Изследването „София и балканската модерност“ разглежда различни аспекти от развитието на столичния град в Югоизточна Европа в периода 1878-1914 г. Предлагаме ви откъс от него.

Книгата от близо 400 страници – „София и балканската модерност“, обединява изследванията на двама историци в една от слабо развитите сфери на българската историческа наука, каквато е социалната и в частност градската история. В основата му стоят две наскоро защитени докторски дисертации, като сравнителното изследване на Белград и София и това върху Загреб, Любляна и Сараево се представят на вниманието на читателя в едно книжно тяло с цел поставяне на разглежданите проблеми в широк балкански и европейски контекст.

Двете основни части разглеждат различни аспекти от развитието на столичния град в Югоизточна Европа през една интересна и динамична епоха, създала модели на модерен градски живот, много от които продължават да бъдат част и от нашето съвремие. Изследването търси отговори на редица проблеми на балканската модернизация, засягащи демографското, социалното, икономическото, градоустройственото и културното развитие на посочените столични градове, които в много отношения изиграват ролята на двигател на промените в балканските общества като цяло.

Предлагаме ви откъс от книгата – главата „Устройство и промяна на градското пространство“, включена в първата част, посветена на градовете Белград и София.

„София и балканската модерност“, Зорница Велинова и Ивайло Начев, Изд. „Рива“, 2016 г., 20 лв.

Устройство и промяна на градското пространство

Индустриализацията в Европа през XIX в. довежда до рязко увеличаване на броя на гражданите и качествени промени в начина им на живот. Градът преминава през редица урбанистични и модернизаторски мерки, за да смести цялото ново население и да отговори на нарастващите потребности на младата средна класа и нейните претенции за по-висок стандарт. Функционалното градско планиране, допълнено от актуални архитектурни форми, следва развитието и изменението на социално-икономическите потребности на модерното общество. Благодарение на новите материали, като армиран бетон и стомана, върху сгъстените градски парцели се появяват блоково структурирани няколкоетажни здания – често продавани или отдавани под наем на многобройни обитатели.

Докато урбанизацията в Европа е в унисон с новите стопански условия, Белград и София стоят пред малко по-различни предизвикателства. Един от основните проблеми за техните общински власти е как практична улична система да замени кривите, задънени и безпланови турски сокаци. Тези улички пресичат гъсто застроени, етнически обособени махали, чиито невидими граници ги оформят като своеобразни самостоятелни поселищни единици. Очакваните градоустройствени реформи би трябвало да заличат тези белези на османското минало и да създадат консолидирана и представителна градска среда, която е в синхрон с модерните проекции за европейско бъдеще. Така започва изграждането на нови площади, места за разходки и обществени прояви, красиви сгради и широки улици – мотивираща среда за жителите на две от новите европейски столици.

С утвърждаването им като политически центрове на новите балкански държави в София и Белград бързо започват да навлизат използваните в Европа архитектурни стилове. Този процес върви успоредно с регулирането и нивелирането на улиците, с въвеждането на обществената електрификация и най-вече със създаването на новия политически, икономически и интелектуален елит. Именно той е нетърпелив да поеме своята водеща роля в обществото и държавата и търси категорични начини за отхвърляне на османското наследство в градската среда. Необарок, неокласицизъм, неоренесанс или неовизантинизъм, донесени от чужденци или от завърнали се от чужбина школувани български и сръбски урбанисти, стават изразители на стремежите на родния елит да намери мястото си в европейската естетика. Емблематично значение придобива сецесионът[1], или „отделянето“ (от старите форми), който се превръща в стил – изразител на новите обществени и политически идеи в Европа през късния XIX в.[2]

Голяма част от градоустройствените усилия обаче остават концентрирани в централните части на градовете, които са свързани с живота и дейността на водещите столични социални прослойки и на представителните институции. Оформянето на крайните квартали остава извън възможностите на градските архитекти и управници. Поради липсата на силен индустриален сектор, който да повлияе на урбанистичната среда в покрайнините, те се развиват самостоятелно и често – хаотично.

*      *      *

Градоустройство. Първите опити Белград да скъса с османското наследство започват още след 1835 г. Княз Милош наема виенския инженер Франц Янке да създаде първия урбанистичен план на града. Новият град трябва да бъде абсолютна противоположност на стария: с прави улици, отворени площади, широки пространства.

През 1867 г. Емилиан Йосимович пък прави първия цялостен план за градоустройствени реформи. Той обещава да превърне столицата в европейски град с добре организирана улична мрежа, кейове на Сава и Дунав, паркове, зона за разходки, център, концентриран около дъгата двореца – улица „Кнeз Михаилова“ – Калемегдан. Крепостта, символ на османската власт, трябва да бъде разрушена и на нейно място да се издигне сграда на държавната администрация. Това на практика остава най-важният урбанистичен план, чиито основни принципи ще бъдат повтаряни и преосмисляни при следващите опити за рационализация на града. Примери в това отношение са проектът на архитект Стефан Зарич от 1878 г., който включва известни разширения, както и един план от 1884 г.

През 1893 г. е създаден още един – т. нар. Бешличев план, който следва логиката и принципите на Йосимовичовия план. Като негов наследник, основната цел на този план е да разшири представителното градско пространство и да го отдели от предградията, с което да подчертае функциите на столицата като средище на елита.

Веднага след 1900 г. започва усилено преобразяване на широкото пространство пред старата турска крепост, което е засадено с дървета и облагородено като парк – Калемегдан. От него тръгва улица „Кнeз Михаил“, която се превръща в новата търговска артерия на града, показно средище на белградския елит. Пресечена е от Дубровнишката улица, по която от първата половина на XIX в. е концентрирана сръбската търговско-занаятчийска чаршия. След 1867 г. тя запазва престижното си място, свързвайки улица „Кнeз Михаил“ с брега на Сава, където още княз Милош започва да гради сръбския Белград. На нея са изградени едни от най-представителните сгради с национално значение като Съборната църква, Народната банка, Дирекцията на железниците, Градското казино и първата Народна библиотека.[3]

В другия си край „Кнeз Михаилова“ улица завършва с Народния театър, построен на мястото на една от портите на турския Белград – Стамбол капия. Театърът, заедно с площада пред него, се превръща в основен символ на белградската европеизация. През 1882 г. там е издигнат паметник на княз Михаил, а през 1903 г. композицията е допълнена със сградата на Управлението на фондовете (Управа фондова, днес Национален музей). „Кнез Михаилова“ прелива в улица „Теразия“, която с разрастването на града на юг постепенно губи облика си на краен квартал и се сдобива с паркови дървета, фонтани, многобройни ресторанти и хотели, които постоянно никнат измежду старите занаятчийски работилници. През декември 1907 г. там официално е открита най-високата сграда на модерния Белград – пететажният сецесионов хотел „Москва“. По „Теразия“ се осъществява своеобразен преход между новообособената търговска част и държавно-административния център, оформил се между улица „Крал Милан“ и съседните ѝ улици „Балканска“, „Наталиева“ и „Кнез Милош“. Там са разположени дворците, сградите на основните министерства и чужди легации. По-нататък, през площад „Славия“ (с едноименния хотел, построен през 1887 г.), се стига до „Източен Врачар“ – краен квартал, в който от края на XIX в. започват да се заселват чиновници, офицери, интелектуалци и политици.

През 80-те години англичанинът Франсис Макензи купува земя в „Източен Врачар“, извън границите на вароша Белград, и изгражда там свой собствен квартал (около днешната „Макензиева“ улица). Опирайки се на техническите си познания и на английските градоустройствени практики от това време, той успява да подреди улиците и обществените пространства. Макензи сам парцелира земята и организира санитарно-хигиенна система, като се старае да избегне струпването на жилищни сгради в тесни парцели, станало вече обичайно за други квартали, като „Дорчол“, „Савамала“ и „Палилула“. Модерното устройство на „Енглезовац“[4] привлича купувачи сред оформящата се средна класа. Заради доброто разположение в близост до централните части на града, подходящите за строителство равни терени и повлияните от започнатите от Макензи урбанизаторски промени все повече нови столичани се настаняват в съседните на „Енглезовац“ земи. Макар че до първото десетилетие на XX в. тази част на града не влиза в регулация, по това време там вече има около 3000 къщи с почти 9000 души (около 10% от жителите на сръбската столица), в които живее разнообразно по своята социално-икономическа структура население.[5] Интензивните заселнически промени там създават колоритна снимка на белградската модернизация, където дори само една улица може да бъде граница между буржоазното и еснафското, между столичното и провинциалното. „На едната, нечетната страна (на „Молерова“ улица, в района на „Макензиева“ и „Негошева“ – бел. авт.) – пише един съвременник – имало солидни, високопартерни „господарски“ къщи, между които засрамено все още стояла по някоя къщичка, по някое малко дворче с безброй малки жилища и бараки, които посвоему спадали към другата, провинциалната страна на улицата. На четната страна почти всички къщи били повече или по-малко приземни…“[6]

В навечерието на новото столетие всичките шест квартала „Варошки“, „Теразийски“, „Савамалски“, „Палилулски“, „Западен Врачар“ и „Дорчол“ влизат в регулираните граници на сръбската столица. През 1896 г. е приет първият градоустройствен закон (Закон грађевински за варош Београд) за изграждане на столицата, на основата на който на следващата година е изработен правилник за регулацията на „вароша“ Белград. В него са предвидени разширяване на централните улици, строеж на многоетажни или едноетажни сгради със задължителни вътрешни дворчета „очи“ – за повече въздух и светлина, втори етаж откъм уличната фасада за къщите по главните улици, зелени пространства и редица други разкрасителни и оздравителни за градските хора мерки.[7] Важни урбанистични проблеми обаче остават нерешени: липсва организирана индустриална зона; няма утвърдени правила как и къде да бъдат строени обществени и частни сгради; стопанският потенциал на повечето парцели остава използван нерационално.[8] През 1905 и 1907 г. общината на два пъти решава да разшири регулираната зона. Към нея са присъединени „Източен Врачар“, който вече е гъсто заселен и уреден, и Дунавският край, включително обособилата се там рехава индустриална зона около електроцентралата.[9] Белградската община обаче няма ясна политика за цялостното развитие на града. Освен това не разполага с достатъчно средства за обезщетения при отчуждаване на имоти за строеж на нови улици или обществени сгради. Всъщност градските власти осъществят частично парцелиране и узаконяване само на онези части на града, които на практика са вече урбанизирани.

В края на първото десетилетие на XX в. Белградската община урежда заем, с който да продължи по-ефективното модернизиране на града, и през 1910 г. сформира Техническо управление (Техничка управа), което да се занимае с планиране и осъществяване на регулацията и урбанистичното развитие на старите и новите дялове на града.[10] Въпреки това вниманието на Управлението продължава да се задържа само върху локални градски зони, а едновременно с това все така процъфтява безплановото строителство в бързо растящи поселища в покрайнините на столичния град. Там се строят малки, нехигиенични, паянтови и най-често пренаселени постройки. Към края на XIX в. така се оформят жилищни райони в областите Селище и Чубура на юг от града, във Вождовац, Душановац и Булбулдер на юг-югоизток и в областта Сеняк на брега на Сава.[11]

В края на разглеждания период се появява още един проект за развитие на сръбската столица – този на френския архитект Шамбон. Той създава Генерален урбанистичен план на Белград, чрез който трябва да бъдат преодолени досегашните недостатъци в центъра и хаосът в крайните квартали. Шамбон предвижда широки диагонално пресичащи се булеварди, звездовидни кръстовища, монументални барокови композиции на площади около представителните сгради, но за съжаление, не и реални решения за разрасналия се град – заради което планът не е приложен и е изгубен за архивите.[12]

Подобно на Белград градоустройствените промени в София също започват с голям размах още в самото начало на нейната история като столица на новото княжество. Първият план на града, т.нар. Батенбергов план, е дело на архитектите Вацлав Роубал и Георги Прошек, одобрен на 29.08.1879 г.[13] Неговите автори искат рязко и убедително да прекъснат връзката на София с нейното близко минало на изостанало османско градче, но кардиналните промени, които планират, срещат сериозна съпротива от страна на столичани. С предвидените отворени пространства, много нови улици и изцяло преобразени централни части планът застрашава да разруши консервативния ред и традиции на жителите и е отменен.

През ноември-декември същата година се появява още един план, който предвижда да раздели града на две обособени части: „Стар град“, където старите софиянци да продължат начина си на живот, и „Нов град“, който да бъде развит като представителен център от европейски тип. Новият проект всъщност е пълна противоположност на този на Роубал и Прошек. Той търси компромисно решение между ориенталските порядки, сраснати с интимността на турския сокак и новите амбиции на зараждащия се икономически и интелектуален елит. Идеите за подобно разделение на столичното население обаче се оказват в пълен разрез с либералните представи, залегнали в характера на новата българска държава.

Няколко дни след отхвърлянето му се появява нов, трети план, който много прилича на този на Роубал и Прошек. Той е одобрен от общинското управление в края на 1879 г. и утвърден от Министерския съвет на 10.06.1880 г. Така центърът на града се премества от площад „Бански“ при джамията „Баня Баши“ на площада около Съборната катедрала „Св. Крал“. Там се пресичат четирите основни пътни артерии на столицата, които преливат в главните пътища към различни части на страната. Започва систематично моделиране на облика на българската столица, или, по-точно, на нейния център. Оформени са широки радиални булеварди, а малките криви сокаци са заменени от успоредни преки, пресичащи се под прав ъгъл. Тези мерки, заедно с улица „Окръжна“, която опасва града на мястото на стария отбранителен окоп, дават на София по-добра рамка за рационално регулиране на уличната мрежа от която и да било друга балканска столица на границата на двете столетия въпреки дългия период на османска доминация.[14] Макар че в следващите години възможностите на този план се оказват крайно ограничени, той стои в основата на модерния изглед на София.

Определен като географски център на столицата още след Освобождението, площадът около църквата „Св. Крал“ се превръща и в допирна точка на градската беднота на „Ючбунар“ и новоизграждащите се квартали на юг, на стария търговско-занаятчийски район около безистена „Св. Никола“ и атрактивната социална среда при улиците „Търговска“ и „Леге“. Оттам се открива представителен център около княжеския дворец, който става средище не само на държавно-административен живот, но и на културни и обществени преживявания с откритата през 1907 г. сграда на Народния театър и оформения парк на Градската градина пред двореца. През първото десетилетие на XX в. булевард „Цар Освободител“ е настлан с прословутите „жълти плочки“, които свързват двореца с площада на Народното събрание и тържествено открития през 1907 г. паметник на руския цар Александър II. По-нататък булевардът стига до започналия да се оформя в края на XIX в. нов „аристократический“ квартал на преподаватели, политици, юристи и офицери. В тази посока е и първото по-сериозно разширение на града – между „Цариградско“ и „Орханийско“ шосе до коритото на Перловска река и Орлов мост.

София расте и още през 80-те години на XIX в. прехвърля очертаната от градоустройствения план окръжна линия. Това поставя пред властите нови предизвикателства за регулиране и усвояване на появилите се градски части. Към 1887 г. границите на регламентираното строителство са разширени и вече достигат на изток до Подуенския мост, по река Перловска до Александровска болница, по-нататък до местността Лагера, по Владайска река, през нивите на „Банишора“ до терена за железопътната гара и пак до Подуенския мост.[15] Те обаче бързо отесняват и още на следващата година общината е принудена отново да разшири терените за застрояване. Към границите са присъединени кварталите „Опълченски“, „Ючбунар“[16], „Коньовица“, бившите Еврейски гробища, „Банишора“ и някои по-малки крайни махали. Две години по-късно е прибавен квартал „Пехотни казарми“, а до 1897 г. в границите на София влизат село Подуене, кварталите „Руски паметник“ и „Буката“.[17]

Демографската динамика и благоустройственото развитие на София предпоставят създаването на още няколко плана до края на разглеждания период, които представляват опит на общинското управление максимално да обхване настъпващите промени. Такъв е проектът от 1892 г., който актуализира и доразвива заложените през 80-те години радиални дъги по главните булеварди, като се опитва да организира пространството в новоприсъединените квартали. Уредени са нови площади около Руски паметник, паметника на Васил Левски и Орлов мост; оформени са зелени зони в Борисовата градина, при Александровската болница, пред гарата, градинките около църквата „Св. Никола Софийски“ и Докторския паметник.[18] През 1897 г. В. Бартел прави подробна кадастрална снимка и още един план на столицата, върху които вече ясно се разпознава характерната за виенския булевард „Рингщрасе“ система в центъра на града.[19] Друг план от 1901 г. описва появилите се току-що трамвайни линии и спирки, адреси на видни личности и градски забележителности.[20] През следващите години до войните са изработени още няколко плана – от 1903, 1907, 1910, 1912 г., които имат технически характер и целят да регулират усвояването на новите територии в разрастващия се град.

През 1897 г. е приет Закон за благоустройството на населените места в Княжество България, заради който столицата е регулирана повторно. Това довежда не толкова до по-добрата уредба на дворове и улици, колкото до хаос, спекулации и недоволства от страна на столичани. „София вече един път коренно е била разбъркана, – пише един съвременник, – което е коствало много сълзи, неволи и бедствия на коренните граждани и много главоболия и пари на Градското управление. Затова не трябва да се разчовъркват едвам що зарасналите пресни рани.“[21] Тази нова фаза в благоустрояването на града се превръща в рисковано и мъчително начинание за немалка част от софиянци. Добрите намерения на общината не са оценени от жителите на квартал „Нова махала“, където „в своя глупав и необмислен устрем да модернизира столицата, градско-общинският съвет на последнята с един замах е решил да унищожи няколкостотин къщи и да затрие цяла голяма махала в гр. София“.[22] Протестът на обитателите на „Нова махала“ съвсем не е лишен от основания, защото те току-що единствено със собствени усилия са разпределили, парцелирали и позастроили жилищните си терени – разпространена практика в новосформираните квартали на София. По-заможни, жителите на „аристократическия“ квартал сами си наемат архитекти и инженери, за да уредят парцелирането на земята и да въведат известно благоустрояване на улиците и общите пространства. По-бедните обаче го правят по свое усмотрение, опирайки се на познатите селски модели от родните си места.[23]

Всъщност каквото и да е финансовото положение на софиянци, те на практика са оставени от общината свободно, или, по друг начин казано – произволно, да се домогват до недвижимата си собственост. През първите десетилетия от своето съществуване Софийското градско управление се занимава изключително с решаване на имотни въпроси, но неговата задача се изчерпва с това да узаконява разпределението на градски терени, което вече се е случило чрез спекулативни продажби, равностойни и неравностойни заменки или откровено заграбване на парцели и части от тях.[24] Пример за общинската политика дава село Подуене, чиито къщи към края на 80-те години вече достигат границите на София, а мерата му е раздробена на малки задушени дворчета в криволичеща система от улички, която остава такава до годините след Втората световна война. Подобно съществуване се оказва „в ущърб на градските интереси“ най-вече заради данъците. Много търговци избягват да плащат „надлежното право „октроа“, като внасят стоките си първо в Подуене, а след това – в столицата. Освен това „много софийски граждани, които са имали къщи близо до село Подуене, но които инак се ползват от всички права на такива, се записват за членове на Подуенската община, за да се освобождават по този начин, пак в ущърб на градските интереси, от изплащането на разните градски даждия, които се налагат на софийските граждани“.[25]

*      *      *

Промяна на градското пространство. Наред с новите градоустройствени планове, благоустройствени инициативи и променена структура на населението в Белград и София започва рязка смяна на архитектурните форми. При почти всички представителни сгради в Белград са използвани актуалните за Европа неостилове. Може би първият „вносител“ на подобна стилистика в Сърбия е чешкият архитект Ян Невола, чието дело са сградите на Висшата школа (Капетан Машино здание), на хотел „Лондон“ и на хотел „Балкан“ в Белград.[26] Продължител на тази тенденция и един от най-влиятелните архитекти по това време в Сърбия е Александър Бугарски (1835 – 1891). Той е автор на 126 частни и обществени сгради, сред които са Народният театър (1869 – 1870) и Новият дворец (1881 – 1884, сега Стар дворец).[27] През последните десетилетия на XIX в. в Белград вече работят второ поколение сръбски урбанисти, които са силно повлияни от излъчването на виенската архитектурна школа.[28] С особен размах в изграждането на обществени и големи фамилни сгради са Йован Илкич (1857 – 1917) и Константин Йованович (1849 – 1923)[29]. Единият е студент на проф. Теофил Ханзен, а другият – близък съратник на Готфрид Земпер и пряк наблюдател на започналото в края на XIX в. реконструиране на виенския „Рингщрасе“.[30] Освен със забележителни класически проекти за частни инвеститори, като къщите на адвокатите Марко Стоянович и Драгомир Радулович, както и на Никола Спасич в центъра на Белград, Йованович става известен със сградата на Народната банка (1890). Сред проектите на Илкич в столицата са къщите на белградските богаташи Алекс Кръсманович на улица „Теразия“ и на Милан Пирочанац на улица „Француска“, на Народната скупщина (заедно с Константин Йованович) и на хотел „Москва“ (заедно с руски архитекти). Той е един от създателите на сръбския национален стил, който става особено популярен в началото на XX в. Илкич проектира сградата на „Дом Свети Сава“ на „Душанова“ улица и на „Офицерски дом“ на улица „Крал Милан“. Министерството на просветата (днес „Дом Вукове задужбине“) и Телефонната централа (зад Скупщината) също са примери за подобна стилистика, продължена от архитект Бранко Таназевич (1876 – 1945).

Появата на национален стил в Сърбия, който черпи вдъхновение предимно от средновековните византийски форми, е пряко свързана със сецесионовата философия, която в края на XIX и началото на XX в. вече е добре позната на сръбските архитекти. Освен „избавител“ на модерната архитектура от идейния й дефицит сецесионът сам по себе си се превръща в национален стил – изразител на политическите амбиции на младите нации от края на XIX в., но същевременно с това и пазител на техните традиционни и „идентификационни“ културни форми.[31] В началото архитектите в Сърбия възприемат само неговата декоративна функция, използвайки го като допълнителна украса към историческите стилове, разбира се, най-много в Белград. Такива са сградите на „Дружество за улепшевање Врачара“ и „Гранд хотел“, който е сочен за един от най-ярките сецесионови примери в началото на XX в. Впоследствие той е възприет и във функционалното конструиране на сградите, като хотел „Бристол“, хотел „Москва“ и Учителския дом – изцяло проектирани в стилистиката на сецесиона. Държавни и общински представителни сгради в този стил почти няма.[32] Дали защото най-важните от тях вече са изградени преди неговата поява, или защото изглежда прекалено фриволен за официалните институции, инвеститорите в сецесионови здания са най-вече частни – банки, дружества, отделни предприемачи и богати фамилии.[33]

Стиловото оформление на софийските представителни сгради също е издържано предимно в исторически и класически стилове. През 1881 г. е приет Правилник за планиране и строителство в Княжество България, който изисква академичен образователен ценз за извършване на подобни дейности и това увеличава работата на дипломираните европейски кадри.[34] В началото на 80-те години Константин Йованович идва в София, за да проектира сградата на българското Народно събрание. През 1886 г. тя изниква в ренесансов стил на мястото на бунище и цигански колиби в самия край на столицата. През първите две десетилетия до края на XIX в. Адолф Колар съдейства за изграждането на още няколко представителни сгради в исторически стилове като Военния клуб, Военното училище, Министерството на войната и Централна гара.[35] Още в първите години след Освобождението Виктор Румпелмайер (1830 – 1885) изцяло преобразява бившия османски конак в барокова дворцова сграда за българския княз. През 90-те години неговият ученик Фридрих Грюнангер (1856 – 1929) става известен с конструирането на североизточното ѝ крило. Той остава в страната 35 години и на практика се превръща в един от създателите на българската модерна архитектура. С неговото име се свързват едни от най-впечатляващите частни домове в София като къщите на Сърмаджиев, на Иван Ев. Гешов, на Ана Пулиева, на генерал-майор Данаил Николаев, на Бобевски, на Яблански – издържани предимно в необарок и неоренесансови оттенъци.[36] В началото на XX в. Грюнангер се изкушава и от стилистиката на създалата се вече в България национална архитектурна школа и прави сградите на Духовната семинария и църквата към нея (1905), Духовната академия на Съборния площад (1908), както и идеен проект на Софийската минерална баня[37] (проектирана през 1904 – 1905 г., построена през 1913 г.).[38] Негов е проектът и на Софийската централна синагога (1905 – 1909), при която сецесионът е преплетен с мавритански и венециански ренесансови елементи. По същото време виенското архитектурно бюро „Фелнер и Хелмер“ („Fellner & Helmer“) издига на мястото на театър „Основа“ нова сграда на Народния театър. С това София става един от десетките европейски градове, сдобили се с късче виенска представителност, чиято естетика е покорила вкусовете на елита в Средна и Източна Европа.[39]

Кръгът на първите български урбанисти, предимно с австрийски и немски дипломи, се оформя едва в края на XIX в.[40] Началото на кариерите на Юрдан Миланов, Петко Момчилов, Кирил Маричков, Георги Фингов, Никола Юруков, Никола Лазаров, Никола Торбов и други съвпада с появата на сецесиона. Въпреки че първите им творби са все още в стилистиката на историзма, новото европейско движение бързо става техен основен изразител[41].

Сецесионът в София се свързва предимно с работата на бюрото „Фингов – Маричков“. Заедно или в тандем с други представители на българските архитектурни среди те създават едни от най-забележителните частни сгради в софийския център. В дългия списък от техни произведения са къщите на търговеца Лайош Функ (ъгъла на булевардите „Левски“ и „Дондуков“), на Вера Денкова (улица „Сан Стефано“ № 6), на Кирил Ботьов (улица „Шипка“ № 6), собствената къща на Фингов (улица „Шипка“ № 38), на Горгас (улица „Оборище“), на Смедовски (улица „Шипка“), къщите на братя Парушеви (улица „Оборище“, при канала) и много други.[42] Модерният облик на столицата в началото на века е допълнен и от някои по-големи здания в сецесионов и национален стил, като тези на хотел „Юнион палас“, Софийската банка (улица „Московска“ № 19), Градското казино в градината пред двореца, „Юнион клуб“, Застрахователно дружество „Балкан“, Светия Синод, църквата „Св. Седмочисленици“(„Коджа Дервиш джамия“).[43]

В края на XIX и началото на XX в. Белград и София вече са се превърнали в големи градове, но въпреки масовото строителство и амбициозното градоустройство остават далеч от възможностите на западноевропейските си примери. Те са повече чиновнически и много по-малко търговски и индустриални градове, пълни с дребни собственици, които със своя малък капитал трудно могат да създадат условия за големи урбанистични проекти. Наред с това и Белградската, и Софийската община страдат от хроничен недостатък на пари, заради което градовете остават с малко на брой и не съвсем представителни обществени сгради. „В тази любопитна столица на селска държава – пише един английски журналист – се намират две-три къщи, които може да бъдат видени в покрайнините на Берлин или дори Париж, но без тези изключения… София прилича на Трабзон или на който и да е треторазреден турски град.“[44] Може би някога, а най-вероятно дори скоро, тя ще заприлича на хубав град, който макар и да няма силното индивидуално излъчване на Пловдив, има потенциал да бъде един малък Брюксел. Така ще стане и при сърбите, някои от които, най-вече в столицата, гледат да оставят нещата повече в собствените си ръце, отколкото в тези на случайността.[45] А промяната се вижда и с просто око. В бъдеще Белград ще стане много хубав и много голям град – контрира друг европеец, – там вече са се оформили райони с къщи на два етажа и фасади, които са радост за очите. „Теразия“, улицата, на която е дворецът, представлява хубав булевард, а улица „Кнез Михаил“ идеално би се вписала в Паси или Отьой.[46]

Въпреки обнадеждаващите прогнози на Фрейзър и Мале, в края на XIX в. новопристигналият чужденец в Белград има нужда от по-малко от един ден, за да се запознае с основните забележителности: Съборната църква, Митрополията, Конака на княгиня Любица, Висшата школа, която е смятана за най-голямото здание в града, Народния театър, старата църква „Св. Марко“, старата църква „Св. Сава“, двореца, построен през 1882 г. и Голямата пивоварна на улица „Босненска“, в която е свикана Светоандреевската скупщина. Списъкът на по-важните сгради се допълва от Конака на княз Милош на Топчидер, Народната банка, Офицерския дом, Военната академия, а в началото на XX в. е продължен от Управлението на фондовете, Белградската задруга (1907), хотел „Москва“, както и Втора и Трета мъжка гимназия във „Врачар“.[47]

Развитието на белградските централни части до голяма степен е резултат от историческо стечение на обстоятелствата, а не от дългосрочна градоустройствена логика. Поради тази причина повечето от монументалните сгради в сръбската столица остават без необходимото им представително място. Съборната църква е скрита между уличките на Варошкия квартал, по-близо до брега на Сава, отколкото до центъра на града. Управлението на фондовете и Народният театър пренасищат пространството на неголемия площад и почти „захлупват“ паметника на княза. Дворците са „приклещени“ в най-южната част на улица „Крал Милан“, далеч от сърцето на града. Така поради липса на последователна подредба редица от обществените здания не могат да демонстрират пълноценно потенциала си на национални символи. Постройки с подобно значение би трябвало да се изграждат върху големи пространства, с разгърнати фасади и широка перспектива. Един съвременник на белградската модернизация пише, че в Белград има само една сграда, която заема подходящо място, и това е тази на Висшата школа на площад „Велика пиаца“.[48]

Поради бързото си и дори спешно организиране като столица на новата българска държава, на границата на двете столетия София се оказва със сравнително по-подредени и логически ориентирани централни части, въпреки че примери за проблеми, подобни на белградските, не липсват. Представителните сгради в българската столица са организирани най-вече по основния столичен булевард „Булевар“, който после ще бъде наречен „Цар Освободител“, и в неговите околности: Съборната църква „Св. Крал“, Княжеският дворец, хотел „България“, Министерството на войната, Народният театър, Градското казино, Военният клуб, Българското книжовно дружество, Народното събрание с площада около паметника на Александър II и строящия се зад него на най-високата кота на града храм „Св. Александър Невски“. Така с една бърза разходка из София може да се видят повечето забележителни символи на нова България.[49] Там и хайлайфът обикновено се представя в целия си блясък.[50] Извън главната столична артерия София се сдобива с някои други забележителности, които оформят около себе си още представителни места, като Банята, Рисувалното училище или Военното училище в самия край на „аристократическия“ квартал. Необароковото изпълнение на зданието на Централната пощенска служба обаче остава закътано между уличките зад Градската градина. Народният театър, който е оценяван като най-модерната сред представителните сгради в София, също не разполага с достатъчно място около себе си, скрит зад масивната сграда на Министерството на войната.

Железопътните гари и полагащите им се здания също се нареждат в списъците на столичните забележителности. Берлинският конгрес задължава сръбските власти да изградят връзката Земун – Белград – Ниш, която да свърже с железен път Европа с бившите османски земи. В началото на 80-те години на XIX в. властите пресушават едно голямо мочурище южно от Савското пристанище, което някои местни зевзеци наричат „Бара Венеция“, и на неговото място през 1884 г. е открита белградската гара. Савамалският район, населен със сърби при реформите на княз Милош, сега се разширява с нови жители и се свързва с центъра посредством някои от главните улици, като „Балканска“ или „Неманя“.

Гарата в София е разположена извън очертанията на града, свързана е с центъра с една от основните градски артерии и с един от символите на националното освобождение – Лъвов мост. След нейното построяване градът започва да се разширява в тази посока. Малоимотни и безимотни столичани се заселват в района на североизток, където впоследствие се оформя новият квартал „Надежда“. Постепенно тази част на града печели вниманието и на други заселници, а покрай тях – и на градските власти, които се стараят да въведат определена представителност в района. Улица „Мария Луиза“ е разширена и благоустроена в частта си след Лъвов мост, там са разположени депото на трамваите и цялата трамвайна служба, премахната е старата турска кланица на Владайска река, постепенно в района около гарата изникват малко, но модерни сгради. Железопътните станции се превръщат в едно от основните места за разходка на новите столичани. Както в София, така и в Белград едни от първите построени трамвайни линии директно ги свързват с центъра на града. Те стават място за социални контакти, където столичани показват новите си дрехи и коментират пристигащите от Европа влакове.

Като резултат от променения градски ритъм в Белград и София се появява корсото[51]. На Калемегдан, по „Дубровнишка“ улица, после по „Кнез Михаилова“, „Теразия“ и „Крал Милан“ или по „Царя“ до Орлов мост и после обратно към гарата по „Мария Луиза“, „Търговска“ и „Леге“ – това са местата, където на границата между XIX и XX в. човек може да срещне всички участници в белградския или софийския столичен живот.[52] Сякаш по неписан регламент различните социални групи правят разходките си отделно, без да се смесват: елитът, паричен и интектуален, на една страна, работниците от крайните квартали и хората с по-обикновени професии – на друга. Излизането на корсото е задължително и ежедневно то дава гаранция за принадлежност към едно от разнообразните по занимание и социален статут столични микрообщества.

До началото на XX в. европейските дрехи постепенно изместват народните носии, които заселниците в столиците донасят със себе си от родните места. С възприемането на новите модни правила те правят още една крачка към консолидиране с градската среда. Европейските дрехи символизират напредъка и отговарят на потребностите на чиновниците. Кройката на дрехата, изборът на материя и разцветка разкриват произхода и заниманията на гражданите, тяхното обществено положение и лични контакти. Младите заселници, които се стремят към бързо социално издигане, първо възприемат именно тези повърхностни белези на градския живот. В Белград на Александър Дероко (писател и общественик, една от най-известните и атрактивни личности в сръбската столица през разглежданата епоха) младежи, положили заключителните си изпити, пускат грижливо отгледани мустаци и не излизат на улицата без бастун, сламена шапка и съвършено изгладени панталони. Те предпочитат да пестят средства от храна и мебелировка, но не и от модно облекло.[53] Народната носия не е забравена, но се появява повече в извънредни случаи или все по-сигурно придобива колекционерска стойност – на вечеринки, организирани от земляческите дружества, върху дами от елита, току-що дипломирани белградски учителки или дори владетелски особи като кралица Наталия, която често прави разходки из центъра, облечена така.[54]

Променя се и пазарът – едно от най-характерните места в ориенталския град и може би единственото отворено обществено пространство там, което предлага условия за свободен социален и икономически контакт. В господстващата ислямска система на Османската империя самоорганизиралите се пазари почти винаги заемат почетно място около джамиите. В турския Белград само по чаршията (улица „Дубровнишка“) има 11 джамии. След оттеглянето на турците през 1867 г. от тях остава една – „Байракли джамия“ на „Господар Йевремова“ улица. Ислямските храмове в останалите части на града също освобождават място за нови обществени сгради и улици. През 1878 г. в София има повече от 40 джамии, които са разрушени, за да направят място на амбициозните планове на градската управа. В резултат на „голямото разчистване“ от времето на кмета Димитър Петков в София също остава само една действаща джамия – „Баня баши“ на площад „Бански“.

През османския период търговските сергии, разположени не само около мюсюлманските храмове, но и пред бани, кафенета, чешми или по-големи кръстовища, със стоки, разположени направо на земята по улицата, създават голяма част от ориенталския вид на София и Белград. С постепенното отдалечаване от източните навици пазарите губят централното си място и са изместени на специално определени от градските власти места. Регулацията разчиства място за тротоарите като места за пешеходци, а улиците остават територия на файтони, боклукчийски и пощенски коли, коли на пътуващи търговци, трамваи, омнибуси. Там се намира място и за автомобила, който по софийските улици минава за първи път през 1896 г., а по белградските – през 1905 г. Заради бавното прокарване на нови настилки се налага първите автомобили да се движат по неравния калдъръм.

Колкото по-модерни стават двете балкански столици, толкова по-отчетливо и забележимо е разместването на градските пространства. Джамии, бани и чешми, неизменни елементи от градския живот през османския период, са и средища, около които се оформят главните площади. Отстъплението на османското наследство и стремежът на градската управа и общественост към създаване на нови символи на столична идентичност отварят място на централните площади около театри, църкви, гари или дворци. В по-отдалечените квартали на града, които често остават без връзка с центъра и помежду си, именно църквите поемат ролята на централни части, около които се завърта животът на махленското общество. Там се разполагат и кварталните пазари, кръчмите, в които се събират певчески дружества или различни землячески организации, както и парковете, с които се сдобиват почти всички квартали и махали. Някои от тях приличат повече на градинки, други са оформени като обширни и добре организирани места със зеленина и алеи. В крайна сметка независимо от размера и уредбата си парковете, които се появяват в столиците, разкриват промяната в начина на мислене на техните жители и възприемането на някои европейски навици. Османците предпочитат да запълват празните от жилищни площи, култови сгради и пазарища пространства в градовете с плодни дръвчета и градини със земеделски култури. Такова е положението с площта пред Княжеския дворец в София. Няколко години след Освобождението тя е превърната в модерен парк с алеи и декоративна растителност, откъдето обаче софиянци все още се страхуват да минават, особено през тъмните часове на денонощието. Постепенно духова музика, изградени павилиони с различни забавления и осветени алеи привличат градския елит и паркът се превръща в място за социални контакти на висшето столично общество. Обикновените софиянци пък бързо придобиват навика да ходят на разходки в Пипиниерата (по-късно – Борисовата градина) при Орлов мост.

Новата мода не подминава и кафенетата. В Османската империя те заедно с джамиите са традиционни средища за обмен и разпространение на информация. През XIX в. с развитието на образованието и печатното дело кафенетата придобиват все по-важно обществено значение. Собствениците им купуват вестници, които обикалят от ръка на ръка или пък някой грамотен чете на глас. Кафенетата и механите в София и Белград се радват на своя постоянна публика, която създава там собствена среда. Те представляват едновременно своеобразни клубове и информационни центрове, независимо дали става въпрос за махленското кафене, или за някое заведение в центъра. За по-ниските обществени слоеве тези заведения продължават да бъдат онези интимни пространства като от турско време, които заместват липсващата гостна стая в домовете им. Задимени и шумни, често претъпкани, тези места притежават някакво странно излъчване на сигурност… и безвремие. Клиентелата е привлечена от стабилните навици, изградени около играта на карти и табла. При своето посещение в Белград през 1902 г. Мери Дърам с почуда, но и нескрита симпатия разказва: „Мисля, че в живота си никога не съм виждала толкова много карти, както в Сърбия. В кафенетата, хотелите и ресторантите от сутрин до мрак се чуват цакането, „цак-цак“ на шарените карти и звукът на кредата, с която играчите бележат резултата, който съпътства всяко раздаване. Когато ме питат какво ще запомня най-много от престоя си в Сърбия, често споменавам този обичай, което обикновено смайва моите събеседници. „Налага се да играем карти, казват те (белградчани – бел. авт.), шахът е прекалено сложен, а билярдът е скъп“.[55] Подобни картини са неизменна част и от софийското ежедневие.[56]

В процеса на модернизация средната класа се стреми да придаде на старото ориенталско „кафепиене“ нов смисъл, с което да демонстрира своите европейки навици. По-различни са заведенията за интелигенцията, висшите чиновници, военните, където високата класа легитимира своето място в обществения и държавния живот. В техните заведения се сервират виенски кифли и ликьори, а обстановката предлага чиста мебелировка и галантно обслужване, често дори и меню на френски език.

Наред с обществените заведения голяма роля за изграждането на модерния столичен свят имат и печатните издания. Партийни органи или независими издания, с национално или с местно разпространение, те отразяват един от основните мотиви в желанието за създаването на модерна гражданска общественост – информираността.[57] Печатните издания са ярка трибуна за общественото мнение и неизменна част от политическия живот на младите балкански държави. Въпреки това обаче те са принудени да споделят своето място в общественото информационно пространство с един друг феномен, преживял регулацията, социалното разслоение и дори все по-ширещата се грамотност – слуха. Той се разпространява бързо и безплатно из кафенета, кръчми, пазари и площади. Много често слуховете и клюките не само дават поводи за написването на статии, но и самите текстове представляват просто потвърждение на вече разпространената устна информация. Особено вълнуващи са новините за елита и управляващите, а техните разносвачи са най-често прислужници или представители на нежния пол в семействата, придобили известно самочувствие на участници и приближени относно държавните и обществените дела.[58]

*      *      *

Жилища. Изправянето и разширяването на централните улици, въвеждането на улично осветление, строежът на театри и обществени зали – всичко това способства за „отварянето“ на уличното пространство. То става „обществено“ и престава да бъде част от интимния живот на затворената махала в ориенталския град – там, където в тесните прихлупени къщи по сокаците обикновено влизат само техните постоянни обитатели или близки роднини при специални поводи. За социални контакти служат кафенетата, кръчмите или самите сокаци, дори прагът на къщата. Тези пространства са толкова лично обживени, че са се превърнали в част от дома. Модернизацията обаче ги размества, дори внася между тях нови – гостна стая, вестибюл, тераса, които да служат за преход между общественото и личното, където да се посрещат гости и да се осъществява по-формална връзка с външния свят – все привилегии за по-богатите.

Богатството донася на столичния елит и известна доза „владетелско“ самочувствие, при това на фона на икономически крехка и административно объркана власт. Пример за това колко скъсени са разстоянията между елита и владетелските особи, е фактът, че първият княжески дворец в Белград първоначално е собственост на сръбския предприемач Стоян Симич – един от най-богатите хора в Сърбия през първата половина на XIX в.[59] В края на 30-те години той построява двуетажна къща далеч на юг от очертанията на тогавашния град. Въпреки че дълго време остава самотна постройка в белградското поле, къщата е най-голямата и представителна сграда за времето си. Около 1843 г. е откупена от държавата и превърната в първия княжески дворец в Белград – този на Александър Караджорджевич.[60] Не са малко частните здания, с които трябва да си съперничат и следващите два кралски двореца. Този на българския монарх пък стои редом до някои от най-импозантните и разхитителни примери на модерна европейска архитектура в София. Такъв е домът на един от софийските богаташи – финансиста Димитър Яблански, построен по време на мандата му като софийски кмет. Той наема дворцовия архитект Фридрих Грюнангер, за да му направи къща, която удивително прилича на близкия княжески дворец.[61]

В обичайна практика в двете столици се превръща използването на частни сгради за нуждите на управлението. Причините, от една страна, са финансовите затруднения, които изпитват държавата и най-вече общинската управа. Осъзнавайки това, голяма част от предприемачите влагат капиталите си в строеж на сгради, специално предназначени за подобни нужди, и така си осигуряват значителни и стабилни доходи.

Къщите на елита в двете столици са сравнително малко на брой. Те са изграждани в централните части на Белград и София и сами по себе си се превръщат в забележителности. Повечето от тях разполагат с големи входни преддверия, осветени холове, пищно украсени стълбища, салони, приемни, кабинети, трапезарии, библиотеки, с които приличат на истински провинциални дворци. Допълнени са от отделна по-малка сграда за прислугата и от сервизни помещения, които обикновено са интегрирани в самата къща. Включването към канализационната и водопроводна система е задължително. В София това става възможно през 90-те години на XIX в., а в Белград – през първото десетилетие на XX в. Къщите и търговските сгради, които построяват братята Ника, Риста и Йова Кръсманович, и днес са важна част от архитектурния облик на Белград – разположени по улиците „Кнез Михаил“ и „Теразия“, някои от тях са превърнати в резиденции на чужди посолства. Забележителни са домовете на търговеца Йовица Барловац при Калемегдан, на братята Рашич на „Кнез Михаилова“, на Никола Спасич, на Игнат Байлони.

Появилата се към края на XIX в. в Белград и София средна класа не скрива желанието си да подражава на елита. Тя се стреми да живее нашироко, строи къщи на два етажа или едноетажни, но с приземие и таван и разделя пространството в тях на няколко отделни помещения, разположени около новопоявилия се коридор. Позабогателите строят къщи с четири, пет и дори повече стаи с модерна вътрешна уредба, често с етажно или дори централно отопление. В повечето от тях се появяват и детски стаи, което показва промяната в отношението към децата и тяхното възпитание. Обособяват се отделни помещения за спане, за хранене, за ежедневни дейности, за хигиена. Представителите на средната класа обикновено са силно привлечени от естетиката на сецесиона, но често залагат на необарока и неокласицизма, които са заимствани от къщите на елита. В такава къща е настанен Албер Мале – френският учител на младия крал Александър Обренович, когато през 1893 г. става съсед на Никола Спасич и Йован Ристич на улица „Ресавска“. Къщата му според него е „като всички останали сръбски къщи, на един етаж, но с приземие“. От входната врата се влиза в градина. Неговата има „три дървета и ливада, голяма като терасата на Клермон“, засенчена от лозя, от които може да си бере грозде. От преддверието се влиза в салон с два прозореца и стая с още един, които правят цялата фасада. За 1200 франка наем на година Мале има още една стая към градината, зад нея – кухня и стая за прислуга; също барака за дърва в двора и течаща вода в къщата.[62]

С развитието на свободните професии все повече се налага практиката да се работи вкъщи, където се оформят помещения за различни кантори и кабинети. След разпадането на чаршиите като центрове на търговията и занаятите по-малките производства и търговски обекти се изместват по кварталите и се наместват в отделни помещения към къщите на по-ниските слоеве на средната класа. Нейните представители също градят жилищни сгради на два етажа или най-малкото с приземен етаж и оформят отделните помещения около обособено преддверие. Те обаче трудно преодоляват еснафските си навици и не могат да се адаптират към новата функционална структура на къщата. Семейството често се събира да живее само в стаята до кухнята, а останалите, по-хубави помещения са пазени за показ пред гостите.

Нов елемент на градско самочувствие стават вилните къщи, които в Белград се появяват още в края на XIX в., а в София – в началото на XX в. Те са още един изразител на общественото положение на елита и по-малко – на средните слоеве. Общото между тях е, че и двете категории разполагат със свободно време и пари и дотолкова сигурно са обживели градските си места, че имат необходимост да ги напуснат. Основните дестинации за подобен тип пренасяне на градския живот извън града за Белград са хълмът Топчидер, Чубура и Грантовац, където има специално общинско разрешение за строеж на къщи тип вила, а за София – Княжево, Овча купел и баирите на Лозенец.

Водещите социални слоеве сред столичани се стремят да напълнят модерните си жилища с подвижна и удобна мебелировка. След Освобождението софиянци изпитват истински затруднения да се снабдят с обзавеждане от някоя европейска витрина. Те са принудени да си поръчват виенски мебели от Русе и да чакат с месеци за тяхната доставка. Не само лошите пътища, но и скъпотията пречи на софиянци да освежат домовете си с елементи на европейски разкош.[63] Дори министерската заплата е малка за такива вложения, та се налага новите министри да купуват мебели от старите, за да могат домовете и кабинетите им да придобият що-годе приличен вид.[64] Всъщност дълго време след като вече не е главен град на Дунавския вилает, Русе си остава „вратата към Европа“ с директната си речна връзка с нея, а русенски фирми задоволяват вкусовете на богатите не само в столицата, но и в други по-големи български градове. С течение на времето реклами на европейски мебели започват да заемат постоянно място в софийските вестници, като явно се радват на множаща се клиентела. Към края на периода тези мебели вече стават широко достъпни не само за представителите на елита, но и за голяма част от еснафските среди.

Ситуацията в Белград не е много по-различна. Въпреки твърде изгодното си местоположение, до края на XIX в. сръбската столица все още е доста ограничен пазар за скъпата модерна мебелировка. През 1897 г. генерал Петър Машич става собственик на къща, за която по-късно жена му твърди, че е измежду първите в града, „пълна с всичко, като: дюшеци, юргани, кревати, пиротски и персийски килими, спално и друго бельо, облекла, платове, посуда, сребърни предмети, антики, шкафове, маси, столове…“[65]. Освен това там има едно канапе, шест фотьойла, венецианско елипсовидно огледало, писалище и прибори за писане, грамофон, два порцеланови сервиза и други. Тази движима собственост семейството разполага в два салона, стая за хранене, поне две спални и също толкова детски стаи – за момчетата и за момичетата, както и една стая за стар родител, която след смъртта му е използвана за багаж. Съпругата не споменава как е построена къщата, но съдейки по големината ѝ, местоположението в „Теразийски“ квартал и статута на семейството, почти сигурно е, че не са пестени пари за камък и за станалите по това време задължителни при по-големите градежи печени тухли.

Преобладаващата част от жилищните постройки в края на XIX и началото на XX в. обаче все още се изграждат по стари технологии и с евтини материали. Това обикновено включва дървена конструкция и стени с пълнеж от слама и кал, положени директно върху земята или върху каменни основи. Сред традиционните материали е и кирпичът, който в края на XIX в. е заменен с по-скъпите, но по-здрави тухли. Заедно с камъка те стават любим материал на позамогналите се столичани, с които се градят едноетажни партерни или двуетажни къщи. Появилият се в началото на новото столетие железобетон си остава твърде скъпа инвестиция. Новият материал е добре познат в белградските и софийските професионални строителни среди, но употребата му поне до края на Първата световна война остава ограничена. Той се прилага само частично при по-високи постройки за подсилване на междуетажната конструкция. В архитектурен план по-сигурните строителни материали дават възможност сградите да порастват не само на височина, но и на ширина – има нови възможности за по-прецизно моделиране на вътрешното пространство и оформяне на повече помещения.[66] Фасадата е освободена от обемните зидове и така там се отваря място за по-големи прозорци, еркери, балкони, галерии и други експериментални форми.[67]

При градската беднота урбанизацията все още трудно си пробива път сред старите аграрни навици и патриархални отношения. Прииждащите от малки градчета и селца нови жители на столицата носят със себе си симпатичния и носталгичен за Европа навик да имат собствено жилище. В търсене на по-евтина, а понякога дори и безплатна земя те усядат далеч от центъра, строят набързо и нагъсто извън регулираните очертания на града, без да се впечатляват нито от недостига на вода, нито от липсата на канализация и електричество.

Според статистиката за Белград в началото на новия век 82% от жилищните сгради са приземни, 16% са на един етаж, 1% са с два етажа и 0,1% са триетажните, т.е. най-високите сгради в града.[68] Най-много са приземните постройки във „Врачар“ (94,5%) и „Палилула“ (93%), а най-много няколкоетажни сгради има във „Варошки“ (5%) и в „Теразийски“ квартал (3%).[69] Подобно е съотношението и в София, където т.нар. ючбунарска къща – приземна постройка с пръстен под, стая и кухня, обитавани от цялото семейство, и тесен двор, който покрива останалите нужди на домакинството, става нарицателно за условията на живот сред градските низини. В средата на разглеждания период 20% от жилищните сгради на софийското население са съставени само от една стая, а 30% имат по две.[70] Къщи, състоящи се предимно от стая с прикрепена към нея кухня, са характерна особеност за жилищните условия в „Палилула“, „Савамала“, части от „Врачар“ и за новоприсъединени към града квартали.

*      *      *

В края на XIX и началото на XX в. Белград и София все още са „хоризонтални“ градове с ниски приземни постройки, изградени в по-голямата си част под натиска на навика и моментните потребности на дребнособственичеството. Вътрешното благоустрояване и парцелиране на новите квартали зависят повече от волята и възможностите на техните жители, отколкото на общините, а така, по силата на стария махленски принцип, те постепенно се оформят като затворени общности без особена връзка помежду си. За сметка на това градоустройствените амбиции на управлението се концентрират, но и почти се изчерпват с организирането на централните градски части в двете столици. Те обаче остават без вероятно желаната от повечето съвременници „европейска“ представителност. Също така вероятно причината за това се крие в непоследователната политика на тяхното управление, защото нито сръбските, нито българските власти имат цялостна фискална и законодателна концепция за стимулиране на обществена и икономическа промяна, която в крайна сметка се оказва резултат повече от частни инициативи.

Модерните градоустройствени идеи и архитектурни форми в България и Сърбия се появяват в условията на динамична социално-икономическа и политическа среда. Местните и чужди урбанисти, които работят в София и Белград, съдействат за коренното преобразяване на ориенталските градчета в малки, скромни и периферни, но все пак европейски столици. Тяхната работа сама по себе си е елемент от своеобразната сръбска или българска модернизация: с всички възможности за инвестиции, проекти и дори авантюризъм, които предлагат едни бивши османски провинции; както и с неопитната държавна и общинска администрация, с перманентната липса на пари, на градска култура и не на последно място – на едра и печеливша индустрия, която е главното условие за осъществяване на модерни урбанизаторски проекти.