Начало Идеи Гледна точка Пактът Молотов-Рибентроп (1)
Гледна точка

Пактът Молотов-Рибентроп (1)

5124

Има дати в историята, към които не можем да не се връщаме, ако искаме да разберем защо днешният ни свят се е подредил такъв, какъвто го знаем, а не по някакъв друг начин. Тъй като в тях, подобно на стоп-кадри, историческият процес се концентрира в едно събитие.  

И датата 23 август 1939 г. е една от тях. На този ден в Москва е подписан „договор за ненападение между Германия и СССР”, по-точно между Сталин и Хитлер, наричан за по-кратко „пакт Молотов-Рибентроп”, по името на подписалите го външни министри. От дистанцията на времето начинанието може да се стори на някои съвсем ординерно –  като някакъв „опит за мирна инициатива”, било то и от страна на двама диктатори, опит едва ли не да бъде отложена „голямата война”, надвиснала над света.

Ала е точно обратното, проследим ли логиката на събитията. Самият „пакт”, поразяващ с цинизма на целите си – хладнокръвната подялба на Европа между Сталин и Хитлер – е всъщност куфар с двойно политическо дъно. На същия този 23 август 1939 г. в Москва е подписан и „секретен допълнителен протокол”, който на практика отваря „кутията на Пандора” и прави възможна Втората световна война. Днес това често се забравя, невинаги ще го срещнете и в учебниците, но истината е такава. Макар и „таен”, този допълнителен протокол става съвсем явен след броени дни – на 1 септември 1939 г., когато войските на Третия райх нахлуват в Полша, а малко по-късно, на 17 септември, Червената армия прави същото. Навремето тази съветска инвазия или гузно се премълчаваше, или се обясняваше по друг начин – като гарантиране на интересите на населението на Западна Украйна и Западна Белорусия, поробено от буржоазна Полша („освободителен поход на РККА“). Става дума за един зле прикрит фарс, който, стъпка по стъпка, ни дава хода на събитията през Втората световна война, докато на 22 юни 1941 г. Хитлер сам не разтрогва тайния (а и явен) пакт със Сталин, като напада СССР. И тогава народите на СССР и комунистите по цял свят внезапно си спомнят, че всъщност са „антифашисти” и че националсоциализмът е „кафявата чума”. Едно, нека кажем, позакъсняло прозрение, доколкото западните демокрации са във война с тоталитарните режими на Хитлер и Мусолини още от първия есенен ден на 1939 г.

И за да станат ясни много неща, които се размиват днес, лупата на историята не трябва в никакъв случай да подминава срамните клаузи на пакта Молотов-Рибентроп, нито пък позорните Мюнхенски споразумения от 1938 г. Иначе никога няма да проумеем как се стигна до ужаса на Втората световна война, нито до болезненото разделение на Европа след нея; онова, което мъчително предопределяше съдбите на европейците, включително и на българите, близо половин век.

И все пак, как започна всичко?

Едва ли някой може да допусне, че на външния министър на Райха Йоахим фон Рибентроп съвсем случайно на 21 август 1939 г. му е хрумнало да посети Москва, столицата на СССР, но и на Коминтерна, за да се стигне два дни по-късно до ненадейната подялба на света. Има твърде много предшестващи обстоятелства, които правят тази визита възможна. И те трябва да се уточнят, за да не могат едни да твърдят, че това не го е имало, докато други настояват, че за съжаление е било точно така.

И тъй, изненада ли е появата на Рибентроп? И да, и не.

Ако се вярва на идеологическата пропаганда на двата режима, те би трябвало да са смъртни врагове. Комунизмът е „антифашизъм” и „антинацизъм”, а във фашизъм е бил обвиняван кой ли не в директивите на Коминтерна – включително и социалдемократите. От друга страна, още в „Моята борба” Хитлер излиза с доктрината, че националсоциализмът е последната защита от болшевизма, който по същността си е абсолютно зло. И нима малко преди това Гражданската война в Испания (17 юли 1936 – 1 април 1939 г.) не се превърна в арена на сблъсък между двата тоталитарни режима? И не беше ли повод тя, за да се позиционират те от двете страни на барикадата, сплотявайки редиците на привържениците си?

И изведнъж – неочаквана „театрална развръзка”: народният комисар по външните работи Вячеслав Молотов приема с най-любезната си усмивка фон Рибентроп, двамата позират пред камерите и апаратите на световната преса, след което – за нула време, както бихме казали днес – на масата са поставени и отметнати „принципните въпроси”, които предначертават картата на света.

Истината е, че знаци за подобно разбирателство има и то далеч по-рано. Още през есента на 1938 г. в Москва се провежда важно съвещание на партийните пропагандисти по случай появата на новия идеологически катехизис на комунизма – „Краткия курс по историята на ВКП /б/”. На него Сталин прави важно изказване, в което между другото заявява нещо много съществено:

Болшевиките не са пацифисти, които въздишат за мира и се хващат за оръжието само в случай, че ги нападнат. Това не е вярно. Има случаи, в които болшевиките сами ще нападат, ако обстановката е подходяща, ако условията са благоприятни. Болшевиките изобщо не са против настъплението, не са против всяка война. Сега зовем за отбрана, но това е воал, воал… (ръкопляскания). Всички държави се маскират. Щом с вълци живееш, по вълчи ще виеш.

В залата се смеят.

Глупаво би било всичко скрито-покрито да вадим на масата – продължава Сталин. Ще кажат, че сме глупаци.

Както се казва – който има уши, да слуша.

Междувременно икономическите отношения между Берлин и Москва се засилват многократно. СССР се нуждае от валута, а Германия, чиято военна промишленост работи на огромни обороти – от стратегически суровини и горива. И се оказва, че двата тоталитарни режима могат да са си взаимно полезни.  

И така до средата на лятото на 1939 г. Хитлер, който по това време вече е готов с плановете си да атакува Полша, се нуждае от благосклонния неутралитет на СССР, а защо не и от неговата подкрепа. Командването на Вермахта пък долага на Хитлер, че без засилените доставки на съветски суровини военната машина на Третия райх не би могла да е максимално боеспособна.

Ето защо сутринта на 15 август 1939 г. германският посланик в Москва Шуленбург получава изрични указания да поиска спешна среща с Молотов, съобщавайки, че г-н Рибентроп е готов да дойде в Москва и да изложи на г-н Сталин гледната точка на Фюрера за едно стратегическо партньорство. Молотов, след консултации, отговаря, че е готов да приеме Рибентроп, но само ако се подпише в пакт, към който да има и специален протокол, където да бъдат уговорени всички важни въпроси, интересуващи СССР. На 19 август посланик Шуленбург съобщава в Кремъл, че Рибентроп е упълномощен да подпише такъв специален протокол, в който да бъдат определени сферите на интереси на двете страни – балтийските държави, съдбата на Полша, както и на Източна Европа. От меморандуми и доклади в германските архиви става ясно, че Хитлер не е спал през цялата тази нощ. Непрекъснато е питал има ли новини от Москва, в очакване на исканията на Сталин.

Отговорът на Молотов пристига и той е следният: ако на 20 август бъде подписан официален търговски договор между Райха и СССР, среща на високо равнище в Москва може да има до седмица по-късно.

Хитлер не може да чака цяла седмица. Той вече подготвя нахлуването в Полша и иска да ускори нещата. При липсата на предварително споразумение със СССР, рискът е много голям: ако атакува Полша, Франция, Великобритания и Съветска Русия биха могли да сформират коалиция срещу него. Генералите от Вермахта също го съветват да бърза: добре е войната да започне в самото начало на есента, иначе светкавичната война е обречена поради лошите полски пътища и проливните септемврийски дъждове.

На 20 август, в неделя, Хитлер не издържа и пише на Сталин лично писмо. То се е съхранило в архивите:

Напрежението между Германия и Полша става нетърпимо. Полското поведение е такова, че кризата може да се разрази всеки момент. Смятам, че във връзка с намеренията на нашите две държави да влязат в нови отношения, би било нецелесъобразно да се губи време. Ето защо предлагам да приемете моя външен министър не по-късно от сряда, 23 август.

В 15 ч. същия ден Молотов приема Шуленбург, който му връчва писмото на Хитлер. И съответно докладва в Берлин, че Кремъл е готов да приеме Рибентроп. Когато Хитлер прочита доклада от Москва, той изпада в крайно възбуждение. Вдига ръце към небето и извиква: „Това е стопроцентова победа. Сега целият свят ми е в джоба. И макар никога да не правя това, ще изпия бутилка шампанско”. „И той наистина пи алкохол”, пише Шуленбург на вярната си приятелка Али фон Дуберг – „може би за втори път в живота си. Пиша ти това, за да знаеш поне ти кой удържа тази стопроцентова победа. Постигнахме за две седмици онова, което англичани и французи не можаха да постигнат за цели месеци”.

На 22 август вечерта Рибентроп пристига в Москва, начело на 37-членна делегация. Транспортният самолет „Кондор” спира за презареждане в Кьонигсберг. Преките полети Берлин-Москва все още са невъзможни. През нощта Рибентроп не спи, готви се за преговорите, които могат да предначертаят Европа.

Гледайки кинохрониката от събитията, човек през цялото време има усещането, че Рибентроп просто не вярва в случващото се. Той смутено оглежда почетния караул, дълго разтърсва ръката на заместник наркома по външните работи Потьомкин, който го посреща на летището. Дали фамилията на Потьомкин, исторически добре позната на немците от знаменитите „потьомкински села“, праобразът на „фейк нюз”, също не прави събитието още по-фантастично? Най-смайващо за немците е, че вечерта в кабинета на Молотов, още докато текат преговорите, влиза самият Сталин. Посланик Шуленбург е направо стъписан: за първи път Сталин лично води преговори с чуждестранни дипломати. Явно за Бащата на народите залогът от тази среща е не по-малък, отколкото за Фюрера. Досега многократно чуждестранни дипломати са искали среща със Сталин, но винаги от Наркомата на външните работи са им отговаряли, че Генералният секретар е партийна фигура и не се занимава с външна политика.

И ето че изведнъж Сталин, Молотов и Рибентроп се събират и уговарят подялбата на света за една нощ: напълно съгласни са, че Полша не е истинска държава и трябва да изчезне от картата. Сам Сталин, с дебел червен молив в ръката, разполовява Полша на две върху картата, поделяйки я между двата „съюзнически режима”.

Рибентроп предлага Естония и Финландия да влязат в руската сфера на влияние. Сталин охотно приема. Литва, продължава Рибентроп, трябва да премине към Германия, а Латвия да бъде поделена по река Даугава. Сталин се намръщва. Той иска цялата Латвия и значителна част от Литва. Мотивира се с това, че Балтийският флот се нуждае от незамръзващи пристанища.

Рибентроп обещава веднага да се консултира с Берлин. Иска почивка. Връща се в немското посолство, поднасят му вечеря. Първият дипломат на Райха е във великолепно настроение – възхитен е от Сталин и Молотов: „С тези хора може да се работи!”

Отговорът от Берлин не закъснява. Фюрерът отговаря съвсем кратко: „Съгласен съм!”.

Хитлер е готов на всичко, защото Сталин му развързва ръцете. В онзи момент той изобщо не е готов да води война на два фронта. И затова срещата на 23 август 1939 г. в Кремъл всъщност прави възможна Втората световна война. До зори всичко е договорено и записано в секретния протокол към договора за ненападения между СССР и Третия Райх.

Усмивките, които филмовата лента е съхранила при подписването и парафирането на договора, са ярки и ослепителни. Германските дипломати просто не могат да повярват, че договореностите са постигнати с такава скорост. Граф Шуленбург, дипломат от кариерата и впоследствие участник в заговора срещу Хитлер, е потиснат: той е мечтал да подготви мирен договор за ненападение, а вместо това пред очите му Сталин и Хитлер си поделят Европа. Някак обречено, той казва на своя референт Ханс фон Херварт: „Този договор отвори вратата към войната и ще отведе Германия към пропастта”. От своя страна фон Херварт решава да се срещне със сътрудника в американското посолство в Москва Чарлз Болен и му разказва не само за договора, но и за бъдещите териториални придобивки на Германия и СССР. По този начин на Запад веднага става известна истината за „тайния протокол”. Съобщения за него излизат в пресата. От Берлин и Кремъл отричат.

След подписването на договора Сталин уверява Рибентроп, че Москва се отнася към този договор много сериозно. И той дава честната си дума, че СССР никога няма да предаде своя съюзник. Направо в кабинета на Молотов е поднесена вечеря. Сталин става от масата и вдига неочакван за немците тост, в който уверява колко силно е уважението му към Адолф Хитлер. Той заявява, че знае колко немският народ обича своя Фюрер, затова иска да пие за негово здраве. Тези негови думи излизат в съветския печат. А публикуваните снимки показват размазаните от радост лица на „новите съюзници” и „повелители на света”.

На 31 август Молотов съобщава за сключения договор на сесия на Върховния съвет. От нея също е запазена кинохроника, където го чуваме да казва: „Сключването на съветско-германския договор за ненападение свидетелства за това, че историческото предвиждане на другаря Сталин се оправда!” (Бурни аплодисменти). Върховният съвет на СССР единодушно одобрява подписания договор и го ратифицира.

От съветската преса изведнъж изчезват думите „антифашизъм”, „нацизъм” и ред други термини, които не бива да дразнят ухото на „новите приятели” и единомишленици. Свалени са от киноекран редица антифашистки филми, а на другаря Георги Димитров и на Коминтерна е спусната строга бележка да си мерят приказките и да съгласуват решенията си с новата политическа линия на СССР.

И Коминтернът го прави. Комунистическият антифашизъм изчезва яко дим, сякаш никога не го е имало. Задават се нови времена. И нова подялба на света.

Хитлер, от своя страна, заявява в Райхстага, че може да се подпише под всяка дума, казана от Молотов и Сталин. Германската преса определя случилото се като „епохално събитие”, което е на път „окончателно и решително да предопредели съдбата на Източна Европа”.

На следващия ден – 1 септември 1939 г.  – Третият райх напада Полша.

Пактът Молотов-Рибентроп ясно показва как в тоталитарните режими политиката винаги взема връх над идеологията. Нещо, което скоро налага своя отпечатък върху съдбите на малките европейски държави, сред които е и България.

Следва

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора