Защо Бог благославя ропотите на Йов, а не благославя неговите утешители, строителите на теодицеи? Калин Янакиев, Владимир Градев, Цочо Бояджиев, Георги Каприев.

Калин Янакиев: Колеги, днес ви предлагам да обсъдим една тема, която е изключително мъчителна за религиозната и за философската мисъл. Същевременно тя има и свои съвременни проявления. Това е темата за теодицеята или за богооправданието. Съзнавам много добре, че тази тема може да прозвучи за мнозина стряскащо – ние да оправдаваме Бога, нали Той е всемогъщ, нали Той е всесвят, нали Той е премъдър и всеблаг, нима Той се нуждае от нашите оправдания?! На вас ви е много добре известно обаче, че изглежда мъчителността на проблема се поражда тъкмо от това, че ние не можем да не изповядваме Бога като премъдър, всемогъщ и всеблаг. Проблемът се появява, защото, макар Бог да е всемъдър, всеблаг и всемогъщ, в света съществува зло. И което е най-мъчителното: често пъти съществува зло, което е, поне наглед, абсолютно безсмислено, зло, което няма никакво разумно обяснение или никакъв разумен смисъл. Е, следователно, задава човешката съвест или страдащото човешко сърце въпроса: как Бог е всеблаг, как е всемогъщ, как е премъдър, след като е допуснал на този свят да има безсмислено страдание, напразно страдание, огромно страдание и по обем, и по интензитет. Тоест този въпрос не може да не бъде зададен. Вие също така много добре знаете, че на този въпрос са давани многобройни отговори. Дали трябва да повторим тези отговори, чисто образователно, или е добре да помислим върху самия феномен теодицея? Да помислим доколко има правда в този вопъл на човешкото сърце и доколко действително бихме могли да извършим подобно богооправдание, ако въобще се одързостяваме да го извършваме.

Георги Каприев: Да, разбира се, голямо нахалство е това от наша страна. Трябва да кажа, че няма начин да не повторим някои от вече извървените пътища по простата причина, че те са част от мисловния фонд на човечеството – поне на християнското или на авраамитското човечество. Защото, помислете, в елинската митология мигар някой е съдил боговете за злото? Напротив, според самите митове те щедро произвеждат зло, за да кулминира цялата работа в богинята Съдба, която несправедливо дава добро или зло, без оглед на заслуги и деяния. Това е авраамитски феномен, но на мен ми е по-лесно да говоря за християнството, доколкото го познавам по-добре. Ще кажа, че за християнството това е болезнен проблем тъкмо защото Бог се мисли, от една страна, като всеблаг, а от друга страна – като Творец на света от нищо. Няма я там злата и съпротивяваща се материя, която изкривява разни работи, тя е сътворена заедно с формата. И в този смисъл е близко до ума да се задава въпросът: добре, откъде идва злото, unde malum. Това е класически въпрос през всички християнски векове и особено за средновековната схоластика. Предлагам да вървим нататък, за да не разсейваме вниманието, а после сигурно ще кажа нещо за експериментите за отговор по този въпрос, които аз познавам.

Цочо Бояджиев: Въпросът е, че християнството заварва някакви отговори на подобни въпроси, които обаче са нефункционални и не могат да бъдат приети. Георги Каприев спомена за материята като зло. Допускането на конкурентен бог всъщност снема всемогъществото на Бога. Бог, който не е всемогъщ, който винаги се съобразява с някакъв партньор при създаването на нещата, не е Бог. Може също да се допусне, че след като има зло в света, Бог, който е Творецът на всички неща, е всъщност създателят и на злото, тъй като има някакво съотношение между причината и следствието. След като следствието е зло, в някаква степен злото би трябвало да присъства и в производителя на това зло. И двете хипотези не са приемливи, тъй като пък втората снема всеблагостта като характеристика на Бога.   

Владимир Градев: Все пак не можем да не отчетем, че самият термин теодицея е твърде нов. Той е изкован през Просвещението от Лайбниц, който отговаря на дотогавашните решения на въпроса за съвместяването на Божието всемогъщество и всеблагост с наличието на злото и страданието в света. Всъщност първото и голямо решение го дава още Платон в „Държавата“ и „Законите“, където заявява чисто и просто, че Бог е невинен, θεός αναίτιος. По-нататък тази теза ще се потвърди в някои от големите стратегии на западното мислене – било елинистична, било християнска. Другата голяма стратегия ще бъде на дуалистите, апокалиптиците и т.н., които ще кажат: дори и сега светът да е в плен на злото, ще дойде момент, когато всичко ще се оправи, ние знаем начина, по който това ще стане и ще решим всички проблеми. Със силата на своя разум Лайбниц – а той е безспорно голям философ и математик, един от създателите на съвременната математика – заявява, че проблемът просто не съществува, че разсъждавайки върху всички възможности, Бог изчислява възможно най-добрия свят, че всеки друг свят щеше да бъде по-лош от този, който съществува в момента, и ние трябва да приемем, че живеем във възможно най-добрия от световете. Това е прочутата теза на Лайбниц, която преразказвам съвсем опростено. И ако все пак се случват някакви злини, дори такива, които са необясними за нас – например природните бедствия или страданията на невинните, те може би са необходими в цялостния план на мирозданието и в крайна сметка ще бъдат за добро или необходимо зло. Скоро след това – на 1 ноември 1755 г., тоест близо 40 години след смъртта на Лайбниц – се случва Лисабонското земетресение. То привлича вниманието и заради това, че става на 1 ноември, деня на Вси светии, когато цялото население на Лисабон е в храмовете, където се отслужва празничната меса. Всички храмове са разрушени, почти цялото население загива, с изключение на обитателите на квартала на червените фенери, който се е намирал близо до пристанището и единствен остава недокоснат от земетресението. Тогава Волтер, обзет от Schadenfreude, злорадство, пише своята прочута поема за Лисабонското земетресение, в която казва: ето какво се случи в най-благочестивия град, това не порази Париж, столицата на разврата, не порази дори квартала на разврата в Лисабон, а всички благочестиви хора с техните деца. След това той пише и прочутия си „Кандид“, за да покаже какво може да се случи на човек в най-добрия от всички възможни светове. Малко по-късно Кант пише не по-малко прочутата си статия за невъзможността на всяка теодицея, на всяко оправдаване на Бог за наличието на злото в света, като доказва, че във всеки един от тези моменти на Бог се приписват характеристики, които са по същество аморални, а оправдавайки злото или отговорността на Бога за злото, ние фактически оправдаваме себе си и собствения си недостиг на морално чувство. Тъй че Кант заявява: за разума този проблем не съществува. Разбира се, с това проблемът не се изчерпва нито от интелектуална, нито от религиозна гледна точка. Проблемът си остава все така предизвикателен и бихме могли да разсъждаваме за него.

Калин Янакиев: Разбира се, че въпросът не се затваря, защото и да е неразрешим за разума, той продължава да съществува за съвестта и за сърцето. Разбира се, че Лайбниц е неправ в онова, което казва, защото той фактически не приписва всемогъщество на Бога. Ако това е най-добрият от всички възможни светове и все пак в най-добрия от всички възможни светове може да се случат злини като Лисабонското земетресение, то Бог не е всемогъщ. Ако Той беше всемогъщ и всесвят, щеше да създаде свят, в който това не би било възможно. Все пак Бог не е ограничен от възможностите, Той твори възможности. Добре, това бил най-добрият от възможните светове, но нима Бог работи с дадени му възможности? Не, християните и въобще авраамитите изповядват един Бог, който сам твори възможностите. Е, това ли е сътворил като най-добрата възможност, ще попита съвестта – възможност, в която може да се случи Лисабонското земетресение? Така че въпросът остава отворен.

Има, разбира се, един фундаментален отговор, който обикновено се дава, и той гласи: не обвинявайте Бога, защото за злото е виновна човешката свобода. Човешката свобода е онази, която твори злото. Фундаментално религиозният човек ще отговори и на това – добре де, ама защо пък Лисабонското земетресение да зависи от човешката свобода. Ще се каже: защото човекът е грехопаднал, защото той се е отделил от Бога и от света на Бога и последиците за цялото битие се стоварват включително и върху него. Мъчителността на въпросите обаче е в друго. Добре, Бог е създал човека свободен, Той го е създал с основание свободен, с много блага цел. Той го е създал свободен, за да може свободно да влезе във връзка с Бога и да достигне висшето благо на богообщението. Това е целта, с която Бог е създал човека свободен. Разбира се, че с това Той е поел страшен риск, поел е риска човекът, доколкото е свободен, вместо към тази дадена му от Бога цел, да завие в точно противоположното. Но можем ли да обвиняваме Бога за това, че е поел този риск, след като е обещал висшето благо, а ние сме онези, които са се отклонили надолу? И тук възниква най-мъчителният въпрос: да, така е, Бог е абсолютно обоснован в тази цел, която ни е дал, абсолютно обосновано е неговото решение да сътвори човека свободен, висша е, огромна е благостта на онова, което човешката свобода може да заслужи, но рискът да се провали може да доведе до невероятни страдания на невинните. Тук идва друг един, по-късен писател, Достоевски, който в лицето на героя си Иван Карамазов от „Братя Карамазови“ привежда едни ужасяващи истории за страдание и смърт на съвсем малки и невинни деца и пита вярващия си брат Альоша струвало ли си е Бог да поеме такъв риск. Да, благото, което Бог е можел да спечели, е огромно. Да, не Бог, а човек е виновен, че е употребил свободата си не за да спечели това благо, а да падне в зло. Но Бог е предзнаел, че такъв риск съществува. Струвала ли си е цената Бог да поеме този риск, след като от другата страна на кантара стоят сълзите дори на едно невинно дете? И Иван Карамазов е така красноречив, че действително засяга нашата съвест. Брат му Альоша не може да отговори на този въпрос. Струва ли си?! Изглежда не си струва, казва човешката съвест. От друга страна, човешката вяра казва: не мога да похуля Бога. И ето мъчителността на целия този въпрос.

Цочо Бояджиев: Да, ситуацията е като при детето, което прави пожар, а родителите поемат отговорността, че са му предоставили кибрита. Затова Бог изглежда виновен в това, че е предоставил такова опасно средство на човека като свободата, като свободния избор. Но самото предназначение на човешкия род предполага такъв дар. Защото целта на човека е възсъединяване с Бога и то възсъединяване по любов, не по субстанция, както е в древността, а по любов. А любовта е невъзможна извън свободната воля. Така че това е един безусловно добър дар с всички рискове, които следват.

Калин Янакиев: Но цялата мъчителност на въпроса е: добре, това е един безусловно добър дар, няма как да не бъде поет при този дар и рискът, обаче от този риск може да произлезе ето това зло, струва ли си? Ако си позволя да довърша хипотетично Иван Карамазов, той би могъл да попита: не беше ли по-добре човек въобще да не беше създаван, след като съществува риск един от неговите представители да извърши такова зло над едно невинно същество. Да, благото нямаше да се случи, да богообщението по любов нямаше да се случи, но и това страдание нямаше да го има. Лесните сред християните могат да отговорят и на този въпрос: да, ама Бог е приготвил възмездие, душицата на детето тутакси ще бъде взета в рая и то ще се къпе в такова блаженство, че в паметта му и помен няма да остане от онова, което е изстрадало, а пък извергите, които са причинили страданието, вечно ще се мъчат в ада. Иван Карамазов обаче продължава да пита: а тези часове, в които детето умираше и не знаеше за възмездието, и сърцето му се пръсна от ужас, с тях какво да правим? Питам, Господи, Ти как търпиш това, какво можеш да направиш с това? С онова, което ще стане сетне, знаем какво ще направиш, а с това, което става в момента, с него как се примиряваш, след като моята слаба човешка съвест не може да се примири?

Георги Каприев: Тук имаме различни пътеки към темата, аз ще хвана едната от тях и тя пак е свързана със свободата. Ако Бог беше такъв, че тичаше като Бърза помощ всеки път, когато се появи такова чудовищно, необяснимо и незаслужено зло, тогава отпада цялата комедия. Тогава въпросът не е защо Бог създаде човека, тогава въпросът е защо Бог създаде света. Защото светът пък, ако следим библейския разказ, е създаден тъкмо заради човека. А защо създаде човека – Цочо Бояджиев преди малко го каза, аз ще го повторя с други думи – за да има Бог син по свобода, син по любов, син по собствен избор. Защото по природа Той си има Син, но Той е Син по природа, не е свободно действието на Бог Син да стане Бог Син, то е необходимо действие. А дали си струва рискът? Много хубав въпрос. Хайдегер го задава по друг начин, без да има нещо общо с теодицеята и християнството, въпросът е защо има нещо, а по-скоро няма нищо. Защо да няма нищо, ето това е въпросът. Първата стъпка е – всички тези въпроси щяха да бъдат смислени, респективно безсмислени, ако го нямаше светът. Ето този риск дали си струва, това е въпросът.

Калин Янакиев: Ако Иван Карамазов е последователен, ще каже: не, и светът не си струва риска, защото светът е създаден заради човека. А човекът е създаден свободен, защото е основателно да е свободен. А ако е основателно да е свободен, няма как Бог да тича като пожарна, както казваш ти, и да му взима свободата, защото тя е дадена веднъж завинаги сериозно, но пък от нея произлезе това, което произлезе, и с това аз не мога да се примиря. Ако ме питаш, Боже, трябваше ли да създаваш света, ако в този свят щеше да се случи това, което аз разказвам на брат си Альоша, то аз казвам: да не бе създаден.

Владимир Градев: Той връща билета.

Калин Янакиев: Той връща билета и единственото, което може да му се каже е: кой си ти, човече, че питаш и се заканваш на Бога. И този въпрос звучи резонно, ако от другата страна не стояха ужасяващите случки: а защо да не питам, я вижте тези случки! Тогава Бог престава да е Бог, Той става чисто и просто господар, пред който ни е забранено да говорим. А защо ни е дал съвест, която се измъчва тогава?

Владимир Градев: По някакъв начин съвестта трябва да продължи да се измъчва, това е абсолютно необходимо. От друга страна, тези размишления – и разговорът на Иван Карамазов с брат му в кръчмата, и нашият диалог сега – не са за скръбните дни, едва в по-спокойните дни ние можем да включим разума. Преди малко Георги Каприев зададе въпроса unde malum, откъде идва злото. Бихме могли да размислим преди всичко за това какво наричаме зло, кое е злото, за което говорим. Нека разсъждаваме и от християнска перспектива, защото виждаме, че размишлението на Иван Карамазов излиза извън полето на християнството, то е глобално метафизическо размишление и от това въпросът в никакъв случай не става по-лесен. Виждаме, че по някакъв загадъчен начин злото присъства в творението още преди грехопадението.

Калин Янакиев: Как преди грехопадението?

Владимир Градев: Змията е там преди грехопадението.

Калин Янакиев: Да, но християнството отговаря на този въпрос – грехопаднал е първозданният ангел, той е паднал.

Владимир Градев: Но в Библията това обяснение го няма, то се дава постфактум…

Калин Янакиев: И то трябва да се даде, иначе ще стигнем до дуализма.

Владимир Градев: Не бих казал, че непременно трябва да стигнем до дуализма. Всъщност това е най-добре формулирано в Корана, където имаме фигурата на Иблис, който отказва да се преклони пред волята на Аллах. Там злото също е свързано с гордост, с прекомерност, с бунт против Божията власт. Калин Янакиев беше писал за Йов в една от своите книги, няма да навлизам в тази тема, но там сатаната също присъства и е част от Божия двор, като при това не говорим за дуализъм. Какво е мястото на змията, какво е мястото на сатаната? Сатаната тук не е паднал, той е част от Божия двор, нещо повече, него Бог го изпраща – на еврейски език сатана означава обвинител – да гледа какво става по света и да намери кого да обвини и да съблазни. Лично Бог го изпраща. Сам Бог казва в книгата на Исаия: от Мене са нощта и деня,  злото и доброто. „Аз създавам светлината и творя тъмнината, правя мир и причинявам бедствие. Аз, Господ, върша всичко това“ (Ис. 45:7).

Калин Янакиев: Колеги, аз ви призовавам да не се впускаме в темата за природата на злото, защото тя е огромна. Нека приемем отговора, който дават практически всички християнски деноминации: злото е от свободната воля, било на сатана, първозданния ангел, било на човека. От свободата е. Свободата е безценен дар, тя не може без този риск. При теодицеята ние не питаме за злото, при теодицеята се пита за нещо друго, пита се как да оправдаем всемогъщия и всеблаг Творец, че е допуснал този страшен риск от свободата, която произвежда злото. Как да го оправдая? Всички оправдания са за след това – след това Той ще възмезди, след това Той ще възнагради. А в момента, в който се случва злото?

Владимир Градев: Но ако приемем, че злото е свързано само и единствено със свободата на човека, не можем да си обясним все пак два факта – наличието на природното зло, което…

Калин Янакиев: Не, веднага ще ти го обясня. Грехопадението води до деградация на цялата природа. Нека не се впускаме в този разговор, но това е отговорът на монотеистичните религии.

Владимир Градев: Не, не е това отговорът. Когато в Евангелието на Йоан питат Иисус защо един човек е сляп по рождение, дали родителите му са съгрешили, или той самият, Христос отговаря: „Нито тоя е съгрешил, нито родителите му“ (Иоан. 9:3). Ако тръгнем по тази линия обаче, ще видим, че Той не обяснява греха за слепотата на детето, а отговаря загадъчно и всъщност не отговаря на въпроса.

Калин Янакиев: Не цитираш докрай обаче.

Владимир Градев: Той казва: „За да се явят делата Божии върху му“ (Иоан 9:3). 

Калин Янакиев: Така е, пак има някаква цел.

Владимир Градев: Да, има някаква цел, но какво означава това, как да го разбираме: да се явят делата Божии?

Калин Янакиев: А страданието на това момиченце при Иван Карамазов, което родителите му затварят в нужника и го оставят там, казвайки му, че са го оставили завинаги, и неговото сърце се пръска от ужас, защото не знае, че това не е така – то с каква цел е направено? За да се прослави Син Божи после? Как, кога? – пита Иван Карамазов. Питат и съвестта, и сърцето на всеки човек. Вижте, аз нарочно играя сега някак си адвокат на дявола. Известно е, че съм християнин, изповядвам, че съм християнин, което означава, че вярвам пред лицето на този скандал. Ще ви задам и един друг въпрос – кои са тези, които строят теодицеи в книгата на Йов, за която беше споменато? Утешителите на Йов. И какво става в края на книгата? Бог проговаря през бурята и най-неочаквано казва на тези, които са строили през цялото време теодицеи, че не са говорили „тъй вярно, както Моят раб Иов“ (Иов 42:7). А как говори Йов? Той само в началото приема безропотно това, което Бог му е изпратил. След това започва да пита и да обвинява. Тоест той е този, който говори срещу Бога, който даже казва, че иска да се съди с Него. И Бог му позволява, Той благославя неговите въпроси, неговите недоумения, неговите ропоти и осъжда строителите на теодицеите. Това защо е така според вас?

Владимир Градев: Словата на приятелите на Йов могат да се резюмират така: и ти не си съвсем без грях, потърси вината в себе си, никога не вини Бога, Бог е невинен, Той възмездява правилно и Неговата справедливост е над всичко, Той дава всекиму според делата му. Това възмущава Йов дълбоко и той пита: дори да съм грешен, нима съм чак толкова виновен, че да заслужа това, което ме сполетя. Той се възмущава от – и това е големият нравствен проблем, който Йов повдига – диспропорцията между греха или провинението на някои хора и онова, което ги сполетява. От друга страна, това, което го възмущава особено силно, е благоденствието на негодниците, на безнравствените и неблагочестивите, които охолстват в този живот. Докато злото изглежда поразява – и това е големият скандал – малки момиченца като това, за което разказва Иван Карамазов, или други невинни и чисти създания. Например някой човек, който е скромен, смирен, не ламти за пари, нито за богатство, не върши гадости в живота си, и тъкмо него разяжда ракът и той си отива без време и без смисъл, а другият – расте… И остава моралното ни възмущение от всичко това. Отговорът, който дава Бог, когато казва, че Йов е говорил за Него по-вярно от приятелите си, означава, че нашето сърце трябва да остане неспокойно, то трябва да продължи да се вълнува. Но как отговаря Бог на Йов – с две дълги слова, които никого не биха утешили и на никого не биха отговорили. Той започва да му разказва за левиатана, за бегемота и т.н., като му се явява в бурята. И оттук традиционният отговор, който дават християнството и юдейството, е, че светът не е антропоцентричен, както си мислим, а е теоцентричен. Оказва се, че Божиите пътища не са човешките пътища. Кой си ти, че да се съизмерваш с Бога?

Калин Янакиев: Е, питам ви колеги, съгласни ли сте с това, което действително се казва често в традицията?

Цочо Бояджиев: Това имах предвид, че след Тертулиан се прави разлика между двете логики – на човешкото поведение и на божествените решения, които могат да бъдат съпоставени дори по един абсурден начин. Така че ние нямаме мерилото за това, което Бог върши. Но тук ще се върна към една дума, която изпуснахме напоследък – думата любов. Нека си помислим с представите за човешката любов, любовта също е дар, тя е нещо, което те спохожда, нещо, което ти се случва. Затова във френския език например влюбвам се не е активистко изказване, там изказът е падам в любов, тоест нещо ми се случва. Дар, който е също рисков. Любовта се разгръща над бездната, но не любовта в нейните продължения като изневярата, изстудяването на отношенията и т.н. По-добре ли е да не получим този дар на любовта, отколкото да го получим и да поемем рисковете?

Калин Янакиев: Не е по-добре…

Цочо Бояджиев: Макар че може би има хора, които биха…

Калин Янакиев: Най-вероятно. Християнската традиция е такава, че нещата от Стария завет се тълкуват обикновено като праобраз на Новия завет. Защо Бог благославя ропотите на Йов, а не благославя строителите на теодицеи, неговите утешители? Защото сам Бог не се защитава, сам Бог чупи щитовете на теодицеите и това е абсолютно безспорно. Защото Христос не е дошъл да опровергае виковете и дюдюканията на юдейската тълпа, а да ги претърпи. Защото сам Бог не се нуждае от теодицеите. Владимир Градев беше писал за това в една своя книга, оттам някак си се завързаха мислите ми. Съвременната епоха започва да се възмущава от това непрекъснато настояване на теодицеите. А след Освиенцим и ГУЛаг – пак теодицеи. Има мислители, например Жан-Люк Марион, когото Владимир Градев цитира в тази своя книга, които възкликват: Бог не е ли винаги толкова невинен там горе в небесата, защото той чисто и просто не съществува. Отговорът на този въпрос е: сам Бог не се нуждае от теодицеи. Ние можем да извършим оправдание на определени свои действия и имаме право, защото Той е всемогъщ, е премъдър, е всеблаг. Но въпреки че е такъв, Той сам е решил да дойде тук, да поеме съда на човека, да се пригвозди на кръста, да приеме абсолютно незаслужените плювки и ругатни, защото е солидарен с човека. Ето го отговорът на Христос, Той сам казва: Аз съм солидарен с това момиче, имате право. Имате право да ме наругаете, имате право да ме оплюете, имате право да ме пригвоздите на кръста, Аз приемам това. В диалога си с Виторио Месори папа Йоан Павел II отговаря точно така: Бог даде на човека разум и с това се постави пред неговия съд. И в това има някаква невероятна милост. Инак, ако я нямаше тази милост, ако го нямаше този доброволен отказ на Бога в Иисус Христос да се противопостави на теодицеите, ние щяхме да имаме един господар, но нямаше да имаме един Господ.

Владимир Градев: Калин Янакиев каза нещо много важно. От една страна, в Стария завет ние действително имаме щита на закона или това, което наричаме с модерния термин теодицея. Христос идва и сваля този щит, това е съвършено точно. Тъкмо в тази сцена от Евангелието на Йоан, за която говорихме, е показано ясно колко тежко е това зло, защото то е физическото, сляпото зло, което трудно може да бъде изведено от греховността на човека. Бог отговаря: да се явят делата Божии, и сам излекува слепеца. Де факто Той не отговаря на въпроса за произхода на злото, защото го намира за нерелевантен, показвайки, че този въпрос е не просто теоретичен и спекулативен, а изисква от нас преди всичко да поемем предизвикателството, изисква нетърпимост на съвестта ни и действие, за да го няма злото в света, за да бъде то намалено. Макар че в крайна сметка ние знаем – отговорът не е само в нас. Сам Христос, сам Бог трябва да слезе на земята.

Калин Янакиев: Той и слиза, и казва: всичко, което сте сторили на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. На въпроса на Иван Карамазов: Ти как претърпя страданието на това малко момиченце, Той направо отговаря: претърпях го. Не казва: ами защото съм всемогъщ, защото всичко е обосновано… А направо отговаря: претърпях го, Мене сте го сторили.

Владимир Градев: И това е голямото Негово предизвикателство. Той изисква във всеки един момент от нас конкретното и живо проявление на любовта, за която говори Цочо Бояджиев. Изисква конкретната ни солидарност с това страдание и онова, което можем да направим, за да бъде то намалено, съзнавайки същевременно, че това не е по нашите сили и способности.

Калин Янакиев: Все пак ние разсъждаваме за това как Бог отговаря, а що се отнася до нас е ясно – доколкото можем и както можем.

Владимир Градев: Това е, което виждаме в Евангелието. Инак, би могло да има и други решения. Как Бог би могъл да отговори? Бихме могли да помислим за това, ако го мислим вече на друго, метафизично равнище, че щом имаме понятие за добро, би трябвало да имаме и понятие за зло. Ако казваме, че Бог е светлина, която свети сред хората, трябва да добавим, че за да я има тази светлина, трябва да я има и тъмнината, светлината носи със себе си и тъмнината. От тази гледна точка, Бог е произход на злото, защото то не е независима от Него сила, но то съществува. Именно тук бихме могли да кажем, че злото е обяснено, защото Бог отстъпва от Своето всемогъщество в името на човешката свобода и в името на творението. Бихме могли да дадем различни обяснения за това, казвайки не на злото. Злото е това, което не трябва да бъде – както от божествена, така и от човешка гледна точка. Затова и не можем да решим въпроса, казвайки абстрактно едно или друго, без същевременно да се запитваме и за природата на злото. Така че бих могъл да кажа, без да търся оправдание, че отношението между Бога и злото е като отношението между светлината и сянката – светлината, която носи със себе си тази сянка, за която говорихме преди време.

Георги Каприев: На мен ми харесва решението, което даде Калин Янакиев. Аз клоня към него – това че съ-страданието, из-страдването на злото, което човекът страда, го страда и Бог. Но понеже стана дума за Христа преди малко, в Евангелието има едни страшни думи, защото от кръста Той казва: „Боже Мой! Защо си ме оставил?“ (Мат. 27:46). Това богоизоставяне на самия Син Божи в Неговото въплъщение, в Неговото ставане на човек, дали се отнася и за останалите човеци?

Калин Янакиев: Не, Той казва: „Отче, защо си ме оставил“, защото в този момент страда и страда по същия безизходен начин, по който страдат хората, но ние добре знаем, че Той доброволно прави това. Като Бог Той би могъл да слезе от кръста, както го призовава тълпата: ако си Син Божи, слез от кръста, за да видим и да повярваме. Той не слиза от кръста, за да могат по-късно хората да повярват, че отговорът, който Бог дава на въпроса: защо, Боже, допусна?, е: допуснах, защото това се съдържаше в дара на свободата, но не допуснах това да се случи на вас, защото Аз Го страдам. Този отговор изглежда много привлекателен и аз пак ще кажа, че не слагам тук точката. Навремето един човек ми възрази така: а това не е ли обратното на онова да се твърди, че Бог няма напълно човешка природа. Тоест ако Бог страда нашите страдания, то значи ние въобще не ги страдаме. Следователно няма зло, злото е само по отношение на Бога, а доколкото Той е всеблаг, го и прощава. Значи ние просто изчистваме, изпаряваме света от злото, то е сторено само на Бога. Христос казва: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“, което означава, че можем да вдигнем ръце и да бъдем спокойни, значи само Бог е страдал, това детенце не е страдало, на Христос са го направили. Това не е ли пак малко силно да се каже? Трябва и едното, и другото да удържим. Така или иначе за мен е изключително важно, и с това мисля да завърша, да удържим вярата си в един всемогъщ, всеблаг и премъдър Бог. Инак, той не е Бог по нашите мерки за Бог. От друга страна, колкото и да са важни теодицеите, важно в християнството е и това, че Бог сам ги суспендира в един момент и ги суспендира с Христос. Защото Христос страда несправедливо, но страда и това го няма в нито една друга авраамична традиция. Това поне мога да кажа със сигурност.

Георги Каприев: А за нас пък мога да използвам един цитат от Анселм Кентърбърийски, който, след като попада в подобна ситуация, започва да отговаря на въпроса по следния начин: много ви моля, само не ме бъркайте с някой, който се опитва с клончета и въженца да закрепи планината да не падне.

Калин Янакиев: Да, планината при всички положения си има начини да не падне, което не означава, че ние нямаме право да задаваме тези въпроси. Аз съм и за правото на човешкото сърце да задава въпроси, и за задължението на човешкото сърце и ухо да слуша какъв е отговорът, който е даден, защото той понякога е необичаен. Ето това е отговорът на Бога – Неговият кръст.

Владимир Градев: Един от необичайните отговори в този смисъл дава Тома от Аквино, който казва в едно от парадоксалните си доказателства: злото съществува, значи Бог съществува. И аз бих завършил, пожелавайки един ден проф. Бояджиев да преведе и книгата на Тома от Аквино за злото. Може би оттам ще дойде и за нас малко повече светлина.

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017).

На главната страница: Разпнатият Христос, златно-бронзова фигура от Тоскана, ок 1280 г.