Изпълненият с хаплив хумор и абсурдни ситуации роман на писателката сюрреалистка Леонора Карингтън е издаден от „Колибри“  

Границите между реалност и фантазия, тържествено и абсурдно, възвишено и смешно се разтварят в тъкана на този чудноват апокалиптичен роман за мистериозен старчески дом и за енергичната 92-годишна Мариан, която е отведена в него от семейството си. Там тя се сблъсква със странни ритуали, палави монахини, левитиращи абатиси, звероподобни хора, човекоподобни животни, замесва се в търсенето на Светия Граал и планира бягство в Лапландия с плетена палатка…

По думите на испанския кинорежисьор Луис Бунюел четенето на „Слуховият рог“ ни освобождава от мизерната реалност на всекидневието. Шотландската писателка Али Смит определя творбата като един от най-оригиналните, радостни, удовлетворителни и ненатрапчиво визионерски романи на ХХ век. А според носителката на Нобеловата награда за литература Олга Токарчук това е ексцентрична, забавна и ужасяваща история, която всеки трябва да прочете: „Слуховият рог“ не подлежи на категоризация.

Леонора Карингтън (1917–2011) е художничка, скулпторка и писателка, наричат я „последният сюрреалист“. Родена е в Ланкашър, Англия, в заможно семейство. Биографията ѝ включва романс с по-възрастния от нея художник Макс Ернст, бягство от нацистите по време на Втората световна война, престой в психодиспансер и емигрантски живот в Мексико. Установилата се в Мексико Сити, Карингтън се движи в кръг от съмишленици, сред които Ремедиос Варо и Алехандро Ходоровски. Широкият спектър от нейни книги включва The House of Fear (1938 г.) — сборник с фантастични разкази, Down Below (1943 г.) — мемоари за преживяванията ѝ в психиатрична клиника, а фантастичния роман „Слуховият рог“ (1974 г.) ѝ носи широко признание. През 1986 г. на авторката е присъдена престижната награда за цялостен принос в изкуството Women’s Caucus for Art. Андре Бретон определя Леонора Карингтън като един от „най-смелите и прозорливи“ умове на нашето време.

„Слуховият рог“, Леонора Карингтън, превод от английски Гергана Гълъбова, художник на корицата Теодора Югова, издателство „Колибри“, 2024 г.

Али Смит за „Слуховият рог“ на Леонора Карингтън 

Въведение към изданието на романа от Penguin Modern Classics от 2005 г. 

Хората, които пишат за Леонора Карингтън (а твърде малко е писано за нейното необикновено творчество) често наблягат прекалено много на живота ѝ. Те се изумяват от нейната неочакваност. Тя е 19-годишната английска дебютантка, която е избягала от дома, за да се присъедини към сюрреалистите; момичето, което пристигнало на претенциозно парижко арт парти, наметнато с чаршаф, след което скандализирало всички гости, като го пуснало на земята и застанало голо сред социалните кръгове. Тя седнала в ресторант и покрила босите си крака с горчица. Сервирала на гостите си студена тапиока, боядисана с мастило от сепия, представяйки я за хайвер. Изправила се неочаквано и отишла под душа, все още напълно облечена, след това се върнала и седнала подгизнала на дивана — насред неподозиращите нищо гости. Посетителите на нейния дом понякога се събуждали със закуска – омлет, пълен със собствената им коса, която Карингтън отрязала, докато спят. Кратките биографии за Карингтън, които присъстват в скорошните издания на нейния роман, включват едно от най-великолепно невероятните и невъобразими изречения в която и да е биография на автор: „подложена на ужасяващо отношение в лудница в Мадрид, тя е спасена от бавачката си, която пристигнала с подводница“. 

Апокрифни ли са историите, или са истина? Говори се, че 17-годишна, след като я снимали в „Риц“ за дебюта ѝ и била изложена „на брачния пазар“ в Лондон (както тя самата се изразява), в двора на Джордж V през 1936 г., тя седнала в кралския сектор на хиподрума в Аскот и неотклонно игнорирала всички, докато четяла „Без очи в Газа“ на Олдъс Хъксли. Момиче. Четящо. И то такава скандална книга. „По онова време, ако си жена, не беше позволено да залагаш. Не те пускаха дори в заслона, където показват конете. Затова си носех книга. Какво друго за правя?“ Нейният собствен преразказ на тази история може да бъде намерен в един от ранните ѝ разкази, „Дебютантката“, в който момиче се сприятелява с хиена в зоопарка и я научава да говори на френски (в замяна била научена на хиенски) и решава да убеди хиената да отиде вместо нея на дебютантския ѝ бал. „Намерих ръкавици, с които да прикрия ръцете ѝ, тъй като бяха прекалено космати, за да приличат на моите.“ Историята започва пакостливо забавно и завършва спокойно, но кърваво. Темата ѝ е зараждащото се насилие при всяка истинска социална или личностна промяна. Стимул за това е безогледната дивост. 

Животните, дивата природа и смесицата от реални и въображаеми същества са в основата на нейнoто изобразително изкуство и писането ѝ. Нейните картини, тъмни и цветни, са изпълнени с разговарящи социални животни, странни звероподобни хора, гущерозмии с много ръце, същества, които са получовеци, полувълци, хора, превръщащи се в птици (или птици, превръщащи се в хора?), маскирани гномични същества, чакащи в пространство, което е отчасти разпознаваемо и отчасти фантастично, някъде на границата между доброто и злото. Картините предизвикват театралност, която разкрива животинската природа на хората, социалната природа на животните и магическата природа, където те се срещат и се превръщат в хибриди, често по време на ритуални хранения на маси, подобни на олтари, на които храната изглежда особено жива, а тя е буквално жива в нейните истории. В „Чичо Сам Карингтън“ разказвачът (на път, между другото, да се срещне с дами от висшата класа, които обичат да стоят в кухните си и тайно да блъскат зеленчуци, докато им крещят как не можеш да влезеш в рая, ако не носиш корсет) се натъква на ожесточена битка на лунна светлина — между две зелки. „Те си късаха листата с такава жестокост, че скоро навсякъде имаше само разкъсани листа и никакво зеле.“

Изкуството на Карингтън се характеризира с мрачна закачливост; разкриване на неочакван и често духовито войнствен живот; дълбоко магическа и същевременно съвсем практична извънземна визия; отхвърляне на стандартните социални и духовни авторитети; сблъсък на тайнствени и често упорито неразбираеми символи, някои от алхимията или таро, редица различни митологии и лечебни традиции, както и будизъм, римокатолицизъм, ирландски фолклор, кабала, астрология. Но през целия си живот тя запазва независимостта си от категоризацията или фиксираното значение, „категорично отказва да обясни какъвто и да е аспект от творчеството си, заявявайки, че творбите ѝ трябва да говорят сами за себе си“, както казва Сюзън Абърт. Вероятно именно тази типична за Карингтън упоритост да прави нещата различни от обикновената им загадъчна всъщност препраща критиците към живота ѝ, за да свържат фигурите в нейното изкуство и писане с нещо по-просто и биографично. Това не е изненадващо. Наистина животът ѝ е забележителен. 

Родена е през април 1917 г. в заможно северноанглийско семейство, баща ѝ е текстилен индустриалец, майка ѝ е дъщеря на ирландски лекар (Карингтън обича да подчертава циганските корени на майка си). Тя израства предимно в готическия дворец Круки Хол, близо до Ла̀нкашър, единственото момиче в семейство с момчета. За тях се грижи ирландската им бавачка, която заедно с майката запалва Карингтън по ирландския фолклор и историите за Ситх. Но Карингтън прекарва голяма част от детството си в бунт срещу своята социална класа и всички институционални правила: изключена е от редица римокатолически пансиони, защото монахините я намират за „умствено различна“; в действителност те са били обезпокоени от странната ѝ склонност към чудотворното, от елементарната наглост на дете, което се пита защо две и две е равно на четири, и особено от тревожната ѝ способност не просто да пише с двете ръце, а още по-лошо – да пише огледално, както напред, така и назад. 

Семейството изпраща проблемното дете да се научи на по-добри маниери в пансиона на мис Пенроуз във Флоренция, където Карингтън постоянно посещава музеите и галериите, изумена от Паоло Учело, Пизанело и Джузепе Арчимболдо. „Завършила“ в Париж, представена като дебютантка на собствено парти в „Риц“, тя обявява за ужас на родителите си, че иска да учи изкуство. Баща ѝ предлага вместо това да се занимава с развъждане на фокстериери. Тя избира промяната — от богата бунтуваща се дъщеря се превръща в обедняла студентка по изкуства. Записва се в новата лондонска академия на Амеди Озенфан – представителка на пуризма (разклонение на кубизма), тя я кара да рисува една и съща ябълка в продължение на шест месеца, докато плодът не „се превърне в нещо като мумия“. Срещата ѝ на 19-годишна възраст и последвалата любовна връзка с художника сюрреалист Макс Ернст, който е женен и в средата на четиридесетте си години и на чиито картини тя се възхищава, довеждат до бягството ѝ от Англия в Париж. „Не с Макс. Сама. Винаги съм бягала сама.“ Карингтън се запознава и сприятелява с Андре Бретон, Роланд Пенроуз и партньорката му, фотографката Лий Милър, която прави някои от най-красивите портрети на младата Леонора. На една снимка, направена от Пенроуз през 1937 г., Милър, Карингтън и още двама приятели позират, всички красиво облегнати един на друг — но заспали, сякаш внезапно омагьосани, все още вдигнали чашите си. 

Карингтън бързо се превръща в пакостлива муза на сюрреалистите. „На практика тя беше своеобразно въплъщение на всичко, което движението ценеше в жените си: млада, красива, жизнена, без задръжки и притежаваща въображение, което не познава граници.“ Но идеята да бъдеш нечия муза би накарала Карингтън, която винаги се е възприемала като изключителна и чийто стремеж към изключителност е белязал както изкуството, така и живота ѝ, да се засмее подигравателно. Времето, прекарано със сюрреалистите, е било колкото ограничаващо, толкова и освобождаващо; тя може да е била съвършеният обект – femme enfant и sorciere, но в същото време сюрреалистите показват нейното изкуство на ключови сюрреалистични изложби заедно с творбите на Мерет Опенхайм, Ремедиос Варо (чието приятелство ще бъде решаващо за Карингтън по-късно в живота ѝ), Айлин Агар и няколко други художнички.

Във Франция между 1937 и 1940 г., първо в Париж, а след това докато живее райски на село с Ернст в Сен-Мартеб д’Ардеш, тя започва да пише първите си разкази на френски език, впоследствие те са тиражирани от сюрреалистичните издания. Разказите са напълно оригинална смесица от разпознаваемо, буквално и сюрреалистично: истории за косматка, която може да разговаря с котки, за бледи светци и свещеници, които обещават безполезна храна на гладуващите и убиват желанията им за пари, и истории за много по-практичен вид живот след смъртта — например за скелет, който е щастлив, че се е освободил от досадната си плът, защото „комарите вече не го хапят“. Но в началото на Втората световна война Ернст, който е германец, е арестуван като враг чужденец от французите. Карингтън му носи бои, за да може да работи в затвора. Освободен за кратко, скоро след нахлуването на нацистите във Франция той отново е интерниран (включен е в техния списък на художници, практикуващи „дегенеративно изкуство“). 

На 23-годишна възраст в чужбина и сама, Карингтън спира да се храни и изпада в психическа нестабилност. Едно пътуване до Испания в търсене на виза за Ернст завършва със затварянето ѝ в тамошна психиатрия заради остра психоза, където я лекуват с кардиазол — лекарство, което предизвиква спазми, не по-различни от тези в по-късната процедура електроконвулсивна терапия. Нейният болезнен разказ за лудостта Down Below е вдъхновен от този период.

„Много приличаше на усещането, че си умрял“, казва по-късно Карингтън на Марин Уорнър. След като напуска ужасяващата институция, надхитрявайки надзирателите, изпратени от обезпокоените ѝ родители, Карингтън бяга в САЩ и накрая се установява в Мексико Сити, където вече живеят много от приятелите ѝ сюрреалисти. Там тя се омъжва за унгарския фотограф Имре Вайш, който едва успява да се спаси от антисемитизма на Хитлер. Мексико, място, което с удоволствие свързва духовността с магията, ѝ подхожда в много отношения. Тя се среща отново с приятелката си, художничката сюрреалистка Ремедиос Варо, и изкуството им разцъфтява чрез тяхното приятелство, което е в основата и на „Слуховият рог“ – Кармела, приятелката на героинята, очевидно е вдъхновена от поразителната Варо. Могат да се направят и няколко други връзки в романа, както и в цялостното творчество на Карингтън (например в „Слуховият рог“ д-р Гамбит би могъл да се чете като пародия на руския мистичен гуру Гурджиев, а Марлборо – на калифорнийския мистик Едуард Джеймс).

Но всеки „реалистичен“ прочит на творчеството на Карингтън е особено уместен, когато допуснем, че сюрреализмът, който тя е преживяла, има друг вид актуалност, ясно проследима и в творчеството на нейната съвременничка Лий Милър, чиято вдъхновена от сюрреализма фотография от 30-те години на миналия век отстъпва място на реалистично-сюрреалистичните записи от 1945 г. на купчините тела на жертвите в Дахау или на самоубилата се дъщеря на буржоа от Лайпциг, сякаш заспала на голям кожен диван, с тънък слой прах по лицето. Цялото творчество на Карингтън се занимава със сюрреалистичността на реализма, а в нейния първи много кратък роман The Stone Door, написан в началото на 40-те години, странните инициации и прераждания се случват на фона на широко разпространени образи от войната и разпознаваеми фигури на Холокоста. 

От тази гледна точка „Слуховият рог“ е следвоенна, постядрена визия, при това загатваща последиците от глобалното затопляне. Преиздаването на романа не би могло да бъде по-навременно. 

Някои източници предполагат, че „Слуховият рог“ е написан в Мексико Сити в началото на 60-те години на ХХ век. По-нови сведения сочат, че е написан много по-рано — през 1950 г., когато Карингтън е била в началото на 30-те си години. В красиво илюстрираното издание „Леонора Карингтън: Сюрреализъм, алхимия и изкуство“ Сюзън Абът твърди още: „Карингтън ми е разказвала, че е написала цялата книга, докато е седяла в кафенето „Гарибалди“ на площад „Мария“ сред какофоничен шум“. Приятелят на Карингтън, Албърт Люин, се опитва да издаде книгата в Ню Йорк, но не успява да предизвика интерес у издателите към темата – „92-годишна английска феминистка, държана в плен в средновековен испански замък, превърнат в старчески дом“. Този изненадващ, лек, забавен и възхитителен роман, преливащ от енергия и изобретателност, чиито корени при всички положения са вплетени в ужаса, който Карингтън е описала само седем години по-рано в Down Below, първо е изгубен, после открит, после публикуван във френски превод като Le Corner Acoustique в Париж през 1974 г. Това е най-устойчивото ѝ писане, най-зрялото ѝ постижение — и своеобразно изявление за зрелостта и нейните значения.  

Мариан Ледърби, героинята на романа, е на 92 години и е грохнала. Съвременният свят я е направил невидима и нечута за семейството ѝ, което я презира. Нейната приятелка Кармела ѝ подарява огромна слухова тръба, която ѝ позволява да чува ставащото наоколо: „най-обикновените разговори можеха да се доловят дори от моите уши“. Това, което тя долавя, е решението на семейството ѝ да я отведе в християнска институция за възрастни дами, ръководена от Братството на Кладенеца на светлината, което се „финансира от една известна американска компания за зърнени храни“ – зад могъществото на традиционната религия в анализа на Карингтън винаги стоят пари. Сияйният дом и околностите му са груба измама за деца; старите дами живеят в бунгала като от детски стихчета, „които да заблудят семействата на старите дами, че водим детински и спокоен живот“. Учението, водено от неефективния д-р Гамбит, се основава на намиране на „вътрешния смисъл на християнството“ и е смесица от приказки за терапия на треска и религиозна търговска дейност. Това е място на фалшиви духовни гласове, смешни и глупави ритуали с цел привличане на вниманието. A над масата за хранене се извисява портрет на „монахиня с много странно и злобно лице“, която намига със „смущаваща смесица от подигравка и злонамереност“ на незадоволените възрастни дами под нея. Мариан Ледърби се посвещава на друга, по-добра система от вярвания, в която тази неестествено изглеждаща монахиня разкрива нещата като вълнуващо различни. След това Мариан става свидетелка на убийство, превръща се в своеобразна древна анархистка и помага за организирането на революция. Тя открива какво означава да се родиш отново. Научава се как да оцелява в истинския див свят.

От самото начало Леонора Карингтън посочва сюрреалистичността на всекидневното съществуване. Прислужницата предпочита да разговаря с котките, а не с децата си, с които изобщо не общува, „макар че според мен ги харесва по своему“. Самата Мариан има „къса сива брада, която обикновените хора биха сметнали за отблъскваща. Лично аз я намирам за доста елегантна“. Дали тази героиня е сюрреалистична брадясала дама, или става дума за обичайно описание на брадичката на една стара дама? Семейството ѝ седи около камината, която представлява електрическо пънче. Какво по-сюрреалистично от това? Накрая по-просветените герои в романа се учудват на сюрреализма на „милиони и милиони хора“, които се подчиняват на „една болнава сбирщина от господа, наречена  „правителство“! Те се питат дали не би било по-приятно и здравословно „човешките същества да няма никаква власт. Ще им се наложи да разсъждават сами, вместо да ги ръководят рекламите, киното, полицаите и парламентите“. Те, както и романът, се застъпват за една много проста анархия – анархията на независимата мисъл.

В основата си „Слуховият рог“ е книга за дълбокото разединение; в центъра ѝ са хора, които не могат или не искат да се чуят един друг. Става дума за това как чуваме и как не чуваме, или не можем да чуем, както и за това какво се случва, когато хората умеят да чуват или виждат по различен начин. „Опитах се да се освободя от образите, които ме накараха да ослепея“, казва Карингтън. Сякаш книгата – която на пародийната си повърхност се чете като домашна загадка на Агата Кристи, но разтопена от изключителна топлина в нещо немислимо друго и реконструирана като алхимически казус – иска да изхвърли всички предразсъдъци, всички представи за приети и „цивилизовани“ разкази. В нея например английското не е нищо друго освен призрачен сън на старата жена за младостта, в който очарователният, макар и пренебрежителен младеж, който се е обадил за игра на тенис, „се е изпарил, а аз виждам рододендроните през стомаха ти. Не че си мъртъв или нещо толкова страшно, ала просто избледняваш и дори не мога да си спомня името ти. По-добре помня бялата ти риза, отколкото самия теб“. Все пак това е роман, възхитително английски, земният глас на прозата отрича високопарното, а собственият глас на Мариан поддържа нещата великолепно общоприети. Трудно е да не се довериш на разказвач, който заявява толкова уверено: „Никога не ям меса, понеже смятам, че е грешно да убиваме животни, особено след като са толкова трудни за дъвчене“, или е удостоен с такава вежливост, че дори миг преди края на света може да каже: „Наистина щеше да бъде много приятна среща, ако нямаше вероятност скоро да умрем от глад“.

Повече от всичко друго обаче книгата работи за съживяването на сетивата на читателите, предлагайки чрез съчетанието от забавност, чар и повествователна изобретателност да изхвърлите „отровата от организма си с малко веселие“. Тя също така е много загрижена, каквато Карингтън винаги е в своите произведения, за „творческото готвене“ и за политическата преобразуваща сила в домашното пространство. Тя влага в религията оргиастичен апетит. Тя поставя под въпрос как и какво ядем; това е архаичен бунт в нейната алтернативна религия и двете се случват около приготвянето на храната. Нейният финален акт на прераждане е акт на самоизяждане, който освобождава самия себе си. 

Повтарящият се символ в нея е „фаталната слухова тръба“, която героинята на Карингтън сравнява още в началото с апокалиптичната тръба на архангел Гавриил. „Макар че, ако не се лъжа, той надува своята тръба, не слуша през нея, поне според Библията в последния ден, щом човечеството достигне своя неизбежен катаклизъм“. Не само че „Слуховият рог“ и неговото на пръв поглед миниатюрно кълбо от ухилени стари дами се занимават с хора, чиито властови комплекси са „като на Хитлер“; не само че в образа на добрата Кармела се очертава здравословна анархистична параноя в постатомната епоха, чийто край е ужасяващ и апокалиптичен. Нещо повече, романът е изпълнен с уважение към природата и нейните създания и с предупреждение за хората, които са забравили естественото. Част от загадката на романа е в предупреждението, че „полюсите се преместват… Последиците от подобна промяна биха били катастрофални за много жители на планетата“.

„Хората под седемдесет и над седем са много ненадеждни, ако не са котки“. „Слуховият рог“ също така много обича неочакваните сентенции и пренаписването на клиширани фрази. „Човек никога не може да бъде сигурен за бъдещето.“ Карингтън пренаписва бъдещето. Тя пренаписва очакванията ни за хората над 70 години и за старите дами като цяло. Тя пренаписва легендата за Светия Граал в легенда за „нечестиво любопитство“. Тя либерално, екстатично пренаписва части от Новия и Стария завет, като вместо тях изгражда алтернативна, щадяща Земята, ориентирана към жените духовност. Тя пренаписва „болното въображение“ в нов мит за задгробния живот. Тя пренаписва познатия или признат свят в нещо извънземно. Тя превръща тръбата от апокалиптичен знак в аксесоар на добрия разбойник; ето я в края на книгата, люлееща се на въжето си в стил „Робин Худ“, докато (пренаписаната, ню ейдж стара девойка) Мариан се протяга, за да я нагласи. 

Възможно ли е възрастта на Мариан Ледърби да е и реакция срещу реалистичното обективиране на изумително надарената жена дете от Карингтън? Вероятно. И вероятно Мариан е версия на мъдрата старица от келтската митология, чиято мъдрост е вълшебният ключ към всички човешки възрасти и плодородия. Уитни Чадуик, пишейки за картините на Карингтън от края на 80-те години на ХХ век, припомня нейното влечение към фигурата: „Рисуването на състарени и набръчкани лица – заедно с възстановяването на знанието и властта на възрастните хора – напълно съответства на убеждението на Карингтън, че ако жените не си възвърнат властта да влияят върху хода на човешкия живот, има малка надежда за цивилизацията“. В действителност – с характерните стари кости и изчезналите зъби на Мариан Ледърби – старостта също е само доказателство за изтичането на времето, за промяната на нещата. „Времето, както всички знаем, минава“, казва Мариан. (Времето даже – и тук за кратко се изплъзва маската на Леонора Карингтън – е направило сюрреализма уважаван, защото „Дори в Бъкингамския дворец има голяма репродукция на картината на Магрит с известния резен шунка, през който наднича око“. Дебютантката, прибегнала до онова, което е смятала за противоположно на респектиращото, казва, че сега е свидетел на институционализирането на онова, което е означавало нейната собствена дивост.

Но „Слуховият рог“ е и пренаписване на времето – нещо, което или ще ни превърне в „ужасен стар труп“, или ще ни обнови и пренапише. Изисква от нас да възприемаме по различен начин и да открием живота там, където наистина не сме го очаквали. Изисква от читателите да допуснат кучето, да допуснат дивото и да преосмислят начина, по който работи властта. В крайна сметка това е творба, заредена с огромен оптимизъм, тъй като нейните „разярени църковни служители и тайна полиция“ са „отблъснати от вълци“; докато обитателите на нейния свят чакат да премине новият ледников период и да се върнат тревата и цветята. 

Петдесет и пет години по-късно, по време на написването на този увод, Леонора Карингтън е почти на възрастта на Мариан Ледърби и все още е работеща художничка; най-новите ѝ картини и скулптури показват хора, които гонят птици или се превръщат в птици; хора и животни в мистериозно общуване; празник на музиката, който по магически начин създава звездни птици и странни неземни същества; гигантско черно куче, което държи в лапата си икона на малък човек; гущер-риба, който е ударен като лодка от друга птица-гущер-риба, носеща на сигурно място върху гърба си няколко подобни хибриди. 

В тях е въплътена една и съща мисия, която тя изпълнява, откакто за първи път (на 4-годишна възраст) е нарисувала първите си коне върху величествените стени на Круки Хол. Оттогава тя полага естественото и дивото директно върху стените на институцията, притежавайки забележителната способност да изписва сюжета напред, назад, с двете си ръце, във всяка посока. Инстинктът ѝ за това как се развива историята и загрижеността ѝ за това как би могла да се развие по различен начин са създали изкуство на оракулските алтернативни светове, творчество, което не прилича на никое друго, и един от най-оригиналните, радостни, удовлетворяващи и кротко визионерски романи на XX век.