
Мeжду миналото което е на път да се случи и бъдещето което вече е било е заглавието на новия каталог на художника Красимир Терзиев, който представя голяма част от работите му, създадени за около 20 години. Прочетете откъс от интервюто на Владия Михайлова с автора, публикувано в изданието.
Каталогът Мeжду миналото което е на път да се случи и бъдещето което вече е било (2015) – от 136 стр. с твърди корици, е дело на издателство „Изток-Запад“ и Наградата Гауденц Б. Руф за ново българско изкуство, той излиза на български и английски, съдържа есето на Яра Бубнова Sic Transit Media Mundi, интервю с автора на Владия Михайлова – „Противоречивата икономика на образи и медии“, и 80 цветни репродукции и документация на произведения.
Красимир Терзиев е сред най-известните и международно признати български съвременни художници. Творбите му често участват в изложби у нас и по света, присъстват в международни колекции на съвременно изкуство. Красимир Тезриев се обръща към разнообразни художествени средства – видеото, фотографията, живописта, скулптурата, пърформанса, въвличайки ги в критичен анализ на днешните производители на образи и митове – киното, телевизията и интернет – активните агенти на световните процеси, на илюзиите и параноите ни.
Противоречивата икономика на образи и медии
Много от твоите работи по някакъв начин се свързани с космоса. Имам предвид както сериите от рисунки, така и видеото Съобщение от космоса в двора, или дори фотографиите Когато водата, газта и електричеството идват отдалеч... Преди няколко години направи и самостоятелна изложба, която имаше заглавието Космополис. Откъде идва този интерес във времето, в което светът, изглежда, се подготвя за първата мисия на Марс?
Бих добавил в поредицата и Карта на маршрути между световете. Интересът ми към иконографията на космоса е продиктуван от усещането като юзър в Мрежата за постепенно навлизане в едно пространство, близко до космическото: смяната на човешката перспектива (нивото на очите) от тази на сателитния поглед от дистанцията на стратосферата, оскъдността на кислород (нематериалността на опита онлайн), липсата на твърда земя под краката (реална виртуалност 1) и т.н. Имах нужда да пресрещна тези усещания с пространствените нагласи, които сме наследили и смятаме често за даденост от Ренесанса насам. Интересува ме онова парадоксално състояние, в което всички неща в света изглеждат интимно близо, на една ръка разстояние, на един клик на екрана, и едновременно с това остават на недостижими, космически дистанции. Погледът към космоса е интересен и като поглед едновременно към бъдещето и миналото. Той носи образа на преодоляване на границите на познатото, на експанзията, на завладяването на нови светове, на разгадаването и рационалното опознаване на вселената. Същевременно от перспективата на настоящето, това е и поглед към миналото, към идеологията около еуфорията на космическата надпревара в ерата на незначителен и безпомощен, че цената за неговото присъствие извън земната орбита е опустошителна.
Вероятно на това се дължи преплитането на реалности, с което работиш — появяват се палми в колажа на фототапета, астронавтите са наредени за семейна снимка и т.н. Изглежда е важно за теб да говориш за тези проблеми сякаш непременно през екрана на компютър, поставен на масата. Така ли е?
А не правим ли повечето от нещата, които правим в всекидневието си, през “компютъра на масата”, както с право закова това? Това е гледната точка, която ме интересува като художник: този “дървен”, шумен, често лошо изглеждащ и неподчиняващ се на очакванията ни обект на масата управлява ритъма на всекидневието ни. Благодарение на него се чувстваме все по-свободни да организираме света, или световете, които обитаваме, по начина, по който ни се хареса, да скачаме от една галактика в друга с един клик, или swipe, или slide.

Явно за теб гледната точка на юзъра и на художника са съизмерими. В работите ти има множество препратки към публикувани фотографии от мисията на Аполо 11 на Луната през 1969 г. От друга страна, съвсем очевидно част от тях са изградени на базата на „класически” композиции на натюрморти. Защо е важно за теб да съчетаваш тези два типа образност – медийната и „историческата”?
Интересна ми е социализацията на технологиите. В серията „Както водата, газта и електричеството идват отдалеч…” поставях сцени от всекидневието на компютърния юзър / астронавт-любител. В тези сцени личното, частното пространство (работният плот, масата за хранене, домашният интериор) се преплита с глобалното, с вселената от информация (фотографиите на Аполо от разходките на Луната). За да визуализирам усещанията си от виртуализирането на всекидневието, ми беше необходимо да поставя в една равнина иконографии с различен исторически произход. Така се появи композицията, построена на принципите на холандския натюрморт от XVII в., в който на масата изведнъж се появява шлем на астронавт с отражение в маската на сцена от лунна разходка. Това е двойното време и пространство, които обитава мрежовият юзър благодарение на глобалния енциклопедичен архив — Мрежата.
За теб има образи, които функционират някак самостоятелно. Да вземем например Кинг Конг: той се появява в много твои рисунки и картини; ту покатерен на небостъргач, ту мултиплициран или пък възседнал покрива на Народното събрание (Партийния дом, всъщност) в София. Каква е причината да използваш един и същи образ в различни работи?
От момента, в който се сблъсках с Кинг Конг, докато правех Завръщането на звяра 1933 — 2005, тази фигура не ми е излизала от ума. Има нещо в метода на “художественото изследване”, или поне в начина, по който аз правя това, което води разравянето на разни купчини данни до изкристализиране на различни фигури, които започват да блестят със собствена светлина. В случая с Кинг Конг това, което ми се стори интересно, е, че той е фигура, която се появява в историята на киното отново и отново, в диапазон от няколко десетилетия, а в същото време е герой, който няма собствени реплики — нещо непристойно за киногерой. Въпреки тази липса, Кинг Конг е изключително експресивна визуална фигура, която може да се скулптира в различни разкази на мета-ниво. Той е онзи уголемен образ на нашия произход като другост, който хвърля чудовищна сянка върху сърцето на “модерната цивилизация” — Манхатън. В същото време това е култов персонаж от американската поп култура, и появявайки се на върха на Партийния дом, по същия начин, по който възсяда Кулите близнаци или Empire State Building, поражда нова сцена, нов разказ, вече свързан с постсоца, прехода и т.н..
Каква е връзката между образа, с който работиш, и медията – изразните средства, които използваш? Тук имам предвид много от твоите работи, които съвсем открито изправят зрителите пред противоречия: автопортретът ти е изрисуван на екрана на стар лаптоп не с помощта на програма за рисуване, но със суха игла (Монумент на изтеклото време); инструментите за навигиране на браузъра са превърнати в сайт-специфик работа, като са „апликирани” директно върху стената (Инструмент за увеличение на пространството) и др.

Ще подхвана това отдалече. Започнах някаква по-осъзната практика на художник някъде след 1995, все още като студент в Националната художествена академия. Смутно време, нелесно за ориентиране. Като ученици и впоследствие като студенти с любопитство и интерес, в определени приятелски кръгове, сме правили неща в духа на кубизма, футуризма, експресионизма, абстрактния експресионизъм, наред с чисто академичните задачи. В онези години се ширеше една мека и безисторична форма на модернизъм, която бях усвоил в някаква степен на виртуозност. За да се оттласна от това заварено състояние, започнах да правя неща, които адресират конкретни събития и ситуации от реалността. Може би наивно, но ми се струваше, че адресирането в работата на лично преживени неща от действителността носи искреност и етика, които не виждах в голяма част от наследената живописна традиция. Този подход, без напълно да е отрефлектиран, се запази в работата ми и досега. Всяка работа започва от интерес към някакъв конкретен обект, ситуация, събитие. Същевременно имам много малко работи, които запазват чисто документален характер. В процеса на работа винаги се появява структура, форма, която оттласква от чистата документалност. Съвсем фриволно тук се сещам за представата за киномонтажа на Айзенщайн като двигател с вътрешно горене, в който всяка експлозия, породена от сблъсъка на противоречия задвижва разказа напред. Много от работите ми се появяват именно в сблъсъка на противоречия. А тези противоречия се появяват често на нивото на различни визуални езици, положени в една равнина.

Има ли медия, във или чрез която ти е най-удобно да се изразяваш?
Това е поредното противоречие, което не съм в състояние да разреша без вътрешна драма. От една страна, като че ли плувам от медия в медия в работата си. От друга страна, проблематизирането на медията като универсална категория, като материалност, историческа динамика, като структуриращ фактор на лични възприятия и идеологически позиции е съществена част от работата ми. Не търся удобството на медия, с която съм живял и която тялото ми познава, а се паля от възможността да разширя възможностите на опериране на определена медия, без да омаловажавам нейната природа и специфика.
1 Термин, ползван от Мануел Кастелс в: Информационната епоха, том 1. Възходът на информационното общество, ЛИК, 2004.