Е, добре, всички знаем теста за яйцето, нали? Завърташ го около оста му – ако е сварено, ще продължи да се върти, ако е сурово, ще спре веднага. Това практично домакинско знание, което си има своето просто научно обяснение, не пречи въртенето на яйцето да упражнява почти хипнотичен ефект върху наблюдателя. Тези неща си мислех, докато гледах видеото на Роземари Трокел в галерия „Структура“. В него едно яйце се върти във вдлъбнатата среда на плочата на котлон, забързва се, после намалява оборотите – или обратното. Според названието на видеото яйцето се опитва да се стопли. Може би защото веднъж вече е изпитало топлината на котлона, която обаче е убила потенциалния живот в него, и то иска да се върне към първоначалното си състояние. Видео за необратимите неща… Може би.
Изложбата на Роземари Трокел е истинско предизвикателство за зрителя, доколкото всичко в нея сякаш не е това, което изглежда, а разчитането му неизбежно е съпроводено с „може би“. То е зададено и от самите образи, и от съчетанието им, и от техниката не на последно място, използвана с един вид аналитично хладнокръвие. Не е изложба, която човек би харесал от пръв поглед, струва ми се. Тук харесването идва с готовността да гледаш, да се взираш, да мислиш, да гадаеш, да предполагаш, да се впуснеш в изследване и на това, което виждаш, и на собствените си неясни усещания за него. И най-вече да не се тормозиш, че никога няма да решиш „загадките“ и че ще продължиш да мислиш за тях и след изложбата…
Да кажем, съчетанието от две снимки на жена с къдрава коса – цветна и черно-бяла, към тях две рисунки на пудел в профил, а отделно и една цветна рисунка на същия пудел, предполага се, в три четвърти и някак усмихнат. Защо са заедно, кое ги свързва? На пръв поглед е сякаш гъстата къдрава коса на жената, съответна на козината на пудела. Дали е само това обаче? Има ли значение, че черно-бялата снимка е по-малка от цветната? Имат ли значение тъмните петна по лицето на жената – между веждите и в долната част на бузата? Дали са дефект на снимката, или пък на кожата, или са също окосмявания… Важно ли е, че рисунката на пудела към черно-бялата снимка го показва по-слаб, плосък и тъмен, а към цветната е сякаш с повече самочувствие. А дали пък „усмихнатият“ цветен пудел в края на композицията не се присмива на собствените ми усилия да открия нещо повече в нея. Заедно с жената на снимката впрочем, която гледа закачливо встрани и се усмихва. А може би е притеснена всъщност…
Към тази композиция ме върна друга подобна в изложбата. Пак със снимки на жена. Главата ѝ е на фона на небесна синева, косата ѝ леко се вее от вятъра, гледа сякаш уверено в бъдещето – почти като в социконографията за еманципирана жена. Обаче в ъгъла на устата ѝ има червено петно, окото над него е насинено. И в такъв случай просълзеният ѝ поглед едва ли провижда светлото бъдеще. Но всичко това се забелязва на цветната снимка, а при черно-бялата се губи – и може да мине за сянка или дефект на лентата. Рисунките под снимките така и не разгадах. Напомнят ми органи или някакви биологични същества – не съм сигурна дали въобще искам да знам какво са.
Основният въпрос беше какво всъщност гледам. Той стоеше пред мен и при група черно-бели фотографии. Независимо дали са със съвсем четливи лица – спящо дете например, или представят приглушено моментни фрагменти – да кажем, ръка, облегната на огледало, не съм сигурна дали гледам спомен, тъга, умиление или трагедия. Уловени състояния в случаен кадър сякаш, но оказали се в него многозначителни образи. Всеки поотделно и взети заедно.
Същото е и при много от рисунките в изложбата. Художничката сякаш не се интересува от рисуваческите си умения, а несъмнено ги има. Обаче свободно „реже“ ръце, крака, дори носове в човешките глави, като че ли са маловажни. А това отрязване, дори и периферно забелязвано, определено подсилва въздействието на произведението.
Има съвсем четливи на пръв поглед рисунки. Да кажем младеж спи по корем, а ръката му е върху пушка на пода до леглото. Дали е смъртно уморен след престрелки и убийства, или е заспал от изтощението на страха за собствения си живот. Сатър прерязва гръбнака на заек и от устата му излиза балон – душата му вероятно. Тя изчезва като цели части от тялото и при спящи – или пък умиращи – хора… Или поне така изглежда…
Обектите в изложбата са успокояващо категорични, но само на пръв поглед. Голямо декоративно бяло пано от две части с общо четири черни кръга в него, различни по големина. Всъщност плочи на котлони, вградени в плота на непомерно голяма „бяла техника“. Размерът има ли значение в тази домакинска и обичайно женска работа… А при проядените от „молци“ картини цветът на плата им има ли значение. В изложбата те препращат към видеото „Като молец“ (1993), където насекомото в един момент започва да запълва пътеката, която е изяло в тъканта. В реалността това прави жената обикновено. И едва ли става дума просто и само за вълнен плат…
На видно място в изложбата е „Машината за рисуване“ (1990) и нейните творения. Неизбежно бе да ми напомни дървената „Машина за рисуване“ на Любен Костов, чиято премиера бе в градинката „Кристал“ в София на 24 декември 1988 г. И при двете отправната точка е една и съща – механичното производство на изкуство и какво е значението на „ръката на художника“. А после идват разликите. При машината на Любен Костов всеки, завъртял ръчката и така създал своя абстрактна творба, можеше да се позабавлява с мисълта, че е художник. И че неговата работа е най-хубава, разбира се, въпреки че се е получила от случайното механично изливане на бои върху хартията. При машината на Роземари Трокел иронията е в друга посока. Четките са направени от кичури коса на известни художници, сред които Арнулф Райнер, Вито Акончи, Георг Базелиц, Кики Смит, Гилбърт & Джордж, Питър Фишли, Синди Шърман и др., общо 52, включително и самата Трокел. И въпросът е дали това друго „телесно“ участие на тези художници има значение и смисъл за резултата. Дали той е художествен и ценен поради собствените им артистични качества и тяхната известност?..
Като всяко съвременно изкуство, това на Роземари Трокел поставя под въпрос и самото съвременно изкуство. Това е причината да харесвам изложбата. Може би просто обичам предизвикателствата – в художествена форма.
Изложбата на Роземари Трокел (продължава до 30 март 2019) е част от поредица монографични изложби в програмата на Института за международни отношения ifa, която включва Зигмар Полке, Джордж Базелиц и Герхард Рихтер. Осъществява се със съдействието на Гьоте-институт София. За изложбата галерия „Структура“ публикува вестник с материали и отзиви за художничката.
