„Варко. Роман(с)“, Емил Андреев, Издателска къща „Хермес“, 2026 г.

В литературата „случайността“ е винаги „неслучайност“ (Морис Бланшо) и най-новата творба на Емил Андреев напълно се вписва в този основополагащ принцип. Романът „Варко“ пресъздава шеметните обрати в съдбата на един странен несретник и докоснат от Бога цигански музикант през ХХ век, родом от Гьолската махала на Лом и оттам поел по широкия свят. Епизодите от съдбата на Варлаам (Варко) са като стопкадри, пронизващи и осмислящи в различността му големия исторически разказ; във всички тези „романета“ – както ги назовава Емил Андреев.  

И тъй, от Гьол до Грац, а сетне и из големи градове на Европа се опва нишката на живота на Варко и личната му история, започнала и завършила на същото това място, където той цепи треските (на настоящето) с брадва и непонятния възглас: „Арлаам-пипи-цър“. В-то (от името) – по някаква важна причина – (от)пада. А зад възклицанието и междуметията се крие неведом жизнен сюжет, познат сякаш само на Ангела на историята. И тук паралелите с Библията – между старозаветния Валаам и ломския Арлаам – сякаш сами се налагат.   

В книга „Числа“ старозаветният пророк Валаам се спира един ден насред път, без да може да продължи, тъй като Ангел Господен е застанал там с гол в ръката меч (Числ. 2:21–34). Ала пророкът не го вижда и започва да бие спрялата своя ослица, провидяла за разлика от него Ангела, докато тя не проговаря с човешки глас, питайки: „Какво ти сторих, та ме биеш ето вече трети път“. Едва тогава Валаам вижда Ангела Господен и коленичи. И това е началото на историята.

Във „Варко“ на Емил Андреев ставаме свидетели на друг исторически обрат: Арлаам е и Валаам, и ослицата. Ударите на историята се стоварват изневиделица върху душата и тялото му, силно осакатена е и лявата му ръка. И всичко в него се променя: дори лицето му става с цвят на цигарена хартия или изсъхнал тютюн.

Така той провижда Ангела на историята (по Валтер Бенямин). А очите на този Ангел (според картината на Паул Клее, описана от Бенямин) са ококорени, устата – отворена, крилата са разперени по земята. Той е обърнал лице към онова, което е катастрофата и което постоянно трупа отломки под нозете му.

В роман(с)а на Емил Андреев е пресъздадена тази катастрофа на Варко (Арлаам), вследствие на която се разлитат парчетата на живота му. И вече от нея следват множество други „истории“, коя от коя по-невероятни – тези на младия разказвач и на изгората му Ханна, описваща в писмата си до него какво точно се е случило с Варко; на майката на Варлаам – красивата циганка Гита, влюбена в д-р Теодор Ценов, бащата на Алекс, юношески събрат на Варлаам, с когото израстват заедно и т.н. Истории за пробуждането на душите и телата в смутния ХХ век. Защото времето във „Варко“ е сякаш отделен герой: всичко започва след Голямата война, която още не е наречена Първа световна, а на хоризонта вече наднича Втората световна. Без да забравяме „цезурата“ на 20-те години, заплитаща и задаваща безброй сюжетни линии като във филмов сериал.  

Музиката като история

„Варко“ на Емил Андреев е роман, композиран в музика. Както впрочем и много от неговите „Ломски разкази“.

Пробуждането на младия Варлаам към музиката настъпва, след като чува в Грац как свири някой си Жанго, белгийски „мануш“, две години по-малък от него. Тогава смуглият младеж проумява, че носи музиката в кръвта си. И че това е част от орисията и „различността му“.

Взима уроци, навлиза в Йохан Щраус и Хендел, но тутакси усеща „своето“, което бликва в чардаша от 1904 г. на Виторио Монти. Музика като пълноводна река, която многократно се повтаря и връща като тема в роман(с)а – ту „бавно и меланхолично“, ту „бързо и динамично“.

За да „прелее“ на свой ред в други ритми и форми. Включително през музиката на Джанго Райнхард, оказал се вече споменатия по-горе Жанго – с „Петък 13“, но и с „Минорен суинг“, слушани в Париж по време на войната. Нека само припомня, че два от пръстите на лявата ръка на Джанго Райнхард наистина са били парализирани, както и левият му крак (от пожар в каравана през 1928 г.). Не е ли това историческо „предусещане“ на онуй, дето дебне и Варко, бъдещия Арлаам?  

Та-та-та, та-та-та…. В музиката на Джанго Райнхард с игровите ѝ обрати (в стил мануш) сякаш е закодирана и голяма част от историята, разказана във „Варко“. С влюбванията и радостта от живота, с опияненията в настоящето, но и с прииждащата война. Времето се променя. А двамата побратими Варко и Алекс все още не съзнават, че на този свят има хора, сякаш заченати, за да сеят омраза, насилие и смърт.

Историята пак се сдипля и се раздипля – по течението на Дунава, откъдето един креслив австриец с мустачки, бивш провален художник, се премества в мюнхенските бирарии. Предстои „кървав реванш“.

Варко не се чувства добре във Виена – твърде елитарен е този град за южната му кръв. В Будапеща – града на Лехар и Калман – му е далеч по-добре. Следват обиколки из Европа, търсене на музикално вдъхновение и споменатата ненадейна среща с Жанго (Джанго Райнхард). С предизвикателството да се нагодиш към джаза, което той отказва заради конкуренцията на друг цигулар – Стефан (Грапели).

Нашият герой композира свой „Танц за хляба“, без да знае, че скоро всички ще останат без хляб. Не съзнава и колко светът е променен – че е твърде „различен“, за да запише плоча във Виена след „аншлуса“ с Третия райх. Убита е червенокосата му любима Сандра и той трябва да бяга с кораб към България, побелявайки за една нощ.  

Историята като реквием

София също е град различен – поне след Виена, Будапеща или Париж. Д-р Калоферов, приятел на отгледалия го д-р Теодор, го приема в дома си на улица „Леге“. Виртуозът се прекръства на Варко Теодорин Гитин (за да не е Варлаам Захаринов), в него се влюбва красивата певица Зора.

Ала от мрака на настоящето изникват нови сенки, вещаещи „катастрофа“. Ангелът на историята скръбно и невидимо движи крила. Около Варко и най-близките му кръжи някакъв изрод – Цочо Любчев, особено близък с друг изверг, с когото са се запознали в затвора – някой си Лев Главинчев. Двамата чакат своя час, навъртайки се покрай полицая Никола Гешев, че дори стават и „нелегални“. Предвкусват кръвопролитието, когато ще станат господари на човешки съдби.    

В нощта на 15 срещу 16 септември 1944 г. в дома на д-р  Калоферов нахлуват „гвардейците“ на Главинчев. Арестуват доктора, Варко и Зора. Отвеждат ги в подземията на хотел „Славянска беседа“, където е щабът на народната милиция, оглавяван от Тодор Живков. Там Цочо Любчев пробива с чук главата на д-р Калоферов, изнасилва и убива Зора, напълно осакатява Варко, за да не може той да свири, и го захвърля на своите „гвардейци“ – да го довършат. Мрази го до смърт – не можело един „циганин“ да е по-талантлив и обичан от него.

Но Ангелът на историята има своите избраници. Варко оцелява, прибран от добри хора. Прибира се в Лом, на свой ред изчаквайки своя час. И го дочаква – пет години по-късно. Когато въздава мъст с брадва над изверга Любчев. Така се ражда възгласът „Арлаам-пипи-цър“.

Множество съвпадения по време и място, звучащи хем невероятно, хем почти вероятно в този роман(с) на Историята, композиран простичко, но и с голямо писателско умение от Емил Андреев.

Що се отнася до неговия Варко, той не е някакъв пророк, а по-скоро е „ослицата в историята“: множествен персонаж, завърнал се от миналото, за да въздаде справедливост по начина, по който хитроумният Одисей се разправя с „женихите“. И ако там, в Итака, 12-те брадви играят ролята на исторически „прицел“, тук брадвата е просто оръжието на отмъщението. За да приключи всичко с измитането на последните есенни листа в деня, предхождащ рухването на Берлинската стена. Когато Варко (Арлаам) поема по пътя си, без вече да бъде спиран с меч от Ангел Господен.    

Романът романс може и да започва с чардаш и суинг, но логично завършва с реквием.