The Zipper of the Fucking World: a very bad cabaret, идея и концепция Мила Люцканова, автори и участници Мила Люцканова и Елиса Брудер, външен поглед Анна Лиса Гребе, Тереза Витучи, движение Нур Хименес Вилароя и колективът, композитор Юлиан Стоичков-Юлски
The Zipper of the Fucking World тръгва от опита хаосът да получи сценична форма. Това звучи почти като противоречие. В момента, в който дадеш форма на хаоса, не го ли унищожаваш? Ако определиш граници на свободата, не престава ли тя да бъде свобода?
Вероятно не. Вероятно проблемът е, че сме свикнали да мислим структурата единствено като ограничение. Като стена, правило, забрана. А структура може да бъде и съдът, който позволява на нещо да съществува, без да се разлее до неразличимост.
Спектакълът започва живота си в магистърската програма по разширен театър на Бернската академия на изкуствата в Швейцария, където Мила Люцканова среща останалата част от колектива, с който е създала представлението.
На сцената хаосът не може да бъде просто произвол. Произволът много бързо става скучен. За да остане жив, той има нужда от някого, който да го удържа достатъчно, за да не го обезвреди. Изпълнителят трябва едновременно да знае къде се намира и да допуска възможността следващото движение да го отведе другаде.
Това е странното напрежение на представлението: между направеното и случващото се. Между формата и възможността тя да се разкопчае.
По време на представлението някои от нас в публиката получихме части от костюмите, които се сменяха пред нас, виждахме импровизации спрямо средата и публиката. Откровена игра с моменти, които лесно могат да бъдат игнорирани, но тук бяха уловени като възможности за изследване в контекста на темите на спектакъла. За мен това направи видима подготовката на артистите да реагират свободно в рамките на театралната форма, която са избрали.
Може би затова заглавието ми се струва толкова точно. Ципът е конструкция, която съществува именно за да може нещо да бъде едновременно затворено и отворено. И двете му състояния са възможни благодарение на една и съща структура.
Свободата също не е отсъствие на граници. Отсъствието на всякакви граници е просто пространство, в което едно движение може безкрайно да поглъща друго.
В края на The Zipper of the Fucking World зададох въпрос, който очевидно беше по-голям, отколкото предполага обичайният разговор след представление: Каква е разликата между хаоса и свободата?
Настъпи тишина. Не защото въпросът няма отговор, а може би защото има прекалено много. Една от актрисите все пак каза нещо, което продължи да работи в мен и след края на вечерта: свободата има структура. Разликата е, че тази структура я поддържа, вместо да я спира.
Някъде по време на разговора след представлението си спомних изречението, което всички знаем в една или друга версия: личната свобода свършва там, където започва чуждата. Казах го и отново настъпи тишина.
„Добро е, нали?“, засмях се.
Добро е, защото прави нещо, което често не ни се иска: отказва да противопостави свободата на границата. Поставя границата вътре в самото понятие за свобода. Не мога да бъда свободна в пространство, в което другият няма право да бъде свободен от мен. Но важи и обратното. Не мога да нарека свободно пространството, в което структурата съществува единствено за да ме направи удобна, предвидима и неподвижна.
Между тези две неща има цип. Можеш да го дръпнеш нагоре. Можеш да го дръпнеш надолу. Можеш да заседнеш по средата. Понякога платът влиза между зъбците и цялата проклета конструкция отказва да помръдне. И може би точно там започва интересното. Не в свят без структура, а в свят, чиито структури могат да бъдат отваряни.
The Zipper of the Fucking World не ми даде отговор как изглежда свободата. Направи нещо по-полезно: остави ме да гледам механизма ѝ. И да се питам кои от циповете около нас държат дрехата цяла и кои просто сме забравили, че могат да се разкопчават.
Следващата дата, на която можем да видим спектакъла, е 3 декември в РЦСИ „Топлоцентрала“.
