите от клуба „Иван Ефремов“. Независимо че не присъства на сбирките им, от този момент винаги е бил канен за техните издания, препечатван е и в чужбина. Техниката му е невероятно прецизна. В стила и с езика на фендъма Атанас П. Славов, един от ръководителите на клуб „Иван Ефремов“, пише: „Един от организаторите в Младежкия дом уреди в коридорите там изложба на свой приятел – неизвестен за нас график. Когато отидох да я разгледам, бях поразен както от смелите социални алегории и фантастични гротески, така и от уникалната техника на автора. Той създаваше графиките си от милиони точици, нанесени така, че образът се получаваше от сгъстяването и разреждането на точките. Разбира се, знаех за стила „поантилизъм“ и го свързвах предимно с живописци като Сьора. Но там се твърди, че тази техника е преди всичко вид смесване на цветовете, как стои работата с графиците? И днес не знам дали някой друг график работи по този начин, но картините на Пламен ми харесаха изключително много още тогава. После дойде промяната през 89-а и загубих дирите му. Дочувах по нещичко за него от работата му като аниматор в Унгария и други страни, но щом се завърна в България, веднага се свързах с него. Оказа се, че изумителните му графични фантазии така и са останали в областта на личното творчество „за себе си“, а си изкарва хляба, като рисува съвсем други неща… Макар Семков да е по-близо до сюрреализма, вярвам, че именно фантасти могат да го оценят по достойнство“.

Пламен Семков никога не се е представял извън фен обществото и най-вече извън изданията му.

Много съществена е дейността на Пламен Аврамов (род. 1951) в клубния живот на България. Завършил Академията, Пламен Аврамов е първият организатoр на клубни и междуклубни прояви в областта на изобразителното изкуство, ръководител е на секцията „Фантастично изобразително изкуство“ към Клуба за фантастика и прогностика „Иван Ефремов“ за периода от основаването на клуба до началото на 80-те години. По негова инициатива и с неговата енергия са организирани първите изложби на фантастично изкуство у нас в София и експозицията на Първия фестивал на научната фантастика в Пловдив. По-късно той се изявява и като оформител на изданията, които възникват с усилията на членове от клуб „Иван Ефремов“, показва оригинално мислене и въвежда смели полиграфически решения, представя илюстративния материал в смели визии, понякога го трансформира чрез актуални полиграфически методи. Такъв е случаят със списание Orphia, чието художествено оформление няма аналог в българския печат дотогава.

В края на 80-те години в областта на фантастиката се създават условия за издателска дейност. Пламен Аврамов се явява художникът и оформител, който поема отговорността за естетическия и идейния вид на тези издания. Добре познаващ този вид дейност, той адаптира шрифтове, създава графични модели и представя илюстрацията и визуалния материал в изключително активна роля. Това особено добре се вижда в списание Orphia (първото списание с дайджест съдържание и оригинален джобен формат, създадено в България).

В ранния период на дейността на клубовете по фантастика и прогностика Пламен Аврамов се изявява като художник на картини с философско съдържание, вдъхновени от текстове на Ефремов („Атинянката Таис“, „Лебедът на разума“), и композиции, в които поставя проблеми от екологичното и космическото битие на човека, за съдържанието на времето и смисъла на човешкия живот – „Екосфера“, „Дървото на мисълта“, корицата на брой 1 на списание „ФЕП“. За нея проф. Иван Кирков казва: „Корицата ви е великолепно решена! Заглавката на списанието доказва вкус и познание. Чудесно попадение. Най-напред аз даже реших, че е някаква препечатка от изданията на ЮНЕСКО“.

Неговите картини, немного на брой, се превръщат в жалони за ниво и качество в родното фантастично изобразително изкуство и играят позитивна роля в завоюването на популярност и позиции от самото движение. Руският писател Генадий Прашкевич вижда в творчеството му „възникващата в съзнанието мисъл за единствеността на нашия свят, за пряката зависимост на всичко живо в него“.

Бих споменал и Вълко Дамянов (род. 1953), който работеше като техник към Народния театър „Иван Вазов“. Член в клуб „Иван Ефремов“ от 1981 г., той е взел участие в повечето изложбени изяви на фантастичното изобразително изкуство. Между произведенията му преобладават космическа живопис, фантазни видения и музикални илюстрации. Но от години нямам информация в каква творческа насока работи Дамянов и дали изобщо работи.

Петър Петров Динев (1942–2001) е инженер по електроника, фен и активен деятел на клуб „Иван Ефремов“. Внук на композитора Петър Динев. Енциклопедията „БГ–Фантастика“ го определя за основател и създател на Цветомузикалната лаборатория на клуба, провел десетки спектакли със създадена от него цветомузикална апаратура. Рисува с аерограф фантастични картини с идеи за своите постановки. Според същата енциклопедия той е един от хората, създали „душата“ на стария клуб. Въпросът е дали неговите уреди с екран, машината му за музика и изкуство не са най-ранните инсталации у нас, които поне с десет години предхождат няколкото подобни?

Отговорът може да бъде даден от хора като онези, които са издирили и възстановили конструкцията на Титянич. Освен с експериментите в областта на цветомузиката, Голям Пешо, както го наричаха, работеше в областта на експерименталното кино. Беше гост на фестивала във Венеция с форум за иновативни технологии в киното и разказваше за невероятните ефекти, на които е станал свидетел. Беше проектирал електрическа крушка, която практически не изгаря, а и още подобни неща, за жалост потънали в паметта ми. Беше спечелил наградата за женска роля в представяне на любителски филм…

Момент от дейността на българския фендъм е създаването на Националния клуб на художниците фантасти, получил при учредяването си името на художника Васил Иванов. Това се случва в началото на 1983 г. и клубът съществува под това име до 1989 г. Той развива активна изложбена дейност. През 1985 г. е организирана най-голямата изложба на художниците фантасти в България, по време на Фестивала на клубовете по фантастика и прогностика в Пловдив. Изложбата е включвала две секции: исторически раздел от творци, допринесли за развитието на жанра (Васил Иванов, Александър Денков, Текла Алексиева) и художници фантасти, членуващи в клубовете на страната (Стефан Лефтеров, Димитър Янков, Пламен Аврамов, Вълко Дамянов, Светла Христова, Димитър Георгиев, Николай Караджов, Пламен Семков и др.).

През 1984 г. под егидата на Националния клуб на художниците фантасти се организира първата изложба на Васил Иванов след смъртта му, която е последвана от изложби във Варна, Пловдив, село Аспарухово (Варненски окр.), село Стежерово (Плевенски окр.), Мадара, Преслав, Плиска, Севлиево, Балчик и др. Националният клуб се обръща към ръководството на Съюза на българските художници да преразгледа отношението си към този български творец, в резултат на което се организира и първата му официална изложба през 1986 г. Създаденият архив по инициатива на Националния клуб на художниците фантасти съдържа сведения за български художници, чието изкуство предхожда научната фантастика, има допирни точки с нея или е продукт на фантазия, изучаване на Космоса или митологията (стенописните изображения на Космоса в Драгалевския манастир и от Арбанаси, художественото творчество на Георги Машев, Борис Георгиев, Жорж Папазов, Николай Райнов, Илия Пейков, Вадим Лазаркевич, Лили Димкова, Атанас Пацев, Александър Денков, Иван Кирков, Стоян Шиндарев и др.), сведения, архив от диапозитиви и албуми от световни майстори в жанра за изобразителното изкуство (Крис Фос, Андрей Соколов, Алексей Леонов, Борис Валехо, Джим Бърнс, Франк Фразета, Войчек Сюдмак, първите прояви на Кентаро Миора и др.). Развивани са идеи за опознаване на естетическите тенденции, довели до разкрепостяване на въображението в областта на изобразителните изкуства като сецесиона, символизма, сюрреализма, метафизичната живопис. Ценно съдействие в тази насока са оказвали изкуствоведите Кирил Кръстев и Стефан Шишков.

На практика патронът на клуба Васил Иванов бе отхвърлен от официалния художествен живот у нас. Дори след посмъртната му изложба в СБХ той пак остана в сянка. Но сякаш няма ненаказано добро. През 2009 г., когато всички пречки за реабилитиране на изкуството и личността на художника са далеч зад гърба ни, изкуствоведът Димитър Грозданов пише следното: „Посмъртно (Васил Иванов, б.м.) попада и под тежестта на незнанието. На негово име бе наречен клуб „Фантасти“. Но за каква фантазия става дума, ако не за такава, чиято ипостаза е човечността“. Толкова жлъч от противниковата общност, пазена на подходящо място и употребена в сгоден момент.[19]

В обобщение: фендъмът у нас не бе обикновено място за общуване, макар и относително свободно. Той формира нагласи за изкуство и философия. Извън това можем да цитираме ироничните думи на Алф: „Не мога да ви разбера вас, хората! Ако обичате някого, се страхувате да му го кажете, а ако разберете, че и вие не сте му безразличен, започвате да хленчите за изгубеното време… А ако планетата ви утре избухне!“. Нашият фендъм открито е обичал изкуството и планетата, на която го е правил. И в това е най-голямата му облага, че е съществувало.

ТЕЗИ СТРАНИЦИ СА ПРИЧИНЕНИ ОТ…

Претекстът е представянето през втората половина на септември тази година на монументалната скулптура „Биотехносфера“ от Федир Тетянич в Перник. Съпътстващата програма от изложби и лекции – идея на изкуствоведката Галина Декова, включи за пръв път в изкуствоведската експозиционна практика разновидности и примери на български художници космисти.

Реконструираната монументалната скулптура на украинския авангардист Федир Тетянич (1942–2007) е реализирана от фондация Urbane Künste Ruhr заедно с арх. Богдана Космина, Никита Кадан и сина на художника, Богдан Тетянич. През 2024 г. тя е била част от изложба с чудесното заглавие „Пейзажи от продължаващото минало – в търсене на бъдещи и минали утопии“ (куратори Брита Петерс, Евхения Молиар, Татяна Кочубинска, Алиша Даншер) в Есен, Германия. Прототипът на тази „Биотехносфера“ е създаден от Тетянич в началото на 80-те като монументална украса на железопътното депо на Попасна в Луганска област, за съжаление един от напълно разрушените днес градове в Украйна. След Есен, до май 2025 г. Биотехносферата бе изложена в Историческия музей Цитадела Шпандау в Берлин. Следващата ѝ спирка е Перник, България – постиндустриален град в непосредствена близост до столицата. Инсталацията отдава почит на наследството на Федир Тетянич – харизматичен enfant terrible на украинската арт сцена, вдъхновител за поколения съвременни творци. Същевременно тя прави видимо застрашеното художествено наследство на Украйна. Биотехносферите на Федир Тетянич олицетворяват мисията на взаимно разбирателство – акцентират върху връзките между човека, природата и технологиите и приканват към преодоляване на границите между дисциплини и култури.

Галина Декова се обърна към историята на българските Sci-Fi клубове, които определя като малкото останали полуофициални пространства за свободен обмен на идеи, критическо мислене и алтернативни визии за света. Художниците фантасти, недопускани до официалните изложбени зали, са съществена част от тази витална субкултура. Изложбата тръгва от творби на доайена на българския космизъм Васил Иванов, на легендарната илюстраторка Текла Алексиева, на може би най-разпознаваемия „космически“ художник Христо Симеонов и много други. Отвъд това тя разгръща историческите и философски пластове на глобалното Sci-Fi движение и неговата конфронтация с тоталитарния режим. В този контекст българската научна фантастика става ключ към разбирането на авангардната традиция, както и на идеологическите и политически процеси в България и Източна Европа.

Освен че за пръв път в подобен мащаб представя цяла група несправедливо пренебрегвани автори – като Стефан Лефтеров, Димитър Янков, Пламен Семков и др., изложбата поставя началото на нова програма на Художествената галерия в Перник, ориентирана към бъдещето и новите технологии. С нея галерията се стреми да се превърне в мултифункционално място за събития, срещи, семинари и активен диалог между хора с интереси. Контекстуализирането на индустриалното минало и настояще на Перник чрез колекцията на галерията и по-активното включване на млади хора ще позволят да се създаде форум „Изкуство, наука, бъдеще“ като сърцевина на програмата на институцията, който да се провежда ежегодно.

ОЩЕ ЕДИН ЛЮБОПИТЕН ФАКТ

Ние говорим за първите членове на българския фендъм, които обаче са от времето на социализма. Но знаем ли кой поставя основите на фантастиката у нас? Историята му е забележителна. Подобен е на герой на Жул Верн. Илия Йовчев (1850–1907), който е считан за баща на българската емиграция в САЩ, заминава там през 1870 г. По-късно, когато се завръща и е назначен за директор на Пловдивската библиотека, той купува за 338 златни лева тритомника „Офортите на Рембранд“, издаден в Париж три години по-рано в ограничен тираж от 500 екземпляра.

Ще цитирам Ивайло Рунев, ръководител на движението на фантастите у нас: „През 1900 г. излиза книга с дълго и пространно заглавие „Настоящето, разгледано от потомството ни, и надничане в напредъка на бъдещето. С превод и подражание от 415-ото издание на първообразното Looking Backwards от Едуард Белами. Побългарил Илия С. Йовчев“. Йовчев получава личното позволение на автора да преведе романа „Поглед назад“, като го приспособява към местните условия и изисквания: действието се развива в София, така че основната идея да стане по-леко разбираема за българския читател. Побългареният герой на Белами се събужда в бъдещето, когато навън е 2000 г., парите вече не съществуват, народите са си господари и държат икономиката в ръцете си, дори децата носят счупените си играчки в болници за играчки…

Ако се поддадем на необходимостта от ключови думи под текста, както се прави, ето ги: емигрант, САЩ, 2000 г., бъдеще, Рембранд…

[1] Такъв е терминът за масовите списания, наричат ги още „макулатурни“, евтини.
[2] Първият клуб у нас, клуб „Фантастика и футурология“, е създаден през 1971 г. от студентите в СУ „Климент Охридски“ Ненко Сейменлийски и Тодор Ялъмов. Първоначално сбирките се провеждат в залите на Химическия факултет (където Тодор Ялъмов е студент), а по-късно в централното крило на СУ. През лятото на 1972 г. Клубът спира своята дейност поради нарастващото напрежение с администрацията, недоволна от високата активност на студентите и от дискутирането на „прекалено“ широки теми (живота във Вселената, изграждането на творческата личност и др.). Обаче форматът се преражда в клуб на името на съветския писател Иван Ефремов, с когото според френската литературоведка Жаклин Лахана започва ерата на съвременната съветска фантастика: „с публикуването на „Андромеда“ на Ефремов през 1957 г. съветската литература намира почивка от ограниченията на социалистическия реализъм в научната фантастика, както и прикритие за критикуване на съвременния живот в СССР“.
[3] Космонавтът Леонов бе известен с откровено критичното си отношение към съветската космонавтика и действителност. Неговото детство е под знака на това, че баща му през 1936 г. е бил обявен за „враг на народа“.
[4] Eurocon е ежегодна конференция за фентъзи и научна фантастика, провеждаща се в Европа. Всяка година посетителите гласуват къде да бъде тя през следващата година. Първият домакин на събитието е Триест в Италия през 1972 г. България също намери своето място сред държавите домакини – през 2004 г. Пловдив се превърна в център на европейската фентъзи и фантастична литература.
[5] Това става на Световния конвент на фантастиката в Хага през 1990 г. Представител на организацията на професионалните фантасти World SF връчва на Борис Басмаджиев наградата CAREL, а на Атанас Славов – грамота за значителен принос в развитието на фантастиката като общуване между народите.
[6] Роман на Олдъс Хъксли от 1932 г. Описва развитието на технологията за изкуствено възпроизвеждане, евгениката и хипнопедията като основни фактори за формиране на обществото. Имената на героите са трансформирани от Ленин, Троцки, Мусолини, Жан Жак Русо, будисткия монах Кавагучи, милиардера Морган.
[7] Роман на Замятин, който френската литературоведка Жаклин Лахана нарича „първият истински шедьовър на руската научна фантастика“.
[8] Йордан Янков, „Откъде тръгна всичко“. Янков е един от най-активните клубни членове, успешен издател. https://sfsofia.com/index.php?option=com_content&view=article&id=99&Itemid=166&lang=bg
[9] Виж например https://www.depauw.edu/sfs/review_essays/gerou31.htm. Daniel Gerould, On Soviet Science Fiction.
[10] Вернадски е един от водещите учени на ХХ век, естествоизпитател с енциклопедичен обхват, мислител и обществен деец, създал и развил много научни направления. Един от представителите на руския космизъм. Вернадски изучава минералите, както и влиянието на химичните елементи върху живите организми и биосферата (биогеохимия). Уточнява и разработва понятието биосфера във връзка с биогеохимията (като основа на съвременната екология).
[11] Още по темата: https://www.depauw.edu/sfs/review_essays/gerou31.htm. Daniel Gerould. On Soviet Science Fiction.
[12] Манов, Емил, „Пътуване в Уибробия“, Библиотека „Галактика“, №22, изд. „Георги Бакалов“, Варна,
1981 г. Цитирано по https://chitanka.info/text/20239-pytuvane-v-uibrobija.
[13] Ради Радев пише: „В момента те са пет (става дума за активните фендъми у нас, б.м.), но малкият брой не им пречи да поддържат сравнително добро ниво на активност. За да се поддържа комуникацията помежду им и да се организира ежегодният фестивал на научната фантастика „Булгакон“, е основано Дружеството за научна фантастика, бъдещи изследвания и евристика, наречено „Иван Ефремов“. То е сформирано през април 1974 г. в столицата София. Можете да го намерите в Дома на културата „Средец“. Дружеството организира конвенции, срещи и фестивали на фантастичното кино за научна фантастика. Издава фензинчета, а членове на „Иван Ефремов“ са участвали в европейски и световни форуми за научна фантастика. В дейността на дружеството участват писатели, преводачи (на произведения в областта на научната фантастика), художници и фенове. „Иван Ефремов“ е най-старото от съществуващите български дружества за научна фантастика. Настоящият му председател е Юрий Илков, който е и главен редактор и издател на Terra Fantastica – списанието на българския фендъм на научната фантастика. Юрий Илков беше обявен и за фен номер 1 на България на Европейския фестивал на научната фантастика Eurocon 2002“. https://liternet.bg/publish3/radi_radev/bgsf_en.ht.
[14] Освен фендъмите в София, у нас съществуват още няколко сдружения. Клубът за екокултура и научна фантастика „Уибробия“ (името му произлиза от книгата на Емил Манов, която цитирахме) е основан през 1999 г. в Стара Загора. Той е организатор на ежегодни срещи, наречени „Гоблиния“, ориентирани към българския фолклор и митология. „Уибробия“ публикува и страница за научна фантастика и фентъзи в местен вестник. Клубът „А. и Б. Стругацки“ в Пазарджик, кръстен на известните руски автори („но не защото би спечелил благоволението на комунистическия режим“, пише Ради Радев в Литернет). Той е домакин на много конвенции за научна фантастика, рекордьор е по брой публикувани фензинчета и пионер в тази инициатива. Организатор е на фестивали, изложби и срещи на фенове на научнофантастичното кино. Научнофантастичният клуб във Варна се казва „Землеморие“. Един от основателите му е известният български писател на научна фантастика Ивайло Иванов. Наскоро към „Землеморие“ се присъедини и друго варненско фентъзи общество – „Толкин“. Седалището му е в пивница „Алба“ във Варна. Членовете се срещат всеки понеделник от 18.30 ч. Обществото „Фантастика“ е основано през 1997 г. в Кърджали, създадено е от писателя и журналист Никола Кесаровски (чиято най-известна книга е „Петият закон на роботиката“). Клубът дълго време поддържаше чудесна страница в кърджалийския вестник „Нов живот“.
[15] Това са тези две издания, за които вече напусналия България Александър Бурмов определи по Радио „Свободна Европа“ като първите албуми с неофициална живопис в България.
[16] https://www.researchgate.net/publication/249919110_Fanart_as_Craft_and_the_Creation_of_Culture Marjorie Cohee Manifold. Fanart as Craft and the Creation of Culture.
[17] Пак там, Marjorie Cohee Manifold…
[18] http://stalker.hautetfort.com/archive/2005/01/26/chris_foss_ou_l_eveil_insoupco.html.
[19] Изкуствоведката Галина Декова ми сподели следния текст от записките си върху фондовете на ЦК на БКП: „Лист 58 ,Васил Христов Иванов, роден през 1909 г., безпартиен, художник, член на Сьюза на българските художници, активен дъновист и привърженик на западното изкуство. От две години Иванов пребивава във Франция. Под протекцията на българския евреин Мори Басан (уличен в услуга на английското разузнаване) и народния артист Юри Буков (приел френско гражданство) устройва самостоятелни изложби в Париж, които имат абстрактен модернистичен характер. По повод на същите западната критика нееднократно е заявявала, въпреки и да се чувства в много детайли влиянието на модернизма, то действието на широката креда в „творбите“ на Иванов било подчертано по учебните методи на елементарното училищно преподаване“. Независимо от това, че Иванов всъщност води по този начин антибългарска пропаганда, посолството на НРБ в Париж продължава престоя му там. Напоследък се получиха данни, че той не възнамерява да се завърне в България. В бъдеще няма да бъде продължавана валидността на паспорта на Иванов и с него ще се постъпи съгласно закона“.

Калин Николов, куратор на изложбата „Космическият поглед“ – ХГ Перник, 25 септември-16 октомври 2025 г. Роден е през 1956 г. в София. Завършва Художествена гимназия (1975) и ВИИИ „Николай Павлович“ (1983). Уредник на Графичния кабинет на Националната художествена галерия. Имал е множество самостоятелни изложби в София и в страната, в Хамбург, Атина, Будапеща, Скопие, Щип, Прилеп, Охрид и др.След 1989 г. участва в общи художествени изложби у нас и в чужбина. Работи в областта на живописта, графиката, илюстрацията, карикатурата, оформлението на книгата и на редица периодични издания. Автор на многобройни изследвания в областите на историята на изкуството и на монографии за Васил Иванов, Атанас Пацев и други. Член на Интегралния клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ от 1979 г. и на Националния клуб на художниците фантасти „Васил Иванов“ от 1983 г. и организатор и участник в почти всички колективни изяви на художниците фантасти. Член на редакционния съвет на списание „Фантастика, евристика, прогностика“.