In Memoriam. Робърт Редфорд (1936–2025)
Робърт Редфорд си отиде на 16 септември тази година в дома си в Сънданс, Юта, на 89-годишна възраст. С него си отиде и епоха, в която мъжката харизма оставяше след себе си дълбока бразда в сърцата на зрителите. Епоха, в която всичко бе по-значимо, особено киното, а добрият филм се обсъждаше в продължение на дни, седмици и месеци след премиерата му. Холивуд отдавна загърби стратегията да създава имена, които да привличат публиката, и вероятно затова днес определяме Том Круз и Брад Пит като последните кинозвезди. Останали са броени имена от поколението им, които все още са активни, но никой не може да се мери с титаните от 60-те и 70-те. Редфорд бе сред тях.
Чарлс Робърт Редфорд-младши е роден на 18 август 1936 г. в Санта Моника, Калифорния, в семейство, което съчетава английска сдържаност и ирландско свободолюбие. Детството му преминава във Ван Найс, но честите пътувания до Тексас на гости при дядо му го срещат отблизо с красотата на природата, която по-късно ще се превърне в лична кауза. Там, сред облените от слънцето просторни поля, съзрява духът на един истински американски пакостник. Училището не успява да го задържи – сам признава, че е бил „лош ученик“ и търсел вдъхновение отвъд учебника: в спорта, в изкуството, в срещите с хора (вместо да учи, помага на тенис легендата Панчо Гонсалес да загрява преди мач). След гимназията постъпва в Университета на Колорадо, където чарът му не успява да надвие демоните на младостта – започва да пие, губи стипендията си и е изключен. Това, вместо да го сломи, отваря врата към нова свобода.
Редфорд заминава за Европа, живее във Франция, Испания и Италия, където се отдава на бохемски живот. Опитва се да стане художник, но един от учителите му казва, че е разочарован от рисунките му, и мечтата умира. Когато се прибира в Ню Йорк, обстоятелствата го срещат с актьорското майсторство в Американска академия за драматични изкуства. През 1959 г. вече е готов да стъпи на сцената на Бродуей с малка роля в постановката Tall Story. Следващата година е дебютът му в киното с адаптация по едноименната пиеса. Партнира си с Антъни Пъркинс и Джейн Фонда (в първата ѝ роля). Редфорд участва в редица телевизионни продукции, като междувременно споделя големия екран със звезди като Алек Гинес, Натали Ууд, Чарлс Бронсън и дори Марлон Брандо. Печели Златен глобус за „Вътрешният свят на Дейзи Клоувър“ (1965). Картите са наредени за звездния му миг, който се случва няколко години по-късно – първо с филма „Боси в парка“ (отново с Фонда), а след това с класиката „Буч Касиди и Сънданс Кид“, в която публиката за първи път го вижда във великолепно дуо с Пол Нюман.
Редфорд влиза в киното като слънчев лъч – руси коси, сини очи, самоувереност, отсъствие на каквото и да е усилие да се прави на интересен. Образът му на екрана е пример за подражание за мъжете и романтична мечта за жените. Но външният вид не е всичко. Присъщата му доброта и човечност проличават във всяка роля и съдействат за една отличителна уязвимост и дори меланхолия, които допълват харизматичното му присъствие на екрана и го правят още по-очарователен. Маниерите му са спокойни и овладени, играта му често е обрана и се побира в малки жестове и игра с очите. В Робърт Редфорд няма нищо фалшиво и зрителите откликват.
В началото на 70-те години в Холивуд избухва истинска експлозия от талантливи творци и Редфорд успява да хване новата вълна. Кариерата му се разгръща, благодарение на „Кандидатът“ (1972) – политическа сатира, която показва вкуса му към ангажирани роли. Следват „Джеръмая Джонсън“ (1972), „Каквито бяхме“ (1973) с Барбра Стрейзънд и повторение на магията с Пол Нюман в „Ужилването“ (1973) – донесъл му номинация за Оскар за главна роля. В същото време участва и във „Великият Гетсби“ (1974), затвърждавайки образа на романтичния меланхолик, който може да изнесе на раменете си целия филм. Между 1974 и 1976 три години поред го обявяват за най-голямата звезда в Холивуд. Любопитството му към политическите трилъри първо се проявява в „Трите дни на кондора“ (1975). Във филма на Сидни Полак Редфорд е очарователен агент, който чете книги и пише доклади, но когато екипът му е избит от мистериозен нападател, той се превръща в беглец. Финалът напомня монолога на Орсън Уелс в „Третият човек“ и задава въпроса дали в Америка демокрацията наистина съществува. Несигурността на обикновения човек, когато институциите се разпадат под краката му, създава изключително напрежение, граничещо с кошмар. Темата за лъжовните институции, които прикриват престъпленията си, е интегрална част и от сюжета на „Цялото президентско войнство“ (1976) – филм за скандала Уотъргейт, който и до днес е еталон за това как се разказва история за журналистическо разследване на големия екран. В края на десетилетието Редфорд се завръща към романтичния жанр с „Електрическият ездач“ (1979). Сбогуване със 70-те с широка усмивка и прах от откритите американски простори.
През следващото десетилетие Редфорд не само дебютира като режисьор с „Обикновени хора“ (1980) – драма за разпада на едно семейство след смъртта на сина им – но и печели четири награди Оскар, включително за най-добър филм и най-добър режисьор, побеждавайки Мартин Скорсезе с „Разяреният бик“ (незаслужено според някои). Редфорд доказва, че зад красивото лице се спотайва не само дълбока чувствителност, но и техническите умения, които вдъхват живот на една история. Следват роли в „Брубейкър“ (1980), „Талантът“ и големия хит „Далеч от Африка“ (1985) с Мерил Стрийп – най-успешния му филм в това десетилетие.
Началото на 90-те се характеризира с два режисьорски успеха. Първият е „Там тече река“ (1992), който изстрелва младия Брад Пит, а вторият – „Телевизионно състезание“ (1994), вероятно най-добрия филм на Редфорд като режисьор. Като актьор постига касови успехи с „Неприлично предложение“ (1993), „Поверително и лично“ (1996) и „Повелителят на конете“, 1998 (също и режисиран от него). При Редфорд със сигурност личи удоволствието да застава зад камерата и понякога актьорските му ангажименти изглеждат като добре изчислен компромис, който да финансира следващия му проект. Но дори в тези комерсиални филми, създадени изцяло за забавление, се усеща внимание към детайла. Все пак любимата му дума е: „възможно“, а най-омразната: „все тая“. Робърт Редфорд не отбива номера.
Тук е мястото да обърнем внимание на едно от най-големите постижения на Редфорд, а именно фестивала „Сънданс“, който дава начало на цяло поколение независими творци – от братята Коен и Куентин Тарантино до Пол Томас Андерсън, Стивън Содърбърг и Дарън Аронофски. „Преди изгрев“ на Ричард Линклейтър също дължи много на подкрепата на фестивала. Редфорд не просто оформя алтернативно кинопространство – дом за млади, амбициозни режисьори, които да получат първия си шанс, той изгражда бъдещата кинокултура в Америка. Без да си придава заслуги – винаги другите говорят за него. Извън киното работи като активен защитник на природата и правата на коренното население, подкрепя множество организации и обществени каузи.
През новото хилядолетие режисира „Легендата за Багър Ванс“ (2000) и се снима в „Последният замък“ (2001) и „Шпионски игри“ (2001), в който Брад Пит изглежда не само като негов духовен наследник, но и като биологичен такъв. В късната си кариера Редфорд се завръща към политическите теми с отличния „Офицери и пешки“ (2007), „Конспираторът“ (2010) и „Хората, на които държиш“ (2012). Едно от най-добрите му изпълнения е във филма „Всичко е загубено“ (2013) – героят му е мъж на лодка, а сценарият борави с минимален диалог, който казва много за състоянието на света. Малко актьори могат да задържат вниманието на публиката само с поглед и движение, но Редфорд го прави без усилие. Друг късен успех е „Старецът и оръжието“ (2018), в който актьорът сякаш съвсем съзнателно се сбогува с нас и с образа си на чаровен престъпник.
Днес, когато човек разглежда тази изключителна кариера, може ясно да види, че Робърт Редфорд е много повече от актьор – той е присъствие с митологични размери и същевременно човешки близък. Можеш да го видиш на кориците на списания, но и да излиза от бара, можеш да го видиш да язди кон или да поправя таратайка. Въпреки изключителната си красота, той винаги остана близък до обикновения човек и обикновеният човек го заобичва. Няма човек, който да не харесва Робърт Редфорд. С него Холивуд изглеждаше по-бляскав, а независимото кино – по-достъпно. Подобно на Нюман, той бе пример за почтеност и мъжество, каквито днес рядко се срещат. На всичкото отгоре носи един и същи часовник през целия си живот. Почивай в мир, Робърт – времето на джентълмените отмина, но слънчевият ти танц остава.
