Начало Книги Фрагментът като сгъстяване на погледа
Книги

Фрагментът като сгъстяване на погледа

3938
Поли Муканова

„Сизиф дали е бил щастлив?“, Поли Муканова, издателство „Ерго“, София, 2022 г.

Поли Муканова оспорва за втори път българската литературна традиция, която сякаш не допуска автор да издаде фрагментите си, докато е млад. След „Amor fati” идва новата ѝ книга „Сизиф дали е бил щастлив?“, отново с фрагменти.

За мото Муканова избира думите на Умберто Еко „Знаеш ли защо философите преди Сократ пишели само фрагменти? Защото са живели сред развалини“. И се питам защо авторката има вече две последователни книги с фрагменти, кои са развалините, сред които живее Поли Муканова? Най-лесно е да я наречем дете на прехода (род. 1980 г.) и в условностите на геополитиката да търсим адресите на предполагаемите развалини, с които да си обясним влечението ѝ към фрагмента. Обаче нейният Сизиф не тълкува политическото. Той е устремен силно към философията на писането, към историята на ежедневното, сюжетна и безсюжетна. Към обмислянето на връзката между човечеството и митовете, на възможността да се раждат нови митове, да се трансформират стари прочити. Защото фрагментарното знание не е откъслечно знание, то е най-краткият път към претенцията за философия, нейно резюме, но и покана за незавършеност и отвореност.  Човек за човека е саксия. Кактусът на отчуждението, пише Муканова. И още: Нека се смири този, който пръв разгласява за своето смирение.

Във фрагментите ѝ има много поезия, не бива да забравяме за поетичната природа на авторката, затова и в „Сизиф дали е бил щастлив?“ отново откриваме характерното за Муканова оголване на езика, за да се случи (и) фонетичната игра. Мисля си, че ако хайкуто е най-късата поетична форма, то фрагментът е най-бавното писане, предизвикателството целенасочено да осмислиш света с минимално количество езикови средства. Самата Муканова споделя: Обичам фрагментарните писания, истината не трябва да бъде разтягана до безкрай. Какъв е този усреднен поток, който се излива, каква е тази разтеглива кондензация, без да те е страх, че губиш правата над синтеза. Това е антитеза.

Метафората на Сизиф тук е и за писането, обвързано с щастието, за вечното усилие за надмогване: да не останеш затворен единствено в собствения си опит. Затова и въпросът дали Сизиф е бил щастлив е предимно скептичен, но скептиката не е нищо повече от дефиниране на мястото – да, няма знание по-голямо от природата, въпреки това сме длъжни да пробиваме границите и да осмисляме всеки пробив. Защото дори безплодният Сизифов труд също дава плодове: светът на митовете  може да е тривиализиран, утопиите да са изчерпани, но щастието е възможно дори само в назоваването си, в дръзването да го потърсиш сред видимото и сред невидимото. До повторяемост – Сизиф е характер, двигателно усилие, но и фрагмент от цялото, наречено философска нагласа: наказанието на Сизиф е и неговата награда.  

Четох книгата и като tribute: Поли Муканова избира да посвети някои от фрагментите си в памет на Константин Павлов, Цветан Марангозов, Тоде Илиевски. Много от фрагментите са директни обръщения към (често пряко цитиране) автори като Чоран, Макс Фриш, Смирненски, Борхес, Ангел Ангелов – Джендема, Кафка, Ницше, Владимир Левчев, Кант.

В тези страници тягата към краткостта е особено примамлива, сгъстеният поглед не регистрира нищо излишно и дори читателският прочит е като свидетелско показание. Защото фрагментите винаги са жанр на личното.     

На главната страница: Виктор Гуцу, Сизиф, 2016 г.

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. За най-новата си книга, сборника с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022), е отличена с Националната литературна награда „Йордан Радичков“.

Свързани статии