Филмът бе включен в програмата на дванадесетото издание на кино-литературния фестивал „Синелибри“

Сири Хуствет сравнява писането на роман с жонглиране: подхвърляш шест топки във въздуха и се опитваш да ги задържиш там. В един момент усещаш, че си уловил движението им, че всичко се е подредило в определен ритъм. Тогава романът е започнал да се получава. В началото на документалния филм на Сабине Лидл „Танц около себе си – Сири Хуствет“ (Siri Hustvedt – Dance Around the Self, 2026) писателката разказва, че едва когато е стигнала до страница 167 от новия си роман, е усетила този ритъм. Шестте топки най-сетне са във въздуха. Магията се е случила.

В началото на филма чуваме гласа на Сири Хуствет, която чете фрагменти от дебютния си роман „С превръзка на очите“ (The Blindfold, 1992). Докато слушаме текста, на екрана виждаме игрова възстановка, заснета почти като документални кадри от Манхатън в края на 70-те години. Млада жена обикаля улиците на Ню Йорк. Самата Хуствет пристига в града през 1978, на 23 години, за да учи в Колумбийския университет. Дали жената, която виждаме, е Сири, или героинята на романа ѝ? Режисьорката не настоява за разграничение, а използва сходството между биография и художествена измислица.

„С превръзка на очите“ е психологически роман с елементи на мистерия, еротика и интелектуален трилър. Главната героиня Айрис Веган е бедна студентка по литература, пристигнала в Ню Йорк от американския Среден запад. Книгата се състои от четири взаимосвързани, но неподредени хронологично части. В едната загадъчен мъж наема Айрис да описва на диктофон предмети, принадлежали на убита жена, и тя започва да подозира, че той има отношение към убийството. В друга фотограф прави неин портрет, който започва да се появява на неочаквани места, сякаш собственият ѝ образ вече не ѝ принадлежи. След тежки мигренозни пристъпи Айрис постъпва в болница, където дели стая с възрастна жена, изгубила паметта си след инсулт. А когато започва връзка със свой преподавател и двамата превеждат немска новела, тя постепенно се идентифицира с нейния жесток мъжки персонаж, започва да се облича като мъж и да обикаля Ню Йорк в новата си самоличност.

Хуствет нарича дебютния си роман „книга на смущението“. Тук е близостта с Фройд и неговото понятие за обезпокоителното (Das Unheimliche) – особения ужас, който възниква, когато нещо познато внезапно се окаже чуждо. В света на Айрис предметите, фотографиите, хората и дори собственото ѝ тяло постепенно губят привичните си значения. В центъра на книгата стои въпросът доколко човек притежава своята идентичност и доколко тя се създава от погледите, желанията и представите на другите.

Оттук Лидл преминава към фрагменти от есето „Жена, гледаща мъже, гледащи жени“, написано през 2012 г. и дало заглавието на сборника от 2016 г. Есето възниква покрай изложба на Пикасо, Макс Бекман и Вилем де Кунинг в Мюнхен. Хуствет разглежда начина, по който мъжете художници изобразяват жените, но и позицията на жената, която наблюдава тези изображения. Въпросът за чуждия поглед и неговата власт над човешката идентичност вече е поставен в историята на изкуството. Кой създава образа на жената, кой го гледа и кой определя неговото значение?

Следва „Спомени за бъдещето“ (2019) – седмият и последен засега роман на Хуствет, в който отново се смесват автобиографични елементи с фикция. През 1978 г. млада жена от Минесота пристига в Ню Йорк, решена да напише първия си роман. Настанява се в евтин апартамент в Манхатън и започва да води дневник. Четиридесет години по-късно се връща към старите си записки и открива, че онова, което помни, невинаги съвпада с онова, което някога е написала.

Между първия и последния роман има 27 години. В „С превръзка на очите“ Хуствет изследва как чуждият поглед променя представата ни за самите нас, докато в „Спомени за бъдещето“ се интересува от начина, по който паметта променя миналото. Между тези две книги стои и историята на бунта, на постепенното осъзнаване на мястото на жената в изкуството. От въпроса как другите ни виждат Хуствет стига до въпроса кой има право да определя как ще бъдем представени и запомнени.

Тук Сири разказва за баронеса Елза фон Фрайтаг-Лорингхофен – поетеса, художничка и пърформанс артистка, една от най-необикновените фигури на нюйоркския дадаизъм. Наричана е Баронесата. За Хуствет Баронесата е „убита“ от Марсел Дюшан. Прочутият „Фонтан“ (1917), писоарът, превърнал се в едно от най-знаменитите произведения на модерното изкуство, всъщност е идея на Баронесата. Дюшан си присвоява авторството, заличава името ѝ и така я убива като творец. Но ето още един парадокс: ако Баронесата бъде призната като авторка на „Фонтан“, отново ще определяме значението ѝ чрез Дюшан, нали?

Точно тук Лидл включва анимация: невидимата Баронеса танцува над Ню Йорк. Тя е превърната в своеобразен призрак над града, който я е забравил.  

„Жените могат да „влязат“ в световен музей само когато са стари. Сбръчканото лице не е заплаха и е евтино. Най-добре, разбира се, е художничката да е умряла“, казва Сири.

***
Около средата на филма се появява Пол Остър. Виждаме го в дома им в Бруклин, сред книги. Дотогава той непрестанно витае във въздуха – един от най-знаменитите американски писатели на своето време, съпругът на Сири Хуствед. Но самата тя отдавна има собствен глас, при това ярък и силен. И може би затова присъствието на Остър е толкова интересно: тук той не е знаменитият писател, около когото се подреждат останалите, а човек, който говори с възхита за творчеството и характера на жена си.

Първо разказва за особеното ѝ заболяване, което предизвиква пристъпи на неконтролируемо треперене. Сири по-късно споменава и Ангела Меркел, чиито пристъпи на треперене са били наблюдавани публично. Хуствед е посветила на собственото си състояние книгата „Треперещата жена, или История на моите нерви“ (2010), в която изследва границата между неврологичното и психичното. Двамата с Пол не крият нейното състояние. Както впоследствие решават да не крият и неговия рак.

Остър говори с особена възхита и нежност за повече от четирите десетилетия, преживени заедно. Запознават се в началото на 80-те, когато Сири работи върху дисертацията си за Дикенс, а Пол – върху произведенията, които ще образуват „Нюйоркска трилогия“. Оказва се, че и двамата са увлечени от една и съща тема, макар да я изследват по различен начин: отношението между езика и идентичността. Сири се занимава с нея през Дикенс, а Остър – чрез герои, които сменят имена, роли и самоличности. Тази среща между два литературни свята се превръща в началото на общ живот, в който всеки запазва собствените си творчески интереси.

***
Сири вече е стигнала до страница 197 от новия си роман. От началото на филма са написани още трийсет страници. Работата обаче се забавя заради болестта на Пол. И този съвсем конкретен детайл – номерът на страницата – постепенно придобива друго значение. В началото той показва движението на романа, неговия ритъм; сега отбелязва колко трудно е да бъде удържан този ритъм, когато животът започне да налага собствените си условия.

След Пол във филма влизат и други герои: трите сестри на Сири, техните спомени за детството, за родителите и семейния им живот. Появява се и дъщерята на Сири и Пол, Софи, с новородения си син Майлс…

Пол Остър умира на 30 април 2024 г. След смъртта му Сири прекъсва работата по романа, който сме я видели да пише в началото на филма. Вместо това започва да описва общия им живот, болестта, смъртта, спомените и всичко, останало след него. Появява се „Истории за призраци“ – книга, в която са вплетени дневници, писма, спомени и последните текстове на Остър, включително недовършените му „Писма до Майлс“.

***
В края на филма Лидл ни отвежда далеч от Манхатън – във Вардьо, Норвегия, през 2024 г. Сири е там с Вим Вендерс, който снима филм за швейцарския архитект Петер Цумтор. Двамата се разхождат из особената северна светлина на Вардьо и посещават мемориала „Стейлнесет“, създаден от Цумтор и Луиз Буржоа в памет на 91 души, екзекутирани по обвинения в магьосничество във Финмарк през XVII век, повечето от които жени.

Цумтор е проектирал дълга, тясна постройка с 91 осветени прозореца – по един за всяка от жертвите. В отделен павилион от тъмно стъкло е инсталацията на Буржоа „Прокълнатите, обсебените и обичаните“: метален стол, обхванат от пламъци, заобиколен от седем огледала. Огънят гори непрекъснато, а отраженията му се умножават в стъклата.

В началото Хуствет разказва за жена, изчезнала от историята на изкуството – Баронесата, която танцува невидима над Ню Йорк. В края тя върви през мемориал, посветен на други жени, чиито имена векове наред са били свързвани единствено с обвинението и смъртта им. Но тук имената са върнати, всяко има собствен прозорец, собствена светлина.

Има нещо необикновено в този финал: след Манхатън, след книгите, след четирите десетилетия с Пол Остър, след загубата и след всички въпроси за жената като образ и автор – филмът завършва при произведение на Луиз Буржоа, в което огънят едновременно напомня за убийството и отказва да угасне.

***
Пол Остър сравнява писането на роман с фуния. В началото тя е широка и историята може да поеме в най-различни посоки. Постепенно фунията започва да се стеснява, възможностите стават все по-малко и писателят усеща, че наближава краят.

Филмът бе включен в програмата на дванадесетото издание на кино-литературния фестивал „Синелибри“. Междувременно съвсем наскоро в превод на Жечка Георгиева излезе и книгата на Сири Хуствет „Истории за призраци“ – своеобразна хроника на изчезването на любимия човек, рядко интимна и емоционална история, която не може да ни остави безразлични.