Когато в днешно време бивши партийни функционери от времето на социалистическия режим говорят за свобода и за това как днес демокрацията ограничавала свободното им съществуване, имам чувството, че някой подценява способността ни да мислим, а и да помним.

Този текст стана факт след решението в учебниците по история в средното училище най-сетне да се направи опит за безпристрастна оценка на периода от модерната ни история, преминал под управлението на БКП и известен напоследък като „соца“. Съвсем естествено тук възниква въпросът: защо толкова дълго време истината за времето на социализма беше изгонена от страниците на учебниците в българските училища? Защо бившите партийни историци и настоящи „защитници“ на истината и демокрацията толкова се съпротивляваха против това, на пръв поглед логично решение? Мисля, че един от възможните отговори е даден от Джордж Оруел в книгата му „1984“ с помощта на един от 3-те лозунга, „красящи“ стената на Министерството на истината: НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА. По простата причина, както се напомня в романа, че: „Който контролира миналото — гласеше лозунгът на партията, — контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото“. А този контрол е от изключително значение за съвременната медийна „Полиция на мисълта“, тъй като предмет на нейното усърдие са именно умовете на младите и тъкмо тяхното бъдеще трябва да бъде контролирано. По този повод отново пророчески звучат думите на Оруел:

“С тези деца животът на клетата жена трябва да е същински ад, помисли си Уинстън. Още година-две и ще започнат да я дебнат ден и нощ за признаци на неправоверност. Сега почти всички деца бяха ужасни. Най-лошото обаче беше, че с помощта на организация като Разузнавачите систематично ги превръщаха в неуправляеми зверчета, но това ни най-малко не ги подтикваше да се бунтуват срещу дисциплината на партията. Напротив, те боготворяха партията и всичко, свързано с нея. Песните, парадите, знамената, излетите, ученията с пушки играчки, скандирането на лозунги, обожествяването на Големия брат — за тях всичко това бе славна игра. Цялата им свирепост се насочваше навън, срещу враговете на държавата, срещу чужденците, предателите, вредителите, мислопрестъпниците. Беше почти в реда на нещата хора над трийсет години да се страхуват от собствените си деца. И с пълно основание, защото не минаваше седмица, без „Таймс“ да публикува съобщение как някакъв малък подслушвач доносник — обичайният израз бе „дете герой“, подочул компрометиращо изказване и предал родителите си на Полицията на мисълта“ („1984“).

Налагането на този „контрол на действителността“ има една-единствена задача: да наложи още един от лозунгите от стената на Министерство на истината – СВОБОДАТА Е РОБСТВО. Казаното от Оруел сякаш се подсилва и от усещането, което напоследък имам – че хората, неволно или не, се поддават на манипулациите на тази медийна среда, чиято цел е да размива непрекъснато границите между добро и зло, границата между истина и лъжа относно най-новата история на България. Така споменът за насилието по време на комунистическия режим бива изличаван постепенно с помощта на опити за „модернизация“ на самата марксистка теория, прикривани с имената на модни европейски левичари. Затова, когато ме обхване усещането, че отровата от тяхната омая започва да превишава нормата и замърсяването в публичното пространство и се превръща в нещо повече от „фини прахови частици“ за замъгляване на съзнанието, се обръщам не само към Оруел, но и към текстовете на Георги Марков. Така, за отрезвяване от съзнателно налаганото неглижиране и нечувствителност към станалото тогава. 

В едно от есетата си от „Задочните репортажи за България“ Георги Марков разказва историята за „мустакатата свобода“[1]. В това есе един от персонажите почти в стила на Августиновото:“Deum habere” (Имам Бог), настоява, че нашата най-висша свобода се изразява в разбирането, че „Имам Сталин“. „Нашата свобода, момчета, не е КАКВА ДА Е свобода! Тя е свобода с мустаци. И името на тази свобода е Сталин“[2]. И дори нещо повече: тъй като Сталин Е свободата, затова човек може да бъде освободен ОТ свободата си. „Свободата с мустаци е най-висшата форма на свободата, тъй като освобождава човек от задължението да се чуди какво да прави със свободата си“.[3] Ти да видиш! Разбира се, някой може да каже, че не бива да правим заключения за случилото се в определен исторически период, осланяйки се на думите или действията на фикционални литературни персонажи. И вероятно би бил прав, освен в едно – в това, че героят на Марков обединява античовешкия характер на комунистическата представа за свобода.

С което се изправяме пред един парадокс: нали основният лозунг на всяко комунистическо движение е „Свобода на народа!“. Нали тъкмо в името на тази свобода комунистите-революционери правят преврати и взимат властта? Нали тяхна главна цел е да унищожат потисничеството и експолатацията, за да донесат равенство и щастие на угнетените? С ясното съзнание, че нямам претенцията да бъда политически анализатор ще напомня един известен факт, че още през 1919 г. от публичния речник на болшевиките в Русия изчезва определението „човек“– говори се за „пролетариат“, „пролетарска класа“, „революционен пролетариат“, „народ“, „народни маси“, „колектив“, но не и за „човек“. От самото начало комунистическата идеология изпитва подозрение и презрение към отделния човек, към неговата индивидуална свобода и индивидуална воля. Тя не може да допусне публичното признаване на правото на всеки свободно да изразява мнението си и затова много бързо, с „железния юмрук“ на гражданското и политическото насилие – ЧК, НКВД, ГПУ, ГУЛАГ и пр. институционални форми на терор, подчинява индивида на „общата воля“ и „общото благо“. И все в „името на народа“. Отделният човек трябва да бъде масовизиран, колективизиран, да се разтопи в общата маса, наречена от Бухарин „човешки материал“, за да се превърне, пак по неговите думи, в „гражданин на бъдещото общество“. Дори в интимните отношения между хората това отчуждение беше наложено чрез навлизането на безличните определения „другарка/другар“, които  заместиха традиционно използваните „съпруга/съпруг“, „любима/любим“ и т.н. Затова днес все още можете да чуете възрастни последователи на тази идеология да наричат любимата жена с безличното: „моята другарка“, обръщение, което по-скоро омасовява и обезличава, отколкото откроява човека до теб като любимо същество.

Подобно разбиране за „ролята на народните маси в историята“, както казваше известното идеологическо клише, предопредели и бъдещото отношение на партийните ръководители към отделния представител на „социалистическото общество“ – те открито се снимаха с него, усмихваха му се пред камерите, позираха пред репортерите, дружески прегърнали през рамо „работника-с-потник“, но всъщност дълбоко го презираха и се страхуваха от него. „Не мога да си представя някой висш партиец, застанал на опашка сред хората“, пише Г. Марков и беше прав – висшите партийни другари никога не пазаруваха сред народа, от чието име управляваха, не сядаха да се хранят на една маса с него, не ходеха на почивка с него, не се лекуваха с него: те се радваха на специални привилегии. Но непрекъснато обявяваха, че правят всичко в името на същите тези хора, към които се отнасяха пренебрежително и управляваха с желязна ръка, без да толерират никаква проява на свободна воля, определяйки ги най-често като реакционни с помощта на осъдителното прозвище „волунтаризъм“. Или казано с думите на Киркегор, социалистическият човек винаги беше в позицията на „неправ“, а назидателните призиви към „възвисяване“ бяха свързани с идеологическото клише за „партийната правда“, защото „партията беша права, когато съгреши дори“.

Но стига толкова „жлъч и пещерен антикомунизъм“, както биха казали критиците. (Които впрочем винаги се мръщят, когато се зададе публично въпроса за това, кой и защо уби писателя Георги Марков?) Нека поговорим открито за идеологията на насилието, маскирано като свобода.

Струва ми се, че с казаното за „мустаката свобода“ Георги Марков не просто поставя въпроса за същността и смисъла на понятието „свобода“, а отваря пътя за дискутирането на още една голяма тема – темата за отговорността за онова, „което човек прави“. Сьорен Киркегор, един от основоположниците на екзистенциализма, напомня по този повод, че човекът „прави каквото може“ в живота си, но това всъщност не успокоява, а по-скоро звучи като оправдание. Защото това „правене“ има отношение към преценката на нашите собствени действия – правилни или неправилни са те? Но кой е критерият за това, прав или неправ е някой? Кой ще реши това най-добре, ако не самият той? Този отговор обаче само усложнява ситуацията. По този повод датският мислител уточнява: „Но може ли обаче в решението той да има отново до известна степен право и до известна степен неправо?… Или може би трябва да предпочетем да имаме винаги право в смисъла, в който го имат неразумните създания?“[4] 

Задаването на тези въпроси показва, че те очертават спецификата на човека, взет в отношение към себе си, другите и света тъкмо като отговорно същество. От друга страна, едва ли има по-болезнено чувство от това да си неправ, настоява Киркегор, човекът по-скоро би изстрадал всичко друго, отколкото да признае, че е неправ. Но ако в пространството на моралното отношението между прав и неправ е свързано с преценката за нашите индивидуални действия в отношение към другите и света, то в пространството на политическото тези два полюса за оценка на човешките постъпки се сдобиват с драматични последствия за отделната личност. Тогава, когато някой твърди, че винаги е „прав“, защото действа според „единствено вярната“ истина и при това в името, и от името на всички, то обяснението за неговите действия може да бъде отправено най-малко в две посоки. Първата е, че той има пастирска мисия, чиято цел е спасение и затова, образно казано, преследва власт над душите, а не над телата, в атмосферата на доброволно съгласие. Неслучайно напомням това, защото марксистките лидери много често разглеждат себе си тъкмо по този начин, като открито обявяват допирните точки между комунистическата идеология и християнството. Като подминават темата за насилието като несъществена. А тъкмо насилието ги прави представители на втората стратегия, която преследва подчинението на телата в името на „обща воля“ и „общо благо“, които, когато бъдат установени с „революционни методи“, т.е. с помощта на „революционен терор“, подчиняват индивидуалната свобода в името на обща цел и правят от отделния човек средство за постигане на такава цел, т.е. той става част от- и средство за провеждането на социален експеримент. Разликата от демократичното установяване на такива „обща воля и благо“ е в това, че всеки, който се усъмни в правотата на налаганата с помощта на революционно насилие истина веднага бива поставен в положението на „неправ“, като са му отнети всякакви възможности да защитава гледната си точка, защото влиза в противоречие с единствено вярната – партийна – гледна точка. Противно на това, пише Георги Марков: „…единственият критерий за свобода, който историята е утвърдила до ден-днешен, са правата (или свободите), на които се радва отделният обикновен човек. Свободните общества и свободните държави са свободни само дотолкова, доколкото са осигурили свободата за своите отделни граждани. На нормален човешки език не съществува друг критерий за свободна страна“[5]. Точно затова, когато в днешно време бивши партийни функционери от времето на социалистическия режим говорят за свобода и за това как днес демокрацията ограничавала свободното им съществуване, имам чувството, че някой подценява способността ни да мислим, а и да помним.  

Пак по тази причина, с огромно недоверие се отнасям към всички мимикрирали партийни дейци, защитаващи идеологията за пролетарското насилие (и продължаващи да не се отказват от нея, като не се разграничават от историята на партията си), когато се позовават на свободата си да стават ревностни защитници и „последователи“ на… християнството. Дори нещо повече, продължават да прокламират и заблудата за това колко общо има между християнството и комунистическата идеология. Затова ми изглежда абсурдно тяхното желание да убедят всички в нормалността на желанието им „да излязат от църквата с петолъчката“ (Георги Марков) и да влязат „в църквата с Христовия кръст“. Още повече, че така защитават правото си на персонално „възвисяване“. Разбира се, всеки има право на това, но пътят към „възвисяване“ минава през покаянието и публичната молба за прошка. И още: пътят към Бога минава, по думите на Киркегор, през разбирането за това, че „винаги си неправ“ пред Него. Но подобно действие е неприемливо за „новите вярващи“, защото те по дефиниция не могат да не мислят себе си като „винаги прави“. Партийната им идеология десетилетия наред насаждаше със сила и милиционерско усърдие тази правота, като утвърждаваше „неправоверността“ на отделния човек, несъгласен с тях, със смъртоносни доводи. Мисля, че по тази причина влизането в храма днес те разбират като обикновено действие – достатъчно е да пожелаеш и вече си готов да кажеш:“Здрасти Боже, как я караме?“ (Георги Марков).

Обратно, героите на Георги Марков нямаха правото на какъвто и да е – и особено на вероизповедание – свободен избор: те трябваше да приемат това, че са поставени изначално в позицията на „неправоверни“, въпреки несъгласието и вътрешното си усещане за несправедливост. Подобно, бих казал шизофренно раздвоение на личността предизвиква болка, защото, по думите на Киркегор: „че е болка да си неправ, болка е да признаеш това, ние не крием“. Още по-болезнено е усещането, че винаги си неправ, но не спрямо Бог, а спрямо партийната истина, тъй като това усещане е наложено със сила отвън и затова подобна болка е мярата за отпадането ти от идеологически конституирания социален ред. Която болка постепенно се трансформира в апатия и отчуждение, в загуба на духовните хоризонти и вторачване в еснафско-всекидневните дела. Затова да настояваш, че приемането на състоянието, че винаги си неправ, т.е. условието да приемаш отвън налаганото ти насилие като свобода, която дори не ти е дадено да избираш, а трябва само да следваш (гласувайки под строй за нея), те прави щастлив и е твоята цел в живота, е една от най-големите трагедии на личността в модерната история на Европа. Това е трагедията на „мустакатата“ или „тодорживковската“ – името на тиранина е без значение! – свобода.

Но защо трагедия? Ако в обичайния случай ние изстрадваме болката да си неправ, то е защото знаем, че подобно признание е за наше добро, а и защото това ще ни направи по-силни в отстояване на собствената ни правота по-нататък. Още повече, че прощавайки на другите, когато те ни убеждават в правотата си, а значи приемайки неправотата си, ние поемаме пътя към собственото ни възвисяване. А то е път към възвисяване, защото, по думите на Киркегор, само безкрайното възвисява, а усещането, че винаги си прав е път към крайното, прикрито зад егоизма на целите. Очевидно е тогава, че в такова признаване има нещо назидателно, че то има императивен характер и може да бъде отправено към Кантовата повеля, че нашите действия трябва да се определят от принципи, които могат да станат общи за всички хора. Приемането на идеята за възвисяването обаче е свързано с много болка в съвременното общество, защото признаването на неправота най-често не е мярата за отношенията, които се установяват между хората. С още по-голяма сила това важи за тоталитарните общества. Борбата за защита на индивидуалната свобода и автономия там сякаш измества въпроса за правотата и неправотата в посоката към необходимостта от политическа свобода и утвърждаване на гражданските права. Защото животът, пак по думите на Киркегор, „ни поставя в многообразни отношения с другите хора“, „някои от тях обичат правото и справедливостта, други като че не ги обичат“. Нещо повече, те често извършват несправедливост спрямо теб, но макар душата ти сякаш да е закалена срещу страданието, което ти причиняват, ти се уповаваш на убеждението, че имаш право. „Колкото и да ме обиждат – казваш – те не могат да ми отнемат този мой мир, да разбият вярата ми, че имам право и че е извършена несправедливост спрямо мен“[6]. Но много скоро разбираме, че това героично поведение е илюзия, защото тоталитарното общество не допуска отделния човек да „има право“, да се бунтува срещу несправедливостите, извършени срещу него. Това, на което „имаш право“, е да следваш избрания от други път и всяко отклонение от това предизвиква действията на тоталитарната репресираща машина, която разполага с всички средства, за да унищожи персоналната ти биография и да те обезличи според калъпа на установения от нея ред. Също както в стария анекдот от времето на социализма, в който милиционерът пред Народното събрание обяснил на питащия за правата си гражданин, че „има право“. „Е добре, щом „имам право“, попитал гражданинът, „тогава може ли да…?“ „Е, не може…“, отговорил милиционерът. В това беше и същността на тоталитарното управление: привидно „имаш право“, но реално „не можеш“: да пътуваш зад граница, да защитаваш вярата си, политическите си пристрастия, желанието за демократична промяна, дори правото да носиш името, което родителите ти са избрали. Така илюзията, че единствено „партийната машина“ ни дава възможност да сме прави, че тя е, която има за цел „да успокои съмнението и да излекува и тъгата“ (Киркегор) бързо се разрушава от усещането за безнадеждност. Тогава ни остава единствената възможност, възможността да анихилираме себе си и да се превърнем в проводници на официалната идеология, т.е. в хора с подменено съзнание, безсмислен и изпълнен с идеологически лозунги език и цели, определяни от партийната идеология и променяни с всеки следващ конгрес. А това е път към превръщането на живота в пиеса на абсурда, където нищо не е такова, каквото изглежда. Така завършва и животът на един от героите на Марков от есето „Мустаката свобода“ – в дом за душевно болни и с прозрението: “Безкрайно уважавам турците, защото са единствените чужденци, окупирали България, които никога не са претендирали, че са ни освободили“.

Но не прекаляваме ли малко с негативната оценка? Наистина ли е толкова трагично за човека отнемането на правото да решаваш свободно „как да действаш“? Толкова ли е важно да си „неправ“ и не е ли по-добре да приемем „единствено вярната партийна правда“? Нима не е по-добре някой друг да поеме отговорността за последствията от собствените ни действия, за решенията, които трябва да вземем, за бъдещето, което искаме да построим, за идеалите, които искаме да следваме? Отговор на въпроса намираме в есето на Георги Марков: КАПАНЪТ СЪС СИНЯТА ШАПКА от цикъла „Задочни репортажи за България“:

„Нищо подобно, Марков! – каза той с присмех, зад който за първи път долових дълбоко убеждение. – Грешката на всички като тебе е, че мерят хората по себе си. Всички сантиментални чешити, които от сантименталност или от глупост, ако щеш, не искат да признаят, че има и ПО-ДРУГИ ХОРА, от ПО-ДРУГО тесто! Ако искаш да знаеш истината, АЗ СЛУЖА НА СЕБЕ СИ! Запомни го това! Партията, държавата, моят командир са само повод. Нищо повече. В действителност АЗ СЛУЖА НА СЕБЕ СИ. Помисли малко по-сериозно, и ще разбереш какво ти говоря!…
— Чакай малко! – казах на този щастлив служител. – Какво точно правиш, когато служиш?
— Изпълнявам! – отвърна веднага той.
— Чуждата воля! – наблегнах аз.
— Ама ти не разбра ли, че това няма никакво значение! – пак се изсмя той. – Чия е волята, това е важно за сантиментални и честолюбиви хора. Произходът на волята мен не ме интересува, защото мое е нещо много по-важно – изпълнението! В книжките пишат „процесът на изпълнението“. Този процес е мой процес! Кой ме е пратил на акция, защо ме е пратил, какви съображения стоят зад това – не ме интересува! Самата акция е моя! Там съм аз!…
— От това, което казваш, човек може да си помисли, че на тебе ти е все едно кой ти е работодателят? – забелязах предпазливо.
Той махна с ръка снизходително:
— Очаквах да ме попиташ това! Не е все едно кой ми е работодателят, защото той е този, когото вече съм избрал! Аз съм избрал партията и с нея се разбираме отлично! Инициативата е нейна, изпълнението е мое!
— Но някога не ти ли се е случвало поне за миг да почувстваш, че изпълняваш задължение, което не би желал да изпълниш?
— Никога! – отвърна капитанът. – Щом като знам, че нещо трябва да се направи, правя го. Няма никакво значение дали е лека работа или тежка работа. Аз съм там, за да свърша работата!
— Ами ако е станало грешка? – продължавах опитите си да го извадя от невъзможната му логика. – Ако, да кажем, са те изпратили да ликвидираш някого, а след това се разбере, че си ликвидирал невинен човек, тогава?
— Какво тогава? – сопна се той. – Все същото е. Дали човекът е виновен или невинен – няма нищо общо с мен. Аз си изпълнявам службата и моето изпълнение няма нищо общо с това дали нареждането е правилно или неправилно.
— И тебе не би те заболяло, че невинен човек е изгорял?
— Защо ще ме заболи. Грешката не е моя! – отвърна с все същия тон той.
— А кога би било твоя грешка?
— Ако, да кажем… лицето, което съм задържал, избяга…
— Някой някога избягал ли ти е?
С този въпрос можах да наблюдавам пълния триумф на лицето му. Той се извърна към мене, изгледа ме и с щастлива усмивка каза:
— Така, както ме виждаш, мислиш ли, че някой може да ми избяга! На мене никой никога не ми е избягал! Хайде да спим, че е време!“

Сякаш отново чувам критиците да казват: “Не бива да се разчита на писателската фантазия. Ако някой претендира да се позовава на истината за онова време, то нека го направи на основата на факти, т.е. на основата на автентични исторически документи“. Разбира се, аз не зная дали героите на Георги Марков са съществували реално или те са плод на творческото му въображение. Но това за мен не е важно. Важното тук по-скоро е, че с тяхна помощ той представя духа на епохата, житейските ситуации, в които бяхме поставени всички във времето, което днес умилително наричат „соца“, и последствията от тях, които се опитват да изличат от паметта ни, защото били „несъществени“. Но изглежда, че изкарването на показ на тази „несъщественост“ е била повод за убийствената ярост на живковите тайни служби, защото тъкмо заради нея Георги Марков загуби живота си. Пак заради нея следствието за неговото убийство се проточи с десетилетия, за да бъде приключено поради „давност“ и за да бъде захвърлено името и делото му „на тавана“ на обществената памет. А и още нещо, което и досега предизвиква неприязънта на противниците на писателя – Георги Марков нагледно показа онова замъгляване на съзнанието, извършвано от комунистическата идеологическа машина, което Оруел наричаше „двумисъл“:

“…Да знаеш и да не знаеш, със съзнанието за пълна правдивост да изговаряш грижливо построени лъжи, да се придържаш едновременно към две мнения, които взаимно се изключват, да знаеш, че си противоречат, и да вярваш в тях; да използваш логиката срещу логиката, да отричаш морала и да твърдиш, че държиш на него, да вярваш, че демокрацията е невъзможна и че партията е пазител на демокрацията; да забравиш всичко, което трябва да се забрави, а после пак да го възстановиш в паметта си, когато е необходимо, за да го забравиш отново след това — и най-вече да прилагаш същия процес към самия процес“ („1984“).

Не е чудно тогава, защо толкова систематично се опитват да изличат книгите на писателя Георги Марков от съзнанието ни и вместо него ни предлагат лесно смилаеми идеи за притъпяване на чувството за отговорност или усещането за разпознаване на злото, както и хора с манталитет на квартални клюкари, които ни заливат с „мъдростите“ си от медиите. Или отново ни пробутват извадени от нафталина „герои“, въплъщаващи напълно идеалите на онова време, като Иван Славков, хвалебствена статия за когото открих в брой на едно списание с вкус към жълтите новини от 2015 г. В специално каре там бяха извели т.нар. „славковизми“, с чиито „морални послания“ идеолозите на подмяната се опитват днес да заместят истините, изречени от героите на Георги Марков или Джордж Оруел. А „славковизмите“ говорят много повече от всякакви исторически документи за падението на онова време. Ето някои от тях:

„Не ме е яд, че ме изгониха от МОК. Яд ме е, че не взех пари! Ако на срещата в „Радисън“ „лобистите“ бяха размахали пари – щях да ги взема, не ми дреме! В онова разкапано време…“

„Хубаво е да минеш през живота си обичан, нали! Според мен обаче е по-хубаво да преминеш с лекота. С лекота и в охолство. Това дава размах на мисълта.“

„Всички крадат. Иначе от какво ще живеят партиите?“

Както се казва – коментарите са излишни. А на всички, които все още проливат сълзи по „иванславковизма“, нека напомня: „Всяка прилика с действителни лица и събития НЕ Е случайна“.

___________________________________

[1] Освобождението и свободата. В: Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България. С., 1991, Изд. Къща П.К.Яворов, с. 254.
[2] Пак там.
[3] Пак там.
[4] Киркегор, С. Назидателното, съдържащо се в мисълта, че срещу Бог винаги сме на погрешен път. В:- Или-или (втора част). Избрани произведения, С. Народна култура, 1991, т.2 с. 358.
[5] Марков, Г. Празникът на свободата и празникът на милицията. В: Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България. С., 1991, Изд. Къща П.К.Яворов, с. 266.
[6] Киркегор, С. Назидателното, съдържащо се в мисълта, че срещу Бог винаги сме на погрешен път. с. 359.