Филмът „Героят от гара „Фридрихщрасе“ е в програмата на СИНЕЛИБРИ 2026
Макар че събориха Берлинската стена и преобърнаха живота в Европа, не особено дълго време след знаменателните събития гедерейците влязоха в графата „скука“. Интересът към вече несъществуващата страна спадна дори сред самите ѝ някогашни граждани. Съществена подробност е, че за разлика от останалите соцстрани гедерейската утроба на Държавна сигурност не роди тамошни мутри, поради което нямаше т.нар. мутренски преход към капитализма. ГДР остана само в историите за Щази, опитите за бягство на Запад преди 1989 г. и „какво правих в нощта на 9 ноември“, но не и в годините след това. Защото „след това“ вече беше обединена Германия.
В постгедерейското кино панелките от Хале, Лайпциг или Дрезден не бяха издигнати в естетическа категория, както направиха режисьорите от другите източноевропейски страни. Разправата с миналото и въпросът как се живее днес с раните от вчера бяха предоставени повече на документалното кино и тв продукциите, отколкото на филмите за голям екран. Разбира се, имаше и такива, но бяха повече изключение, отколкото тенденция.
Един от тях е „Гудбай, Ленин!“ на Волфганг Бекер, който през 2003 г. предизвика вълни в равната повърхност на мнението, че за бившите гедерейци няма кой знае какво за разказване, тъй като те вече са обикновени германци. Филмът имаше завиден успех: над десет милиона зрители в страните на ЕС, шест награди на Европейската филмова академия, отличия Сезар и Гоя, номинация за Златен глобус. Започна да се разбира, че хората от ГДР противно на очакванията не са изчезнали заедно с държавата.
В литературата е малко по-различно, появи се понятието Wenderoman или роман за промените, в който вниманието беше насочено точно към герои, които стоят разкрачени между двете държави (макар едната да е няма) и някои от тях са в плен на т.нар. осталгия (носталгия по социалистическия Изток). Новото поколение автори, родени в последните десетилетия на соца, белязани обаче все още с печата „ГДР“, искаха да разкажат на света за себе си и за своите болки.
Максим Лео, един от тях, е роден през 1970 г. в Източен Берлин. Кариерата му обаче започва в обединена Германия – в края на миналия и началото на този век е редактор в отдела за външна политика на „Берлинер Цайтунг“, който преди 1989 г. излиза в ГДР. Освен това Лео и колегата му Гуч водят съботна колонка – Лео описва света от гледната точка на семеен мъж с деца, а Гуч е ергенът. Текстовете им се сдобиват с такава популярност, че вече имат издадени няколко книги с тях. През 2009 г. излиза първият роман на Максим Лео „Отворете сърцата си. Историята на едно семейство от ГДР“, която е отличена с Европейската награда за литература за 2011 г. Книгата проследява съдбата на три поколения от семейството на Лео.
„Героят от гара „Фридрихщрасе“ (2022) е деветата книга на Максим Лео. По нея споменатият вече режисьор Волфганг Бекер снима едноименния си филм, за съжаление последен за него, тъй като умира в края на снимките и той е довършен от колегите му.
Главният герой Михаел Хартинг (Чарли Хюбнер) е съдържател на видеотека, в която рядко има посетители, защото техниката вече се е променила и рядко се търсят старите касети. Внезапно малко преди честването на 30-годишнината от обединението на Германия във видеотеката влиза журналист, който издирва „добрата история“, своя удар за тържествата. И ровейки из досиетата на Щази, се е натъкнал на факта, че Хартинг е организирал най-голямото бягство на източногерманци в Западен Берлин, като е преместил железопътните стрелки, след което 127 души се озовават отвъд Стената. Отначало Хартинг отрича, но когато историята излиза на първа страница на списанието и той е вече „героят от гара „Фридрихщрасе“, сам се плъзва надолу по славата. Да, надолу – защото колкото повече расте популярността му, колкото повече се заплита в собствената си история, толкова повече Хартинг разбира, че всъщност не е герой от миналото, а герой на новата медийна среда в обединена Германия. Поканен е при президента на републиката, става лице в реклама, участва в тв шоу, накрая дори обучава актьора, който трябва да го изиграе в биографичен филм за самия него – и всичко това заради „героичното“ му дело, което се оказва обикновена лъжа. Защото Хартинг не е организирал бягството, всичко е станало случайно, хората не са подозирали, че ще се озоват в Западен Берлин, и още същия ден 120 от тях доброволно са се върнали.
В историята на ГДР действително са известни два подобни случая – през 1961 г. машинист успешно извежда влака си в западната част, а през 1983 г. въоръжен мъж се опитва да накара машинист да се отклони на Запад, но влакът е спрян в буферната зона. Данните за тези два опита за бягство потъват в архивите на Щази и се пазят старателно, тъй като разбере ли се, това ще е срам за Държавна сигурност. Фридрихщрасе е изключително добре пазена гара, защото оттам влаковете тръгват в едната или в другата посока и объркване е недопустимо от гледна точка на охраняващите социализма.
Максим Лео разказва с чувство за хумор, а Волфганг Бекер снима филма като откровена комедия. Трийсет години след падането на Стената бившите гедерейци се надсмиват над себе си и над собствените си „рибарски истории“ за геройството. Историята е пренаписана така, че от нея са останали само смешните, негероичните, самоироничните елементи.
Днес бившите граждани на бившата държава все повече насочват погледите към себе си поради въпроса: Защо тези, които някога искаха свободата, днес доброволно се отказват от нея и гласуват за „Алтернатива за Германия“. „Героят от гара „Фридрихщрасе“ не е в този смисъл политически филм и не дава директни отговори, но в него може да се открие онова, с което политолозите обясняват процесите в някогашната ГДР, а именно чувството на неудовлетвореност, че след обединението те продължават да се чувстват втора ръка хора. Естествено, във филма това е казано през вицове, на които в по-голямата си част би се разсмяла и българската публика.
