Начало Книги Разкошна е тъгата ми
Книги

Разкошна е тъгата ми

3566
Анна Лазарова

„Детска стая под наем“, Анна Лазарова, издателство Scribens, София, 2023 г.

Все повече се убеждавам, че за да напишеш силна поезия, са ти нужни (освен талант) особени сетива, но и за да я прочете читателят на езика, на който е написана, му е нужна същата сетивност. Дори не е важно кога автор и читател уеднаквяват възприятия: дали по време на написването на книгата (винаги пишеш за някого), или в акта на четенето. Защото по-специално е времето след уеднаквяването. Когато читателят заживява с прочетеното, когато авторът оформя нови гънки в нечия поетична памет. Това е времето на онази dolce tristezza – сладката тъга след някого/след нещо, тогава копнежът си припомня детските години и детските стаи.

„Детска стая под наем“ е заглавието на новата, втора поетична книга на Анна Лазарова. Тя идва седем години след дебютната ѝ стихосбирка „Вкъщи всички вечерят отделно“, за да можем още по-категорично да говорим за Анна Лазарова като за незаобиколимо име в съвременната българска литература. Заглавията на двете ѝ книги оформят съзвучна интертекстуалност, която подчертава изумителната способност на авторката не просто да вижда света през очите на дете, а да го смалява до размерите на детска стая, в която всеки е сам въпреки обичта, и където, „ако поискаш да чуеш муха ще чуеш муха/ако поискаш да чуеш сърце ще чуеш сърце“.

Какво чувам в тази книга?

Чувам как узрява светлината, как добива очертанията на символ и знак, как озарява всяка дума и ред. Но виждам и белезите от тази светлината. Защото светлината е способна да ранява. Заради баналната си природа, заради високите очакванията, заради класическите тълкувания на нейната природа. Ето защо в тази книга има толкова честна тъмнина. Нейното екзистенциално осмисляне ретушира всеки опит за регистри в черното: тъмнината не е цвят, а посока и състояние:

имаш право

да бъдеш безупречен към тъмното си  („Пояснение“, с. 5 )

научете на тъмно децата си („Най-важният урок“, с. 6)

понякога на светло си пастирът

но в мрака се изгубваш вместо стадото („Контраст“, с. 11)

Тъмнината тук не е необходимото обстоятелство, за да се открои светлината. Тя е смисъл, тя е философски утаена визия за света, най-кратката формула за домашен адрес, за семейство:

първата светулка за сезона
ще става майка
вече натежава светлината ѝ
сега лети ниско
оглежда хората
и внимателно избира
тъмнина за малките си 

(„В очакване“, с.7)

Мисля си за книгата на Ани Лазарова и като за стара фотографска лаборатория. Колко точно е дозирала и светлото, и тъмното: да не се осветят негативите, да се проявят снимките и в проявеното да се отразяват благодарни очи. В страниците на тази стихосбирка има толкова вдъхновяваща тъга, онази dolce tristezza, за която споменах в началото.

разкошна е тъгата ми по смелите решения
взети единодушно от мене
и отхвърляни само от мен самата
разкошна е тъгата ми –
бяла престилка на закачалката –
а те всички спешни случаи
като стъпки по края на зимата
които вече не се забелязват от никого
освен от вечността в която остават 

толкова е крехка тази възраст –
хартиен жерав
в ръцете на човешките си родители –
ще му се порадват
ще го подарят
и ще го натоварят с отговорността
да се грижи за тях
да не го отвее вятърът нанякъде
и да съществува повече отколкото е решил

( GRUIDAE, с. 20)

Една от асоциативните пътеки към този текст, заради хартиения жерав, ме отведе до статуята на момиченцето Садако Сасаки в Хирошима – символ на надеждата и мира, на молитвата за тях. Макар при Анна Лазарова да не откривам смирение и въздигане на надеждата. Напротив. Нейният хартиен жерав съзнава крехкостта на материята, на днешния ден, уязвимостта на всеки миг и въпреки това иска да полети докъдето позволяват възможностите на сърцето му. Сърдечността в тези страници увлича, но без магнитите на сантимента, без онази повърхностна уловка да влезеш в същото чувство, в писането на Анна Лазарова няма пози и насиленост непременно да бъде харесана. Тя ни допуска до витрината на сърцето си, за да го гледаме, докато ни се прииска да разбием витрината и да го разлистваме страница по страница. Да останем в камерите на тази книга и да туптим с горчиво-сладката меланхолия на изгубеното детство и ненамерения смисъл. Защото между тях е цялата философия на поезията.

Фотография на главната страница Цочо Бояджиев, детайл

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. За най-новата си книга, сборника с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022), е отличена с Националната литературна награда „Йордан Радичков“.

Свързани статии