Начало Идеи Гледна точка Човекът-остров
Гледна точка

Човекът-остров

1854
Валентин Ангелов, снимка Ани Петрова, БНР

Всичко започва с едно сако.

Представете си го това сако. То е от онези, униформените гимназиални сака още отпреди Девети. Черно, с вензели. И ето, става тъй, че това сако след десетилетия се завърта в кръговрата на випуските на Художествената академия. Попада у един художник, той изкарва петте години следване и при завършването го завещава на друг художник, първокурсник. След пет години пак. Кой знае колко випуска помнеше в цветната си биография това сако. Казвам, цветната си биография, защото това сако не стоеше на закачалката, с него студентите рисуваха, беше въпрос на чест да рисуваш с това сако, а и за него, за сакото също беше въпрос на чест да трупа цветове, мазки, бои върху себе си и бавно, но страшно откровено да се превръща в реликва. Най-обикновено, а и вече толкова старо, макар и шито навремето от здрав плат, сакото отдавна не беше черно, както вече сте се сетили, по него грееха всички цветове на спектъра. Боята беше изсъхнала и го беше превърнала в нещо като тенекиена броня; някой от студентите, или може би всичките, които го бяха притежавали и бяха рисували с него, си бяха бърсали четките в сгъвките на лактите и това сако представляваше само по себе си, освен благородни доспехи, и уникална арт-инсталация, запечатала в смелия си рисунък жестовете на един Винсент ван Гог или на един Леонардо да Винчи, нищо по-малко от това, в онези първи студентски години това е не само позволено, а дори и почти задължително.

И тъкмо това сако попада в средата на 80-те години на миналия век у първокурсника по графика в Академията Валентин Ангелов, току-що уволнил се от казармата в Мусачево. Той рисува с него пет години, а в края на петте години следване, при дипломирането, го завещава на следващия първокурсник.

Къде ли е сега това сако? Дали е още живо?

Попитах Валентин Ангелов, който днес открива поредната си изложба в галерия „Ракурси”, какво му е дала придобивката на това сако. Е, как, хубава работа, отговори в обичайния си стил Вальо. Ами то беше нещо като официален мундир. Символ, истински пълнокръвен символ на тежкия ни рисувачески занаят. Помагаше да крачиш с много жар в селенията на великите майстори. Където, нали се сещаш, поради страховитата величавост на сенките им обикновено вее убийствен за понасяне мраз.

Всички тези думи дотук бяха, за да оправдаят следващото изречение. А то е: Валентин Ангелов може да нарисува всичко.

Дори най-трудното за рисуване – Опаловият час – когато слънцето го няма вече, но и луната още я няма и в светлината има празнина. Но нима по-лесен за рисуване е Ангелът в щрайха – не всички ще го видят, но той е там, прегърнал струните, сам превърнал се в струна. И тъкмо защото е почти невидим, но вездесъщ, картините на Валентин Ангелов говорят и с езика на музиката. Шарена сянка, Утринна соната и Три луни буквално звучат като изпети песни.

Ами Хвърчилото в небето? Под всяко хвърчило в небето по земята тича ангелче, за да е сигурно, че хвърчилото няма да падне.

С това име на художника сигурно му е позволено свише да вика за помощници ангели в картините си.

Всяка изложба на Валентин Ангелов е пътуване към пределите на света. Но то значи – и към пределите на душата.

И като стана дума за предели, и тези тримата са тук, най-важните пътешественици – Тримата влъхви, Каспар, Мелхиор и Балтазар, дошли от най-далечните предели. Трите графики на Валентин Ангелов, посветени на тях, са без никакви уговорки шедьоври. Заедно с графиката Човекът-остров, портрет на един странник, понесъл на гърба си целия свой скъпоценен свят.

Не прави ли същото и художникът Валентин Ангелов, когато по Божата си дарба и заради онова, натежало от тежките кюлчета на всички цветове и очаквания сако, чрез пределите на света разгадава пределите на душата.

На главната страница: Валентин Ангелов, „Пътуване“

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора