„Детска стая под наем“, Анна Лазарова, издателство Scribens, София, 2023 г.

Все повече се убеждавам, че за да напишеш силна поезия, са ти нужни (освен талант) особени сетива, но и за да я прочете читателят на езика, на който е написана, му е нужна същата сетивност. Дори не е важно кога автор и читател уеднаквяват възприятия: дали по време на написването на книгата (винаги пишеш за някого), или в акта на четенето. Защото по-специално е времето след уеднаквяването. Когато читателят заживява с прочетеното, когато авторът оформя нови гънки в нечия поетична памет. Това е времето на онази dolce tristezza – сладката тъга след някого/след нещо, тогава копнежът си припомня детските години и детските стаи.

„Детска стая под наем“ е заглавието на новата, втора поетична книга на Анна Лазарова. Тя идва седем години след дебютната ѝ стихосбирка „Вкъщи всички вечерят отделно“, за да можем още по-категорично да говорим за Анна Лазарова като за незаобиколимо име в съвременната българска литература. Заглавията на двете ѝ книги оформят съзвучна интертекстуалност, която подчертава изумителната способност на авторката не просто да вижда света през очите на дете, а да го смалява до размерите на детска стая, в която всеки е сам въпреки обичта, и където, „ако поискаш да чуеш муха ще чуеш муха/ако поискаш да чуеш сърце ще чуеш сърце“.

Какво чувам в тази книга?

Чувам как узрява светлината, как добива очертанията на символ и знак, как озарява всяка дума и ред. Но виждам и белезите от тази светлината. Защото светлината е способна да ранява. Заради баналната си природа, заради високите очакванията, заради класическите тълкувания на нейната природа. Ето защо в тази книга има толкова честна тъмнина. Нейното екзистенциално осмисляне ретушира всеки опит за регистри в черното: тъмнината не е цвят, а посока и състояние:

имаш право

да бъдеш безупречен към тъмното си  („Пояснение“, с. 5 )

научете на тъмно децата си („Най-важният урок“, с. 6)

понякога на светло си пастирът

но в мрака се изгубваш вместо стадото („Контраст“, с. 11)

Тъмнината тук не е необходимото обстоятелство, за да се открои светлината. Тя е смисъл, тя е философски утаена визия за света, най-кратката формула за домашен адрес, за семейство:

първата светулка за сезона
ще става майка
вече натежава светлината ѝ
сега лети ниско
оглежда хората
и внимателно избира
тъмнина за малките си 

(„В очакване“, с.7)

Мисля си за книгата на Ани Лазарова и като за стара фотографска лаборатория. Колко точно е дозирала и светлото, и тъмното: да не се осветят негативите, да се проявят снимките и в проявеното да се отразяват благодарни очи. В страниците на тази стихосбирка има толкова вдъхновяваща тъга, онази dolce tristezza, за която споменах в началото.

разкошна е тъгата ми по смелите решения
взети единодушно от мене
и отхвърляни само от мен самата
разкошна е тъгата ми –
бяла престилка на закачалката –
а те всички спешни случаи
като стъпки по края на зимата
които вече не се забелязват от никого
освен от вечността в която остават 

толкова е крехка тази възраст –
хартиен жерав
в ръцете на човешките си родители –
ще му се порадват
ще го подарят
и ще го натоварят с отговорността
да се грижи за тях
да не го отвее вятърът нанякъде
и да съществува повече отколкото е решил

( GRUIDAE, с. 20)

Една от асоциативните пътеки към този текст, заради хартиения жерав, ме отведе до статуята на момиченцето Садако Сасаки в Хирошима – символ на надеждата и мира, на молитвата за тях. Макар при Анна Лазарова да не откривам смирение и въздигане на надеждата. Напротив. Нейният хартиен жерав съзнава крехкостта на материята, на днешния ден, уязвимостта на всеки миг и въпреки това иска да полети докъдето позволяват възможностите на сърцето му. Сърдечността в тези страници увлича, но без магнитите на сантимента, без онази повърхностна уловка да влезеш в същото чувство, в писането на Анна Лазарова няма пози и насиленост непременно да бъде харесана. Тя ни допуска до витрината на сърцето си, за да го гледаме, докато ни се прииска да разбием витрината и да го разлистваме страница по страница. Да останем в камерите на тази книга и да туптим с горчиво-сладката меланхолия на изгубеното детство и ненамерения смисъл. Защото между тях е цялата философия на поезията.

Фотография на главната страница Цочо Бояджиев, детайл