За три от заглавията в седмото издание на So Independent – фестивала на американското независимо кино (27.10-6.11.).
В 7-ото издание на фестивала So Independent броят на неамериканските филми се увеличава. Но приятните впечатления, предпоставили следващите редове, са изцяло по щатска „вина“. Избрани на случаен принцип, „Големият залог“, „Швейцарско войниче“ и „Манчестър до морето“ се оказаха любопитна комбинация от странност, трагизъм и ирония на съдбата, подплатени с необходимата доза режисьорски капацитет за разказване на истории. И всеки един от тези филми притежава онази невидима доза магия, която отличава търсещото кино от конвенционалното.
„Големият залог“ е на крачка от опасността да се превърне в неразбираемо скучен филм. Неразбираем, защото борави с огромно количество икономическа терминология; скучен – защото гореспоменатата рядко е предпоставка за изкуство или за забавление извън тесния кръг на изкушените професионалисти. Но вместо това получава Оскар за оригинален сценарий. Американецът Адам Маккей е сценарист и режисьор на някои от най-глупавите комедии на Уил Фарел. После пътят на финансовата криза, избухнала като епидемия в САЩ през 2008 г., се пресича с необикновения авторски подход на Маккей и се получава… кино. Фонът е ясен, конкретният сюжет проследява упоритостта на няколко тарикати, които решават да изиграят американската банкова система (в лицето на ипотечните заеми), и в последствие имат „нещастието“ да се окажат прави, докато край тях щатската икономика постепенно се разпада и завлича след себе си милиони изненадани граждани. Като оставим настрана справедливия гняв на авторите (един писател и двама сценаристи), насочен към причинителите на една икономическа катастрофа, която засегна целия съвременен свят, двата сериозни коза на „Големият залог“ са: персонажите (с прилежащите им актьори) и избраната стилистика за представяне на сухите факти и терзанията на главните действащи лица. Крисчън Бейл е „извънземен“, точно както го умее; Райън Гослинг е неустоимо арогантен; Брад Пит е неочаквано параноичен, но най-любопитното постижение на филма е утвърждаването на Стив Карел като сериозен актьор (добре де, след „Ловец на лисици“).
Някои биха казали, че нетрадиционният стил, в който е поднесено това предчувствие за катастрофа, е леко префърцунен или дори неадекватен на темата, но именно благодарение на отстранението и комедийните нюанси филмът на Адам Маккей успява да преодолее документалната бариера и да ни направи съпричастни на човешката драма отвъд финансовата еквилибристика.
„Префърцунен“ е съвсем близко до усещането, което поражда и „Швейцарско войниче“. Пълнометражният дебют на Дан Куан и Даниел Шайнерт е всичко онова, което бихте определили като странен филм. Трагикомедията за перипетиите на корабокрушенеца Ханк по пътя към дома съдържа много неловки, непристойни и неуловимо тъжни моменти. С някои елементи историята напомня на кръстоска между латиноамерикански магически реализъм и Джим Джармъш, с други – на американска „клозетна“ комедия. Тайната е в пропорциите и в търпението. Колкото по-бързо възприемете правилата на играта, толкова по-далеч ще стигнете в инициацията – това не е „Корабокрушенецът“, реализмът на средата и персонажите няма стойност. Ако се пуснете по течението на раздразнението от непоследователността и недостоверността в преживяванията на Ханк, ще потънете още в мига, когато неговият най-добър приятел-труп се превръща във фонтан… „Швейцарско войниче“ навява асоциации с много литературни и филмови мотиви (помните ли Франкенщайн?), но в постоянството си да бъде гадничко удивителен, той е освежаващо оригинален. Сюжетът е изпъстрен с любопитство – любопитството на Мани, който преоткрива света през погледа на Ханк, а може би всичко е илюзия. Чрез темата за приятелството (трупът Мани е приятел-мечта: подвластен на „внушение“, винаги наоколо, винаги готов да услужи, почти супергерой…) авторите ни потапят в необятния океан на човешката самота.
Самотата е разтърсваща равносметка и в драмата на Лий Чандлър от „Манчестър до морето“. На пръв поглед това е най-нормалният от разглежданите три филма. Което в никакъв случай не го прави обикновен и предвидим. Американските киноистории често имат неприятния навик да търсят на всяка цена възможност за себеоткриване и преодоляване на душевните травми. Режисьорът Кенет Лонърган обаче не ни натрапва жизнеутвърждаваща философия, а ни остава да си поплачем на воля за трагедията, сполетяла Лий преди години, за безизходицата, в която се намира днес, или просто за живота, дето продължава без нас. Кейси Афлек дава всичко от себе си в ролята на мъж, изгубил пътя. След смъртта на брат си Джо, Лий трябва да се върне в рибарското градче, където е израснал, и да се погрижи за 16-годишния си племенник. Обърканият тийнейджър и безчувственият му чичо са като двете страни на човешкото съзнание, подложено на екзистенциален шок – рецепта няма, всеки се справя по своему. „Манчестър до морето“ е болезнено искрен филм, чиято фабула стъпка по стъпка напомня за поведението на човек, излязъл от тежка кома. Сюжетът се разтваря в емоциите на главните герои и неусетно ни влиза под кожата, както само качественото кино го умее.
