0
5940

Три етажа

Ешкол Нево, фотография wikipedia

Откъс от романа, финалист за Националната награда за еврейска книга (превод Паулина Мичева, ИК „Колибри“)

Ешкол Нево е гост на Международния софийски литературен фестивал, който ще се проведе онлайн. Срещата с него е на 13 декември, неделя, от 13 часа. Може да се проследи на страницата на фестивала във Фейсбук.

Трите етажа са не само рамката на този роман, съставен от три части, те са и трите основни фази според теорията на Фройд за личностното развитие. В жилищна сграда в предградията на Тел Авив се развиват три истории, като всяка от тях е разказана на някого – три монолога на три емоционално различни етажа. Арнон живее на първия етаж със съпругата си и двете им малки дъщери. Той споделя със стар приятел от армията тревогата си за вероятността една от дъщерите му да е била сексуално малтретирана. На втория етаж Хани, млада майка с две деца, е наричана от съседите си „вдовицата“, защото съпругът ѝ постоянно пътува. Чувствайки се напълно сама, тя пише писмо до своя близка приятелка, в което разкрива страховете си. На последния етаж живее бившата съдийка Девора, която записва на стар телефонен секретар съобщения до покойния си съпруг. С всяко изкачване нагоре по етажите се приближаваме до кулминацията в нечий живот.

Ешкол Нево е роден в Йерусалим през 1971 г., прекарва детството си в Израел и Детройт. Романът „Три етажа“ е избран от читателите в Тел Авив за най-добра книга на 2015 г., печели израелската награда Platinum и наградата Wizo във Франция, превръща се в абсолютен хит в Италия и е определена като „хипнотичен роман“ от Ню Йорк Таймс. Предстои да излезе италианско-френска киноадаптация на книгата под режисурата на Нани Морети.

„Три етажа“, Ешкол Нево, превод Паулина Мичева, ИК „Колибри“, 2020 г.

Трети етаж

Знам, че е абсурдно. Въпреки това, Майкъл, трябва да говоря с теб. С никого другиго не бих могла да споделяй тази тежест. От две седмици се опитвам да реша как да говоря с теб, без да се чувствам абсолютно нелепо.
Все пак няма да шофирам до гробището, за да говоря с надгробния ти камък като глупава старица, или да ти пиша писма и да ги адресирам до улица „Чисти души“, Рая, или да отида на медиум, който ще накара лицето ти да се появи в кристална топка или ще плъзне чаша по дъска уиджа. Това не е моят начин. Това не е нашият начин. И все пак нуждата ми да говоря с теб е реална.
А наскоро се случиха неща, които я превърнаха в мощен порив.
Преди няколко дни, докато подреждах нещата в кабинета ти, чудейки се какво да изхвърля и какво да прибера в кашон преди преместването (за което ще ти разкажа по-късно. Не искам да слагам каруцата пред коня), в едно чекмедже намерих телефонен секретар. Слоят прах върху него показваше, че отдавна не е бил използван.
Спрях да подреждам – знаеш колко лесно е да бъда отклонена от домакинската работа, не устоявам на изкушенията, – свързах машината с телефона и се обадих на нашия номер. След четири позвънявания касетата започна да върви и твоят топъл решителен глас изпълни апартамента: „Здравейте, свързахте се със семейство Еделман. Моля, оставете съобщението си след сигнала и ще ви отговорим възможно най-скоро“.
Бе минала цяла година, откакто за последно чух гласа ти. Всъщност повече от година. Защото гласът, който излизаше от гърлото ти през последните седмици от живота ти беше различен: по-мек, по-малко сигурен. Колкото по-близо до смъртта си, толкова по-склонен си да се наслаждаваш на възможността, че си грешно човешко същество. Че си грешал през цялото време.
Но този, който се носеше от телефонния секретар, това беше старият ти глас. Когато свърши да говориш, се чу звуков сигнал, последван от дълго мълчание: празнота с молба да бъде запълнена.
***
Проверих го още няколко пъти, разбира се: измерих колко време минава от момента, в който спираш да говориш до трите звукови сигнала, даващи знак за края на съобщението (две минути). Преброих броя думи, които са необходими за запълване на две минути (между 200 и 205, в зависимост от скоростта на говорещия. Откакто си отиде, говоря много по-бавно). Но вече бях взела важното решение: ето как ще говоря с теб. Ще ти оставям съобщение след съобщение на телефонния секретар.
Разбира се, този метод е не по-малко измислен от онези, които споменах по-горе. Обикновеният човек не го използва. Но когато чуя гласа ти, мога временно да отблъсна вътрешния си прокурор, който казва: „Девора, държиш се като абсолютна глупачка“, и да запълня празнотата, която моли, почти изисква, да бъде запълнена.
***
Любов моя – твърде рядко те наричах така, – преди да ти кажа какво се случва в живота ми, със сигурност ще искаш да научиш какво се случва в страната. Предполагам, че нямате новинарски канали от тъмната страна, а знам колко обичаш да си в течение на новостите. „Новините!“, викаше ти преди и увеличаваше звука на телевизора в хола, за да се чуе по-силно гласът на диктора, а сега, когато не си с мен, аз съм тази, която понякога се провиква: „Новините!“. И гласът ми рикошира от стените като ехо. Страната е препълнена с палатки, Майкъл. Младо момиче вдигна палатка на главната улица в Тел Авив в знак на протест срещу цените на жилищата и вдъхнови и други хора с различни оплаквания да направят същото. Всяка двойка палатки роди друга палатка и сега всеки град и селище има редици от палатки, разположени по главната улица, и всяка събота вечер от тях излизат млади хора и изпълват градските площади, за да демонстрират за социална справедливост и нова държава. Гледам демонстрациите по телевизията на живо и съжалявам, че не си с мен, за да гледаме заедно чудото. Те са объркани млади хора, лозунгите им са груби, а речите им – непоследователни, но в тях има някаква страст, която ми напомня за нас в онези години, когато вярвахме, че ще променим света.
Преди около три седмици реших да предприема действия.
В крайна сметка толкова често бяхме гледали с копнеж, когато хората, събрани на градските площади, крещяха високо послания, които бяха важни и за нас, но заради позициите, на които бяхме, ние не можехме да надигнем глас заедно с тях. Но сега, след като се пенсионирах, вратата към клетката ми е отворена. И така, попитах се, ще остана ли зад решетките? Защо не отида до големия град с някой съсед и не се присъединя към демонстрантите?
***
Започнах, разбира се, със семейство Разиел. Както винаги, Авраам каза: „Влез, влез, защо стоиш отвън?“. Но застана на вратата с ръце, скръстени на гърдите, блокиращи всяка възможност да вляза. Попитах го дали случайно няма да ходи на демонстрацията. – Каква демонстрация? – попита той. Не можах да скрия изненадата си.
– Не сте ли гледали новините?
Той отговори пренебрежително:
– А, тези ли. Ние всъщност не вярваме в тези протести. Освен това наши приятели идват всяка събота вечер вкъщи да играем покер. Това е традиция и не можем да я отменяме.
– Покер? – Не исках да звуча неодобрително. Но така се получи. Той се притесни.
– Не играем за пари, Девора, просто за забавление. Всеки слага по няколко шекела. Това е всичко.
Не можах да се сдържа и казах:
– Е, тогава може би, ако тази вечер спечелите на покера, най-накрая ще платите таксата си към комитета на наемателите.
Той ме погледна право в очите и каза:
– Поръчал съм си нови чекови книжки и в момента, в който ги получа, ще почукам на вратата ти.
– Добре. – Обърнах се да си тръгна.
– Приятна седмица! – имаше дързостта да извика той след мен.
Как не се срамува да вади все същата лъжа от торбата, Майкъл?
И как можех да съм толкова наивна да си мисля, че някой, който не си плаща вноски към комитета на наемателите, ще иска да покаже по-широка социална солидарност?
***
Слязох един етаж по-долу. Зад вратата на семейство Гат чух силни детски гласове. Не бях сигурна, че трябва да почукам. Може би часът не беше удобен Но бях твърдо решена на отида на тази демонстрация. На всяка цена. Хани отвори вратата, гушнала сина си на ръце, докато дъщеря ѝ я дърпаше за полата. Казах, че съжалявам, че я притеснявам в този час, а тя се усмихна уморено и каза, че и час по-рано да бях дошла, едва ли щяло да бъде по-различно.
Започнах:
– Исках да разбера…
Но тогава малкото момиче дръпна полата ѝ още посилно и тя се плъзна малко надолу, разкривайки ластика на гащите ѝ. Хани се скара на детето: „Казах ти да не го правиш повече!“. Придърпа полата си, прехапа долната си устна, извини се и попита:
– Какво започна да казваш?
– Исках да попитам… дали ти и съпругът ти ще ходите на демонстрацията.
– Както виждаш, в момента тук няма съпруг, сама съм. Асаф е извън страната. Аз всъщност бих искала да отида. Мисля, че е важно. Но не знам как мога да намеря детегледачка за толкова кратко време.
– Разбирам.
– А и утре ставам рано. Върнах се на работа. Съжалявам, Девора. Пробва ли с Разиел?
– Те играят карти тази вечер.
– Опитай с Рут или нейните съседи долу. Посочих към вратата срещу нейната. – А Кац? – В Крит са. Мисля, че ще се върнат утре.
– Странно, стори ми се, че видях някой да се разхожда в апартамента им преди няколко дни – казах.
Хани изведнъж се стресна – нещо различно блесна в очите ѝ – и попита:
– Сигурна ли си? Как изглеждаше?
***
Тя ме помоли доста настоятелно да опиша човека, когото видях в апартамента на семейство Кац. Опитах се да потисна ентусиазма ѝ. Казах, че капаците бяха полузатворени и не видях нищо. Но тя продължи.
– Но все пак какво успя да видиш?
Исках да кажа, че този ден беше горещо. Много горещо. И че не съм сигурна дали не е било мираж. Но беше ясно, че тя няма да ме пусне, докато не ѝ дам пълен отчет, дори да не беше надежден. И така казах, че мисля, че мъжът, ако приемем, че е мъж, беше слаб. И че отначало си помислих, че е нахлул, и обмислях да извикам полиция, но после видях, че просто върви напред-назад из хола. Без намерение да взема нещо. Носеше сак за фитнес. Но не сложи нищо в него. Хани се напрегна.
– Сак за фитнес? Какъв цвят?
Тя пусна сина си на земята и отмести ръката на дъщеря си далече от полата си, която детето отново дърпаше.
Изглежда предпочиташе да е сама, за да получи тази важна информация, която щях да ѝ дам.
Казах, че според мен сакът бе зелен. Може би. И после – тя ме прегърна, Майкъл. Иска ми се да можех да опиша тази прегръдка в детайли, но се страхувам, че сигналът на телефонния секретар ще ме прекъсне, а не можеш да опишеш такова изживяване като прегръдката на пресекулки. Така че сега ще спра, ако ми позволиш, и ще ти се обадя отново.
***
С Хани обикновено не се прегръщаме, отношенията ни не са такива. Дори не сме се ръкували. Ето защо първата ми реакция бе да застина в ръцете ѝ. Бях толкова изненадана, че не можах да реагирам. Но тя не ме пусна, както повечето хора със сигурност биха направили, ако не получат отговор на прегръдката си. Напротив, тя увеличи натиска на ръцете си, притискайки ги все повече в гърба ми и след това се долепи до мен – или долепи мен към нея, докато не станахме като един човек. Притиснати един към друг. Бавно почувствах как тялото ми се слива с нейното, усетих как раменете и гърдите ми започват да потъват в прегръдката ѝ и как цялата ми сдържаност се разтваря.
Виждаш ли, Майкъл, откакто те няма, никой не ме е прегръщал. Никой не ме е докосвал с такава нежност.
И сега се бе появила неочаквана възможност найнакрая да спра да се опитвам да нося самотата си сама.
– Благодаря ти! Благодаря ти! Благодаря ти! – каза Хани и се откъсна от мен.
Ръцете ѝ все още държаха кръста ми, но прегръдката завърши толкова внезапно, колкото беше започнала. Бях объркана. Озадачена. Копнееща за още близост. Тя продължи:
– Нямаш представа колко е важно за мен, това, което току-що ми каза. През последните няколко седмици… аз… бях объркана, Девора, аз… загубих самочувствието си, или по-точно, увереността, че наистина съм аз. Разбираш ли? И фактът, че ти си го видяла… разбираш ли? Фактът, че е имало зелен сак, означава, че има шанс да не се появи трета сова, разбираш ли?
***
Не разбирах. Не разбирах кой е бил този слаб мъж. Или какво е правел в апартамента на Кац. Или каква е връзката между него и совата. Въпреки това кимнах с разбиране. В крайна сметка, чувствата, които тя описа, не ми бяха съвсем чужди. Аз също се чувствах така в края на отпуска по майчинство. Ето защо се върнах на работа толкова бързо. Усетих, че нещо започва да се разплита вътре в мен по време на тези дълги часове у дома. Това усещане за предателството на собственото ми тяло започваше да се разпространява в пространството между органите ми. Беше толкова плашещо и ме накара да се почувствам толкова виновна, Майкъл, че не можех да го обсъждам с теб. Но това беше една от причините да не пожелая повече. Деца, имам предвид. Един поглед към бездната, докато стоях на опънатото над нея въже на здравия ми разум, беше достатъчно и се боях, че още един поглед към нея може да завърши с падане. И така се върнах на работа, защото там поне правилата ми бяха ясни.
Наистина ли си изненадан да чуеш всичко това, Майкъл? Не мисля така. Не мисля, че нещо, което ти казвам, след всички тези години заедно може да те изненада. Няма да разкривам никакви тайни от миналото в тези съобщения, които ти оставям. Каква всъщност е най-голямата тайна, която човек може да скрие от света? Тайната на своята уязвимост. А това е тайна, която ти разкривах всеки ден.
Относно нещата, които се случиха, след като си отиде – ето тук, мисля, че ще те накарам да повдигнеш поне една вежда. Но всяко нещо с времето си. Ти обичаш историите да бъдат разказвани правилно. Начало, среда и поне един край.
***
Хани каза:
– Нека позвъня тук-там. Ако намеря детегледачка, ще ти се обадя.
Казах:
– Добре.
Исках да ѝ кажа и други неща. Например: „Добре е, че си се върнала на работа“. Или: „Ако те нападне отново, онзи страх от опънато то над бездната въже, ела при мен на чаша чай. Чаша чай в точното време може да направи чудеса“.
Но Хани вече беше повлечена обратно в къщата от децата си, погълната от многобройните им ръце като риба, уловена в пипалата на морска анемония.
Така че не казах нищо.
И слязох на долния етаж.
Шивата за Херман току-що беше приключила и не ми беше удобно да търся Рут, затова реших да почукам на вратата на адвокатката, която живее срещу нея. Но в секундата преди да почукам, чух звука на мъжки глас, който накара ръката ми да застине във въздуха по пътя към вратата. Не беше заради това, което казваше. Повечето от думите му бяха неразбираеми през армираната стомана. Беше заради тона. Ти веднага би го разпознал: обикновено го чувахме от устата на подсъдимите между обявяването на решението на журито и присъдата на съдията.
***
Съпругът на адвокатката молеше за живота си. Когато жените молят за живота си, те просто плачат. Когато мъжете молят за живота си, преди произнасянето на присъдата, цялото им тяло се изкривява в усилие да не заплачат и гласовете им се пропукват, променят се от ниски към високи, сякаш отново са юноши.
Адвокатката му отговори. Тонът ѝ беше хладен. Категоричен. Безмилостен. Той продължи да моли за живота си с глас, който бе по-пронизващ, по-отчаян. Чух скърцането на стол. След това стъпките му. Така е винаги. Лицето, което умолява, винаги трябва да се движи. А онова, което е умолявано, остава на мястото си.
Съпругът на адвокатката каза: „Но, Айелет…“. Не можах да разбера останалото. То беше погълнато от околните звуци. Но това ми беше достатъчно. Свалих ръката си и си тръгнах. Знаех, че ако почукам в този момент, можех неволно да се замеся в личната им драма.
Забелязах, Майкъл, че когато хората са около мен, те изпитват неконтролируемо желание да пледират по делата си. Можех да си го представя: след първоначалното смущение щяха да осъзнаят появилата се възможност, щяха да ме поканят вътре и да ми представят доказателства и показания. Очевидно той ѝ бе изневерил. Какво друго може да накара мъжа да се разкайва толкова, а жената – всяка жена – да се превърне в прокурор? Или може би не. Може би бе станало нещо друго. На този етап от живота, в който са в момента, когато децата са малки, а мъжът и жената имат конфликтни нужди, оплакванията, които всеки от тях отглежда в сърцето си срещу другия, се увеличават с всеки ден.
Във всеки случай знаех, че накрая те ще ме помолят да произнеса присъда, а аз не исках. Едно от чудесните предимства на пенсионирането ми е, че вече не е нужно да определям съдбата на другите. Освен това бях тръгнала за демонстрацията.
***
Не проверих и Рут. Знаех, че ако вляза в апартамента ѝ, ще трябва да остана. Да предложа утеха. Да разгледам семейните им албуми. Сигурно щеше да ми направи чаша чай и да ми поднесе чиния щрудел и накрая щяхме да си седим там като две стари вдовици и да гледаме демонстрацията по телевизията.
Вместо това извиках такси.
Ти не би се съгласил да платиш сто шекела за пътуване до Тел Авив, знам.
Но аз бих, Майкъл. И сега аз съм тази, която взема тези решения в нашата къща. Успокой се. Не те обвинявам, че си скъперник.
Ти не си. Не казвам, че си. Мисля, че като цяло винаги си се опитвал да бъдеш финансово отговорен. Но сега, когато те няма, вече не виждам смисъл да пестя стотинки.
За какво? За кого? Адар никога няма да ни помоли за помощ. И докато парите ни се трупат в банката, времето да им се наслаждаваме намалява.
Затова извиках такси. И, честно казано, струваше 120 шекела, не 100.
***
По дяволите, защо мнението ти все още е толкова важно за мен?
***
Таксито, което взех, спря пред бариерата на улица „Ибн Гвирол“ и шофьорът каза: „Съжалявам, госпожо, оттук ще се наложи да ходите пеша. Полицията затвори всички улици заради демонстрацията“. Казах му да ме свали там, не беше проблем, и се присъединих към множеството хора, вървящи към улица „Каплан“, където се предполагаше да бъдат основните събития. Радвах се да видя няколко сиви глави сред тях. Понякога младо момче или момиче запяваше и други се присъединяваха към него. Думи като „справедливост“ и „равенство“ се носеха във въздуха, но имаше и случайни небрежни разговори и няколко уплашени сови, които не разбираха за какво е тази суматоха.
В този час бе приятно да се върви. От морето духаше приятен бриз. Тръгнах по улица „Пинкас“ и изведнъж ме заляха спомените от детството. Твоите спомени от детството, разбира се. Винаги съм смятала, че твоите спомени заслужават да бъдат помнени повече от моите. Тук, където се издигаше тази сграда сега, някога е имало празен парцел, където с твоите приятели сте играли футбол с парцалена топка. Ти си бил съдията, естествено, този, чиито решения са били приемани и от двата отбора. А върху това дърво на ъгъла на улица „Дубнов“ сте си направили голяма дървена къща – е, поне тогава ви се е струвала голяма, – където си ходил след училище. А тук, на този ъгъл, веднъж си паднал от велосипеда и си изкълчил рамото си. Не си плакал, разбира се, че не. Баща ти е бил набил в главата ти, че мъжете от семейство Еделман не плачат. Ти беше сдържал всички тези сълзи в гърдите си в продължение на двайсет години, докато не ме срещна.
Колкото повече приближавахме до ъгъла на улица „Каплан“, толкова по-трудно ставаше да се върви напред. Беше ужасно претъпкано. И бризът беше спрял. Нямаше пукнатина в тълпата, през която да може да се влезе. Не можех да дишам и чувствах, че трябва да намеря пейка, на която да седна да си почина. Да вдишам въздух. Ядосах се на себе си, че не бях облякла по-удобни дрехи. Кой носи яке в средата на лятото? Обърнах се с идеята да тръгна на запад, към морето, да се измъкна от масите хора, но натискът, упражняван от тези, които искаха да завият към улица „Каплан“, беше жесток и не успях да тръгна срещу потока. Честно казано, изобщо не можех да тръгна наникъде. Бях се озовала в капана на тълпата. Сърцето ми заби, гърлото ми пресъхна, хората ме натискаха от всички страни, смачкваха ме. Ако беше с мен, Майкъл, със сигурност щеше да намериш изход за нас със силните си ръце, щеше да ме защитиш от тълпата и да ме съживиш. Но ти не беше там. Бях напълно сама, Майкъл, и коленете ми се разтрепериха, краката отказаха да се движат, въздухът спря да тече навътре или навън от дробовете ми, нямах въздух…
Последното нещо, което си спомням, е гладкото обръснато лице на надвесен над мен млад мъж, който ме пита: „Добре ли сте, госпожо?“.