„У нас палачите имат наследници и можем да очакваме от тях извинение. Един ще се извини, друг ще прости и така ще продължим.“ Изложбата „Пост памет“ е посветена на лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч.
Първата обща изложба на Мартин Трифонов (скулптура) и Красимира Буцева (фотография), наречена от авторите „Пост памет“, изследва терора на близкото минало. Младите творци търсят истината за насилието по време на комунизма, опирайки се на спомени и разкази на очевидци. Обединяващата тема е паметта за лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч.
Най-големият трудово-възпитателен лагер (ТВО) в България – „Белене“, който се намира на остров Персин, е открит през 1949 г. Закрит през есента на 1953 г., след смъртта на Сталин, той е възстановен отново след унгарското въстание в края на 1956 г. През август 1959 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП е създаден нов лагер – поделение 0789 на „Въдворяване и Изселване“, МВР, Ловеч – известен като лагера „Слънчев бряг“. Без съд и присъда там са въдворявани различни хора и по различни причини – „подривно-диверсионна дейност“, разказване на вицове срещу комунистическите управници, бивши депутати-земеделци, както и младежи, изпратени от местните управления на Народната милиция поради „хулиганство“ (обвинявани, че носят тесни панталони или слушат западна музика). Мнозина от въдворените намират смърттта си в лагера или се разболяват тежко и умират скоро след освобождението си.
По време на комунистическата власт тези факти са премълчавани и отричани. След падането на режима голяма част от хората предпочитат да забравят насилието и ужаса на миналото, надявайки се, че така по-бързо ще станат част от останалия „цивилизован свят“. Мартин Трифонов и Красимира Буцева са от поколението, израснало в обърканите години в началото на прехода, когато в държавата цари политически, икономически и културен хаос. Те не познават комунизма от личен опит, но са слушали множество истории и спомени за това време. Чрез работата си Мартин и Красимира искат да припомнят жестокостта на онова време, като същевременно се стремят да създадат пространство за обсъждане, споделяне, възприемане и сдобряване с близкото минало.
Терминът „пост памет“, използван за първи път от Мариан Хърш, обозначава разбирането, че „следващите поколения’’ винаги наследяват съкрушителните спомени на родителите си, че пораствайки с техните истории, изображения и разговори, децата възприемат тези разкази и спомени като собствени, преди дори да са ги разбрали съзнателно. Така че ефектът от събития, случили се в миналото, може лесно да бъде проследен в настоящето и в живота на новите поколения.
Откриването на изложбата „Пост памет“ е на 13 март от 17.00 часа в Художествената галерия в Ловеч, където експозицията ще остане до 31 март 2018 г. Гост на събитието ще бъде Екатерина Бончева, член на Комисията по досиетата.
Израснах през 90-те и познавах комунистическото минало само от спомените на семейството ми
С Мартин Трифонов и Красимира Буцева разговаря Димитрина Чернева
Израснали сте, както сами се изразявате, в „обърканите години след падането на режима“, какъв беше личният ви подтик за това взиране в жестокостта на близкото минало, в тези така травматични събития като Народния съд, трудовите лагери, „възродителния процес“?
Мартин: Причината да работя в посока, свързана с “курортното дело“ у нас в периода след 1944 г., идва от домашното ми възпитание. Разговорите вкъщи се разминаваха с написаното в учебниците по история и може би крещящото отсъствие на темата в училище да е засилило любопитството ми. В първи клас вече бях чувал за СССР, БКП, ДС и ТВО, но никой от съучениците ми не „захапваше“ да разгадае значението на въпросните абревиатури. Или почти никой. Веднъж учителката, в желанието си да разбере правим ли разлика между „оптимист“ и „песимист“, вдигна заспалата до мен съученичка. „Аз съм оптимистка!“, самоопредели се тя. „Ти си заспала комунистка“, опитах да се пошегувам аз, но тя ме перна с буквара по главата, сякаш БКП-то беше нещо най-лошо на земята. Така разбрах, че един ден с чиста съвест мога да ѝ поискам ръката. В началото на втори клас попитах Пешко къде е бил на море, а той ми отговори: „На Слънчев бряг“. Едва не извиках: „Ти луд ли си, там убиват хора!“. Като прихна оня ми ти Пешко… и догодина искал там да го убиват. Та покрай Пешко научих, че освен „Слънчев бряг“ край Ловеч, имало и „Слънчев бряг“ до Несебър. В трети клас чух за песента Джипси, джипси, Белене, новият курорт… Така с годините лека-полека темата за трудово-възпитателните общежития (ТВО) се настаняваше приоритетно в творчеството ми. В края на магистратурата чиракувах с трима по-възрастни колеги в ателието на голям наш скулптор. Още в първия ни работен ден стана дума за лагерите в Ловеч и Белене. Споделих, едва ли не възторжено, как за пет години в Националната художествена академия не намерих събеседник за „курортната“ тема! А тук от раз. Явно усети ме маестрото. Но единият колега, и той като останалите, ме попита с какво толкова са ми интересни тези лагери. „Ами интересни са ми с това, как така на никого не са му интересни“, успях да формулирам тогава отговора си.
Според баща ми има две книги, които човек трябва да прочете на всяка цена, иначе не би могъл да се занимава с изкуство, пък било то и „изобразително“. Първата книга – „Един ден на Иван Денисович“, е биографичен разказ, описващ един „почти щастлив“ ден от живота на главния герой, заточен в Сибир. Написана с ирония и чувство за хумор, книгата се чете на един дъх, но жестокостта на миналото достига до читателя. Прочетох и „Колимски разкази“ на Шаламов, очаквайки това да е втората книга, но баща ми не я беше чувал и отказа да ми съобщи заглавието, което има предвид, от страх да не си остана само с две прочетени книги. Та докато я открия и покрай желанието ми да се занимавам с изкуство, прочетох и други книги за живота по време на комунизма. На първо място поставям „Задочните репортажи“ на Георги Марков. Първото ми вълнение в посока „Пост памет“ бе през 2012 година. Тогава се запознах с историята на г-ца Мара Рачева и измоделирах нейно портретче.
Красимира: Израснах през 90-те години и познавах комунистическото минало само от спомените на семейството ми, което е било засегнато от национализацията. Дядо ми не е имал право да завърши висше образование, но никой от роднините ми или моите познати не е бил в лагер, не е бил осъден от Народния съд или пък засегнат от „възродителния процес“. Интересът ми към тези теми се появи главно поради факта, че те не са особено популярни, нито са кой знае колко обсъждани в съвременното общество. Те не са споменавани достатъчно в учебниците по история или в медиите, нито присъстват особено в изкуството. Аз също не знаех за тях, както много други хора. После се случи така, че преди около две години съвсем случайно попаднах на кратък репортаж за „Белене“ по телевизията. След като научих за съществуването на лагерите, започнах да търся и чета всичко, което успях да намеря, тъй като бях шокирана да разбера, че тези събития са се случили всъщност в едно минало, което не е толкова отдалечено от сегашното ни време. Колкото повече научавах, толкова по-ясно разбирах, че трябва да направя нещо по тази тема – в този момент точно започвах магистратурата си по фотография в Портсмът и това бе стартът на моите изследванията.
Не познавате реалността на комунизма от личен опит, но пък признавате, че сте израснали с истории и спомени от онова време. По какъв начин се свързаха/разминаха/допълниха тези лични истории и спомени с онова, което научихте за комунистическото минало, изследвайки терора по онова време в рамките на проекта „Пост памет“?
Мартин: Аз съм отрасъл във времето на посткомунизма. Поради липсата на телени ограждения по границата, които ще си останат символ на комунистическата държава, днес голяма част от младите хора масово напускат страната.
Красимира: Преди да започна да се занимавам академично с различни нишки от времето на комунизма, моята представа и разбирането ми за тази епоха бяха замъглени от носталгичните спомени на моите роднини. Историите, с които бях израснала, представяха годините преди 1989 г. с умиление и радост, те идеализираха напълно утопичната мечта. Когато растях, всяка седмица баба и вуйчо се срещаха за кафе и политически спор. Единият защитаваше скъпото минало, а другият го анализираше и показваше негативните му страни. Никой не приемаше мнението на другия и накрая всичко завършваше с няколко дни мълчание и груби погледи от двете страни. В началото не разбирах караниците им, но с времето, започнах да асимилирам различните им гледни точки и причините зад тях; започнах освен това да се питам на чия страна съм аз?
Разкажете повече за самия проект, за интервютата и разговорите, които проведохте, за местата, които посетихте, за историите, които ви поразиха.
Мартин: Порази ме факта, че допреди няколко години липсваше дори указателна табела на разклона за кариерата край Ловеч. Днес вече там стои такава с надпис: ЛАГЕРЪТ „Слънчев бряг“, която освен като указание може да изпълнява и функцията на паметна плоча.
Красимира: Моят проект Балкан Наш изследва престъпленията, извършени от комунистическия режим в България в периода 1946-1989 г. За реализирането му работих с фотография, видео, архиви и текст. Проектът допълва и коментира последиците от този терор в нашето настояще, като се стреми да предизвика дискусия, фокусирайки се върху истории за Народния съд, трудовите лагери, правителствени и публични места, използвани за задържане и убийства на територията на цялата страна, както и множество други репресии, изживени от български граждани. Фотографиите проследяват моето лично пътуване до различни места, свързани с това насилие, и са в контраст с колективното отричане на комунистическия терор.
По време на магистратурата си посетих Ловеч, Белене, София, Пловдив, Поморие, Гоце Делчев, село Корница, Перник и Пазарджик. Стремях се да намеря приблизителните или точни местоположения на трудово-възпитателните лагери, както и на сгради или места, използвани за задържане и убийства.
През лятото на 2017 г. спечелих Santander Mobility Award, която финансира най-дългото ми пътуване в България. През месец юли се срещнах с оцелели лагерници, със семейства на жертви, с историци и учители по история от страната, с очевидци на жестокостите на комунизма, както и с хора, които правят собствени проучвания, свързани с репресиите в миналото. Разговаряйки с тези хора, научавах много нови неща за всекидневните репресии, които са преживели те. Всяка една от историите, които чух, бе лична и изпълнена с усещане за несправедливост, без каквото и да е реално престъпление.
В момента работя по интервютата и записите, които направих, като целта ми е да създам фотографска книга, включваща разговорите и снимките от различните локации, както и портрети на хората, с които се срещнах. Ще цитирам една от многото истории, които чух по време на това пътуване:
Когато бях малък, може би тъкмо бях тръгнал на училище, започна национализацията. Спомням си как милиционерите влязоха вкъщи и взеха всички бижута на мама, както и всичко ценно, което намериха и което трябваше да отиде в държавната хазна. После дойдоха и в моята стая, където държах една червена касичка, в която от известно време събирах дребни стотинки. Те я взеха, счупиха я в земята и прибраха малкото стотинки, които бе събрало едно 6-7 годишно дете.
Какво е наследството на „следващите поколения“, на вашето поколение в частност, от травматичното минало на комунизма, как те преработват съкрушителните, а и носталгични спомени на родителите си? Как си обяснявате това „колективно отричане на комунистическия терор“ и контраста му с реалната жестокост на режима?
Мартин: Ние сме като наследници на голям имот без нотариален акт. Според това, което има за четене, зверствата на комунизма у нас надминават тези в Полша. Така че можем да се „гордеем“ с „по-богато“ комунистическо наследство. Но ако там се знае кой е изтребил военния елит на страната… у нас едва ли не е неприлично да говорим за унищожаването на българския национален елит или това на горяните. Няма ли ги престъпленията на комунизма в учебната програма, все едно изобщо не са се случили. Колективното отричане на жестокостите на миналото си обяснявам с това, че наследниците на палачите се срамуват от действията на предците си, или не знаят за тях, понеже са жертва на същите учебници.
Красимира: Не съм правила изследване по този въпрос, а и не съм попадала на такова конкретно за българското общество. От впечатления, които имам, бих казала, че моето поколение, както и това след мен, няма представа, че такива неща са се случвали. В повечето случаи детството ни е съпроводено с носталгичните спомени на нашите деди и родители, които представят един по-добър свят, който обаче никак не е сигурно, че е съществувал наистина. Представите на младите хора за миналото и познанията им за близката ни история не съвпадат напълно с комунистическата реалност.
Колективното отричане на миналото според мен е някаква фаза от развитието на самото общество. Малко са онези, и то предимно засегнати или немногото осведомени за репресиите на режима, които не отричат историческите факти, свързани с близкото минало. Повечето хора предпочитат да забравят тези срамни събития и вместо това да си спомнят само за добрите моменти от социалистическия период – а това не допринася за създаването на обективна картина за миналото. Възприемането, припомнянето, почитането, познаването, критичното осмисляне на миналото би трябвало да се осъществява чрез събития, лекции, уроци в училище и извън училище, разговори вкъщи и в културните среди – както го прави и останалата част от Европа.
Искате да създадете с тази изложба едно място за обсъждане, споделяне, припомняне, възприемане и сдобряване с близкото ни минало. Възможно ли е това сдобряване според вас, как виждате връзката между памет и прошка?
Мартин: За мен ТВО „Слънчев бряг“ край Ловеч е обобщен образ на тогавашната държава, оградена с бодлива тел. Четох, че когато минавал влак покрай кариерата, надзирателите строявали въдворените едва ли не да играят ръченица, за да не останат с впечатление пътуващите, че на това място тормозят хора. Нещо като принудителна манифестация, на която трудещите се щастливи граждани маршируват пред наредените на мавзолея ръководители. Днес, когато липсва мавзолея, го няма вече и споменът за манифестациите. Чух за деца на националсоциалисти, стигнали след войната до такава крайност, че се срамували да създават поколение. У нас палачите имат наследници и можем да очакваме от тях извинение. Един ще се извини, друг ще прости и така ще продължим. Според живописеца Стоян Цанев художникът трябва да е ням. Използвам привилегията на скулптор, за да припомням, като създавам в случая мълчалива композиция от фигури на въдворени в лагера, излежаващи се, сякаш са на курорт. Идея, отвсякъде абсурдна. Или представяща ги във вечния им „покой“.
Красимира: Да, това е нашата най-важна цел с тази изложба. Освен това организираме по време на самото откриване на изложбата, с помощта на „Софийска платформа“ и Луиза Славкова, дискусия за близкото минало с участието на кметицата на Ловеч Корнелия Маринова и на Екатерина Бончева от Комисията по досиетата. За да може да се продължи напред и да не се повтарят жестокостите от миналото, хората трябва да знаят за тях, трябва да са способни да разговарят за тях открито, за да могат да ги разберат, да ги осмислят и да простят.
Красимира Буцева е фотограф и писател. Живее между България и Англия. Завършила е Университета Портсмът в Англия. В работата си изследва източноевропейската история, политика, спомени. Работейки с фотография, филм, текст и архиви, тя създава многопластови разкази. Фотографиите ѝ са показвани на изложбата Aspex Platform Graduate Award 2016 в Портсмът, в галерия Phoenix в Brighton Photo Fringe 2016, Пингуао Интернационален фотографски фестивал 2016 в Китай, НОЩ на музеите и галериите в Пловдив 2017 и галерия Four Corners Film в Лондон 2017.
Мартин Трифонов е скулптор и учител. Роден е и живее в София. Завършил е Националната художествена академия, а в момента е учител в Националната гимназия за приложни изкуства в София, където е бил и ученик. През останалото време се образова в посоки, незасегнати от учебниците по история от гимназиалните му години. Негови творби са показвани в галерия A&G Art Meeting във Варна, ГХГ „Борис Георгиев“ във Варна, галерия 8 във Варна, галерия „Арте“ в София и Българския културен институт в Прага.
