По-велико е да простиш, отколкото да се почувствуваш простен; по-велико е да изтърпиш хулата, отколкото да хулиш; проява на съвършен дух е да положиш живота си за другите, отколкото да животуваш само за себе си.
Чрез кръстното страдание човецитe получиха възкресението на Христа – Съвършената любов – великата милост на всеопрощението. И все пак светът е разделен на две: вярващи и невярващи. Едно голямо мнозинство продължава да се пита: – Възкръснал ли е Христос? Кое е безспорното доказателство за това велико чудо? Ако човекът Христос е възкръснал, защо не възкръсват и други човеци? Науката е установила, че плътта умира и не оживява. Тогава кои са прави – вярващите или невярващите?
Нека най-напред да кажем нещо за правото на човека. Той изобщо сам се лишава от право, щом дръзва да отрича правото на другите. А приеме ли насилието върху свой брат, той сам се осъжда на насилие. И затова народът е изрекъл: „Който копае гроб другиму, сам пада в него“ и „Гори ли къщата на съседа, тичай да гасиш твоята“. Поради това, спорът за и против Възкресението става излишен. Отричането е изобщо осъждане, а този, който си служи с осъждане, сам ще бъде осъден. Христовото възкресение е свидетелствувано от човеци – Апостолите. Те положиха живота си за тази велика истина. Свидетелството на страданието и пролятата кръв не е лъжесвидетелство, а истина и тя е в сърцата на всички, които със слово и дело – с любов и жертва, са послужили и служат за нравственото въздигане на човека и за братската всеотдайност в общежитието.
Повярвалият в измама, в лъжа получава най страшното – ужаса на вечната смърт. За него угасват всички светлини, надежди, творчески импулси и милостивата нежност на сърцето. Пътят на измамата е заблуда и мрак, а на лъжата – злоба, завист и корист. Измамата разделя родители от деца, братя от сестри и опълчва брат срещу брата – човек срещу човека. Лъжата ограбва, поругава, наклеветява, изнудва и убива. Ако Възкресението е измама, лъжа, кое от всичките поразии на злото е дошло до сърцето и разума на човека от Словото, от Разпнатия? Кой извика „разпни го“ и кой – „прости им, Боже, защото не знаят, що правят“? Кое от тези две начала разделя и убива, и кое прощава и милва?
Човек донейде знае, може и обича. Това „донейде“ свидетелствува, че има съвършено знание, творчество и съвършена любов. Ако науката е успяла да обеззарази водата до пълна чистота, защо да не се догонва абсолютната чистота на духа? Щом човек може да изглади два камъка до степен, че веднъж прилепени, да свидетелствуват за вечното сцепление, защо любовта да не може тъй да сближи хората, че за вечни времена да ги предпази от безмилостното зло?
Всяко човешко знание е частица от огромното знание на Твореца. Всяка правда е частица от великата Правда, която поддържа хармонията във вселената. Всяка любов, която е трепнала в човешкото сърце, е зрънце от съвършената Любов. Ако едни са прозрели, че земята се върти, или че светлината е по бърза и от мига, защо да се оспорва прозрението на други, които свидетелствуват, че човекът е преди всичко дух, и че духът е творческото начало, и той води света към съвършенство. Ако Алекс. Македонски и Наполеон са искали да подредят света чрез насилието и смъртта, защо да не свидетелствуваме за пълководците на духа, за победителите над злото и страшната смърт?
Древна мъдрост казва: „Не прави другиму това, което не искаш да ти правят.“ Смисълът е, че злото е във властта на всички човеци, и че има един закон – законът на възмездието, който балансира по съвършен път правдата, огромната нива, в която расте любовта.
Ако човек тори нивата, обеззаразява семената и бърза да сее навреме, за да получи добър плод, също тъй той трябва да храни духа, да обеззаразява мислите си, да помага на другите навреме, за да върви към съвършенство. Изпитаният и безспорен път е славата на кръста – Възкресението. Трябва да живеем в Дух и Истина, ако искаме да не погинем. Всеки човек има душа, но не всеки има Дух. Всички страдат, проливат сълзи и изпитват милост към дървета, животни и човеци, но това не е достатъчно. По-велико е да изпитваш милост към живота, към всяко нещо, което очиства и въздига. Всеки обича свойта майка, но по-велико е да обичаш майката на другия и никога да не я разплакваш. Тогава няма да има степени на чувството, а светлина в чувството, която е дар от съвършената Любов.
По-велико е да простиш, отколкото да се почувствуваш простен; по-велико е да изтърпиш хулата, отколкото да хулиш; проява на съвършен дух е да положиш живота си за другите, отколкото да животуваш само за себе си; по-велико е да даваш, отколкото да вземаш.
Ето всичко това и още много други светлини донесе на човеците славата на кръвта – Възкресението. И затова истината е само в Него. Тя е толкова чиста, неясна и съвършена, че никой с нищо не момее да я омърси. Тя е в сърцето на човека и злото е безсилно да я изкорени.
Защото Възкресението е мир, любов и вечна благодат.
Христос Възкресе!
В. Изгрев, бр. 772, 12 април 1947 г. Публикувано в: Константин Петканов, „Опасно знание“, изд. Кралица Маб“ и департамент „Нова българистика“ на НБУ, 2014 г.
Константин Петканов е роден на 12 декември 1891 г. в с. Каваклия, Одринска Тракия, в семейството на свещеник. Завършва гимназия „Д-р Петър Берон” в Одрин. Учителства в Малко Търново и Бунар-Хисар. Следва славянска филология в Софийския университет. Доброволец в Македоно-Одринското опълчение по време на Балканската война и участник в Междусъюзническата и Първата световна война. През 20-те години на ХХ век живее и работи в Бургас и региона, където редактира вестниците „Странджа” и „Демократически преглед”, става уредник на общинската библиотека, избран е за помощник-кмет на Бургас. От 1930 г. се премества в София. Секретар е на Върховния комитет на тракийската организация и редактор на вестник „Тракия” и на сп. „Завет”. През 1934 г. издава романа „Морава звезда кървава”, предизвикал – поради неговата подчертано антивоенна насоченост – един от най-шумните скандали в Третото българско царство. Година по-късно романът му е конфискуван, а Петканов е уволнен от Дирекцията на обновата. След преврата на 9 септември 1944 г. е назначен за директор на Народната култура в Министерството на пропагандата (по-късно – Министерство на информацията и изкуствата). През 1945 г. е избран за академик – редовен член на БАН. Редактира сп. „Балкански преглед” (1946–1949). Член на църковното настоятелство на храма „Св. София”. След закриването на Министерството на информацията и изкуствата в края на 1947 г. Петканов остава без работа и редовни доходи. Умира на 12 февруари 1952 г. в София. Автор е на повече от 60 книги – романи, повести и сборници с разкази, между които „Без деца” (1927), „Старото време” (1930), „Хайдути” (1931), „Вятър ечи” (1933), Индже войвода” (1935), „Вълнолом” (1937), „Иде от равнината” (1937), „Кирпичената къща” (1939), „Ангелина” (1940), „Магия” (1941), „Дамянова челяд” (1943), „Белите извори” (1946) и др.
