Новият филм „Нюрнберг“ на Джеймс Вандербилт, идващ след дълга поредица от други филми на същата тематика, повечето от които са много сполучливи, заслужава по-добро виждане, чуване, вчувстване, а и разбиране в крайна сметка. Защото е съществено различен от предходните. Разбирането му не може да е лесно, но пък е възможно, ако се внимава за детайлите.
Заглавието никак не е случайно. То не е „Нюрнбергски процес“, макар за това да става дума. Нито „Гьоринг“ – колкото и това да е централният персонаж, който сам преднамерено е избрал да изиграе тази историческа роля и е получил подобаващо екранно присъствие, даже защита. Нито „Възмездието“, което пък е целта на кинематографично възпроизведения процес. Нито даже „Защо просто не ги обесиха“, което би подготвило зрителите за интелектуално-моралните залози зад добре познатата историческа събитийност, заради чиято сложност е направен филмът.
Нюрнберг не е просто град, географска точка на картата на Европа. Това е символното сърце, духовният център на националсоциализма (изрично изговорено от главния прокурор Джаксън, изизгран от Алек Болдуин в двусерийния телевизионен „Нюрнберг“ от 2000 г., а само визуално внушено във филма на Стенли Крамър от 1961). Поради която причина тъкмо там тази идеология, стояща в основата на всичко последвало, би трябвало да бъде окончателно разгромена. Откъдето и тръгва питането – станало ли е това и по-общо, би ли могло да стане? Върху него създателите на този удивителен нов филм ни карат да мислим, предоставяйки ни преизобилни и разтърсващи аргументи.
Откриващият кадър – боец от победоносната американска армия уринира върху полузаровена в кал свастика, което би следвало да е метафора на общия смисъл на историческата ситуация. Само че целият ход на последващото филмово действие ни убеждава, че подобен прибързан и елементарен прочит на станалото през 1945–1946 г. в Нюрнберг, особено в горепосочения смисъл, няма как да е вярно. А даже ще е актуално опасно, ако си позволим такъв нравствен, мисловен и политически инфантилизъм.
Атмосферата на филма – тя има поне четири, взаимно усилващи се страни: цветова, емоционална, музикална, смислово-ценностна. Във визуално изградената характерна атмосфера няма нито ярки цветове, нито светлина. Сцените се нижат в сумрак, пълен мрак или дъжд. Няма как да има светлина в Германия в месеците след Втората световна война. Да, имало е барове и банкети, с присъщите им поведения, но дори и там далече не всеки може да си позволи да се отърси от въвлечеността си в големите залози на политиката, а и на морала, отчаяно опитващ се да оцелее в нейния водовъртеж.
Саундтракът на филма със сигурност няма да се състезава за отличие в своя жанр. Но пък ненатрапчиво, ама убедително поддържа атмосферата на тревожност и несигурност, която ни държи за гърлото, въпреки че уж знаем „какво ще стане накрая“.
И е напълно разбираемо, че цари всеобщ цинизъм у всички, влизащи в онази историческа ситуация – били те политици, журналисти, психиатри, редови офицери и войници. Сякаш война, която е отнесла около 70 милиона човешки живота, не оставя място за избор – включително на поддалия се на политическо изнудване папа Пий ХІІ. Да се изненадваме ли от признанието, че германците по принуда превантивно са завзели Дания, за да изпреварят нейната окупация: напълно абсурдна, но действително планирана от британците…
Персонажите – всъщност в този филм сякаш няма само един или двама главни исторически дейци, (защото думата „герои“ би била крайно неуместна). Всеки един от актьорите, независимо колко относително второстепенни са техните роли, ни убеждава в силата на изиграните особени характери. Именно груповият образ – на противоборстващите си, а и на съпровождащите персонажи – е ярко запомнящ се. При все това, над всички се откроява Гьоринг на Ръсел Кроу. Въпреки твърде изтърваните килограми, или пък тъкмо поради тях, е така забележителна интелектуално-психологическата сила, която ни кара да вярваме на самооценката му, че не се е родил човекът, който може да го победи, макар че мнозина са онези, които са се опитали. Разбира се, не е това единственият колосален престъпник, който има „своя съвсем човешка страна“. Успехът на актьора е в това, че успява да ни накара да разберем чрез сетивата си защо и как неговият персонаж самопожертвователно си вярва – непоколебимо и на абсолютно всяка цена.
А да се подценява актьорското постижение на Рами Малек ще е непристойно. Защото той пък е напълно автентичен в ролята на много малък човек. Поради което е петимен за внимание, че и за обществена, световно-историческа забележимост, при все че не е способен, пък и реално не прави нищо грандиозно. Едва ли е случайно, че Дъглас Кели не е изобщо споменат в горецитирания американски телевизионен филм, дори между персонажите от миманса. (За разлика от неговия британски конкурент за психиатрична слава, получил доста видимо присъствие в разказаната история.) И не се изненадваме, че историческият прототип на екранния психиатър е избрал да копира точно примера на най-знаменития, но и най-значителния свой „пациент“, когато 22 години по-късно решава да си иде с достойнство. Тъй като „историята не му е дала шанс да бъде прав“ и разбран (макар реално да е според създателите на филма, а и според авторите на няколкото книги, които са му посветени през последните години).
Детайлите – те са стотици и вероятно е трудно да бъдат следени в пълнота, ама бедата е, че именно чрез тях авторите на филма градят неизговореното си послание към зрителите. Ще отбележа само два, особено съществени:
Монтажът на филма е ударен и умен. Спомнете си прехода от сцената, в която американският прокурор убеждава психиатъра да предаде доверието на пациентите си, нарушавайки най-важното в неговата професия – клетвата. Силно възмутеният лекар обръща гръб и гневно хвърля недопушения фас. Веднага в следващия кадър войнишки ботуш рязко стъпва в локва и разплисква кал. Така е – когато престъпиш моралните си устои в защита на Отечеството или човечеството, ставаш войник. Щом си войник, няма начин да не влезеш в калта. Всичко на този исторически терен е именно такова. Нима е друго освен кал професионалното съперничество между американския и британския психиатър, в което сякаш всички средства са позволени? Да не пропуснем преследването на журналистическия успех от репортерката на The Boston Globe (колкото и авторите на филма да са пазили достойнството на психиатъра, спестявайки ни подробностите от начина за вземане на исканата „информация“, заради което той е изгонен от армията).
Пълна и плътна историческа конкретност: през цялото екранно действие за германците – били те генерали, офицери или войници; политически водачи, партийци или симпатизанти на Хитлер, се използва характерният, презрително-омаловажаващ израз „наци-та“ („nazies”). Така са говорили американците тогава. На български казваме нацисти и то не звучи толкова високомерно. Но по-важното е, че изразът идва от името на Хитлеровата партия, а тя е Германска национал-социалистическа работническа партия. То е важно, защото партията е дошла на власт по класически парламентарен път, тъй като предлага на изтерзани и унижени „народни маси“ онова, което те са копнели през 1920-те и 1930-те години – работа, храна, облекло и обувки, но и възстановено национално достойнство. Ако забравим този фундаментален факт, няма да разберем нищо от историята на Европа за последните 100 години.
Финалът – в пряко съответствие с общия смисъл на филма, не е произнасянето на обвинителната присъда над германските военнопрестъпници. Нито трудната за понасяне сцена с тяхното обесване или извозването на жалките им, омерзителни трупове.
Краят на филма ни казва, че Нюрнбергските процеси не слагат край. Във Втората световна война съюзниците побеждават Хитлерова Германия. Но това никак не е победа над желанието на наши съвременници да изтребят половината от нацията, за да управляват другата половина, която възторжено ще ги следва (както твърди впиянченият вече американски психиатър).
*
Този филм не е от класата на „Великият диктатор“ на Чаплин и едва ли ще влезе в историята на киното от ХХІ век. Но е изключително мощен като въздействие с цялостната си филмова органика, която настойчиво, близо два часа и половина подканя зрителя да вземе страна.
Ще попитате – да се вземе страна, но по отношение на какво?
Дали на онези далечни събития, които сякаш изглеждат вече „осъдени от историята“?
Или на някоя от заявените идейни позиции на участниците в тях?
Ето как стоят нещата:
Сигурно не са малко нашите сънародници, които биха се затруднили да посочат европейска столица, в която сравнително неотдавна тълпи от ентусиазирани патриоти щурмуваха, потрошиха и запалиха централата на своите идеологически опоненти. А след това мнозинството в парламента направи недосегаеми за правосъдието подбудителите и извършителите на тази вандалщина.
За тяхно успокоение ще трябва да подчертаем, че ако са верни данните от демоскопските проучвания, техните единомишленици сред съгражданите ни днес никак не са пренебрежимо малцинство.
Аз и онези като мене обаче не се затрудняваме да посочим една такава европейска столица.
И това изобщо не е само български проблем. С думите на Хауи Триест във филма, зад който стои исторически реален американски сержант/германски евреин (чиито родителите са изчезнали в Аушвиц), който е и преводач/middle man между подсъдимите и техните противници: „Докарахме се дотук, защото хората го позволиха. А когато се усетиха какво става, вече беше късно…“
Проф. дсн, дпн Георги Д. Димитров е социолог, преподавател в катедра „Европеистика“ на СУ „Св. Кл. Охридски“, на която е основател. Той е създател и на специалност „Социология“ в БУ „Неофит Рилски“. Бил е два пъти Fulbright старши изследовател (в Chicago University 2002 и The George Washington University 2010). Носител е на националната награда „Питагор“ за съществен принос към социалните и хуманитарни науки от утвърден български учен (2014). Последните 10 години проучва политиката за разширяване на ЕС.
