Начало Книги Изборът Сънсет Парк
Изборът

Сънсет Парк

Пол Остър
22.03.2024
1364
Пол Остър, фотография Wikipedia

Откъс от романа на американския писател, издаден от „Колибри“ в превод на Иглика Василева

Излязъл през 2010 г., романът „Сънсет Парк“ на Пол Остър проследява надеждите и страховете на група герои. Действието се развива в район в Бруклин, където една изоставена къща привлича няколко души. Всеки от тях има история за разказване и вътрешни демони, които трябва да бъдат победени. Двадесет и осем годишният Майлс доскоро е живял във Флорида и е снимал забравените вещи в опустелите домове на хората, пострадали от финансовата криза през 2008 г. Той е преследван от чувство за вина, защото преди години по невнимание е причинил смъртта на доведения си брат. Прочута актриса се подготвя да се завърне на Бродуей. Независим издател отчаяно се опитва да спаси бизнеса и брака си…

Възможно ли е да се свържем отново със света, който някога сме изоставили? Как се завръщаме сред хората след изгнание, което сами сме си наложили? Това са само част от темите, които Остър преплита в този изключително вълнуващ роман за съвременна Америка и нейните призраци. 

Пол Остър е сред най-известните имена в съвременната американска проза. След като „изобретява самотата“ с първото си литературно произведение, Остър създава прочутата „Нюйоркска трилогия“ –  три своеобразни детективски истории за тънката граница между лудостта и нормалността, между целостта на една идентичност и нейната разруха. Романи като „Музика на случайността“, „Книга на илюзиите“, „Тимбукту“ и „Левиатан“ маркират неуморното търсене по магистралите на най-опасната спирала, която има само една посока – към сърцевината на човешкото. През 2018 г. „Колибри“ издаде „4 3 2 1“, монументална творба, определена от критиката като „изумителен шедьовър“ и „най-внушителния, удовлетворителен и сърцераздирателен роман“ на големия американски романист.

Сънсет Парк“, Пол Остър, превод Иглика Василева, художник Стефан Касъров, издателство „Колибри“, 2024 г.

Не ѝ беше казал почти нищо за себе си. Дори в първия ден в парка, когато тя го чу да говори и разбра, че е от някъде другаде, той не ѝ каза, че това „някъде другаде“ е Ню Йорк Сити, и по-точно Уест Вилидж в Манхатън, а само ѝ подметна, че животът му води началото си от горе на север. Малко по-късно, когато взе да я подготвя за годишните гимназиални изпити и я запозна с основите на висшата математика, Пилар разбра, че той не е просто един пътуващ разчиствач на празни жилища, а високообразован човек с бърз ум и голяма любов към литературата, както и с такива задълбочени познания за нея, че нейните учители в „Джон Ф. Кенеди“ изглеждаха като самозванци. В кое училище е учил, попита го тя един ден. Той сви рамене, тъй като не искаше да споменава „Стайвесънт“[1], нито трите години в „Браун“[2]. Но тя не го остави на мира и когато продължи да настоява, той сведе поглед към пода и смотолеви нещо за малък щатски колеж в Ню Ингланд. На следващата седмица, когато ѝ връчи роман от Ренцо Майкълсън, който всъщност бил негов кръстник, тя забеляза, че е публикуван от издателство, наречено „Хелър Букс“, и го попита дали няма някаква роднинска връзка с него. Никаква, отговори ѝ той, просто съвпадение. Хелър било доста разпространено име. Което пък ѝ подсказа простичкият и съвсем логичен следващ въпрос, а именно към кои Хелър принадлежи той. Кои са неговите родители и къде живеят? И двамата не са живи, отвърна ѝ той. Както се казва, отдавна вече не са сред нас. Също като при мен, обади се тя и очите ѝ изведнъж се напълниха със сълзи. Така е, отвърна ѝ той, също като при теб. Братя или сестри? Не. Единствено дете съм.

Като я лъжеше по този начин, той си спестяваше неудобството да ѝ казва неща, които от години гледаше да премълчава. Той не иска тя да знае, че шест месеца след като се е родил, майка му е напуснала баща му, развела се е с него и се е омъжила за друг. Не иска тя да знае, че нито е виждал баща си Морис Хелър, основател на издателството „Хелър Букс“, нито е говорил с него от лятото след третата му година в „Браун“. Най-малко пък иска тя да знае каквото и да било за неговата мащеха, Уила Паркс, която се бе омъжила за баща му двайсет месеца след развода, и нищо, нищо, ама нищичко за мъртвия му доведен брат Боби. Всички тези неща нямат нищо общо с Пилар. Те са си лични негови работи и докато не намери изход от ада, в който живее вече седем години, няма да ги сподели с никого.

И досега не е наясно дали го беше направил нарочно, или не. Няма съмнение, че той блъсна Боби, че двамата се бяха скарали и обзет от гняв, той го блъсна, но не беше наясно дали го е блъснал преди, или след като чу шума от задалата се насреща им кола, което ще рече, че не знае дали смъртта на Боби е злополука, или пък тайничко се е опитал да го убие. Цялата история на живота му зависеше от случилото се през онзи ден в Баркшърските възвишения и той все още няма представа от истината, все още не може да е сигурен дали носи вина за това престъпление, или не.

Беше лятото на 1996-а, приблизително месец след като беше получил „Великият Гетсби“ като подарък от баща си за шестнайсетия си рожден ден заедно с още пет книги. Боби беше на осемнайсет и половина, току-що едва успял да завърши гимназия с големи напъни и не без усилията на доведения си брат, който му беше развил темите за годишния изпит срещу силно занижената цена от два долара на страница, тоест за общо седемдесет и шест долара. Родителите им бяха наели къща в покрайнините на Грейт Барингтън за през месец август и двете момчета вече пътуваха нататък, за да прекарат уикенда с тях. Той още нямаше години за шофьор, но Боби разполагаше с книжка и затова именно той трябваше да провери бензина и да напълни резервоара, преди да тръгнат – което, разбира се, той не беше направил. На около петнайсет мили преди да стигнат къщата, докато пътуваха по хълмист черен път с много завои, бензинът свърши. Той може би нямаше да се ядоса, ако Боби беше показал с нещичко, че съжалява, ако този тъпоумен лентяй си беше направил труда да се извини за пропуска, но верен на стила си, Боби намери ситуацията за страшно забавна и първата му реакция беше да избухне в смях.

По онова време вече имаше мобифони, но никой от тях нямаше такъв у себе си, което означаваше, че трябва да зарежат колата и да тръгнат пеш. Беше непоносимо горещ и влажен ден с пълчища мушици и комари, които кръжаха около главите им; той беше в гадно настроение, вбесен от идиотския непукизъм на брат си, от жегата и насекомите, от това, че трябваше да трамбува по един неравен тесен път, и не след дълго взе да си го изкарва на Боби, наричаше го какъв ли не, опитваше се да го предизвика да се сбият. Боби обаче само свиваше рамене, без да отвръща на обидите му. Що се натягаш за едното нищо, така му каза, животът е пълен с неочаквани обрати, може би пък точно на този път ще ни се случи нещо интересно, може би, просто може би, ще попаднем на две хубави момичета ей тук, зад следващия завой, на две съвършено голи красавици, които ще ни завлекат в гората и ние ще ги любим на воля в продължение на най-малко шестнайсет часа. При нормални обстоятелства би избухнал в смях; винаги, когато Боби започне да разправя небивалици, той слушаше с удоволствие шашавите му измислици, но точно тогава в обстоятелствата нямаше нищо нормално и изобщо не му беше до смях. Всичко беше толкова идиотско, искаше му се да забие юмрук в мутрата на Боби.

Сега, когато се сеща за онзи ден, винаги си представя колко различно би могло да е всичко, ако беше вървял от дясната страна на Боби, а не от лявата. Тогава, след като го блъсна, той щеше да падне извън пътя, а не по средата на пътя, и това би било край на историята, тоест нямаше да има история, цялата работа щеше да е безинтересна – кратко спречкване, което щеше да е забравено за нула време. Но ето ги двамата, неизвестно защо подредени точно в този тандем ляво – дясно, той от вътрешната страна, Боби от външната, крачат рамо до рамо по пътя срещу насрещното движение, каквото всъщност нямаше, нито една кола, камион или мотоциклет не бе минал за десетте минути, в които той не беше спрял да ругае Боби, но изведнъж присмехулният непукизъм, с който доведеният му брат гледаше на тази злополучна неволя, бавно се превърна в раздразнителност, после във войнственост и след около две мили, откакто бяха тръгнали пеш, двамата вече си крещяха неистово един на друг, колкото им глас държи.

Колко често се бяха карали в миналото? Безброй пъти, повече пъти, отколкото можеше да си спомни, но в това нямаше нищо необичайно, така смяташе, тъй като всички братя се дърляха, и макар Боби да не му беше брат по плът и кръв, той все пак винаги е бил край него, през цялото време на съзнателния му живот. Беше на две годинки, когато баща му се бе оженил за майката на Боби и четиримата започнаха да живеят под един покрив, което значи откакто се помни – период, сега напълно заличен в ума му, затова имаше право да каже, че Боби винаги му е бил брат, въпреки че, стриктно погледнато, не беше такъв случаят. Съществуваха обичайните кавги и конфликти, а и защото беше по-малкият с две и половина години, тялото му беше вечна жертва на сбиванията помежду им. Смътно си спомняше как през един дъждовен ден някъде в провинцията баща му се втурна да ги разтървава или как мащехата му се кара на Боби да не се държи грубиянски, или как веднъж, когато Боби издърпа играчка от ръцете му, той го срита по кокалчетата. Но невинаги всичко беше войни и битки, имаше и периоди на временно затишие и примирие, както и хубави моменти; спомняше си, че когато беше на седем или осем, тоест когато Боби е бил на девет, десет или единайсет, той започна наистина да харесва брат си, дори да го обича, както и че в отговор беше също така харесван и може би дори обичан от него. Но никога не станаха близки, не и по начина, по който обикновено братята са си близки, дори конфликтни братя, които често се джафкат, и без съмнение това имаше нещо общо с факта, че двамата бяха част от едно изкуствено изградено семейство и всяко от момчетата пазеше най-дълбоката си преданост към своя родител. Не че Уила се държеше зле с него, нито че баща му се държеше зле с Боби. Точно обратното. Двамата възрастни бяха като верни съюзници, бракът им беше стабилен и забележително безоблачен, като всеки от тях отстъпваше пред детето на другия и само гледаше как да го оправдае. Въпреки това съществуваха невидими линии на разделение, микроскопични пукнатини, които им напомняха, че представляват скърпено единство, нещо като незавършена цялост…

[1] Смята се за едно от най-престижните училища в САЩ. – Б.пр.
[2] Американски частен университет от Бръшляновата лига. Един от най-старите в страната, открит през 1764 г. Намира се в гр. Провидънс, щата Род Айланд. – Б.пр.

Пол Остър
22.03.2024

Свързани статии