И аз като вас живея в оскъдицата на днешния ни ден. Както може би някои от вас знаят, от шест години сам съм си шеф. Слизам по някое време в града, свършвам едно-друго, пия кафета тук и там, вървя по улиците, по които съм минавал стотици пъти, продължавайки със същата стръв да заничам в кашоните със стари книги.
Хем знам, че друга „Калуня” няма да намеря.
Понякога като нож ме пробожда мисълта, че трябва да мина през вестниците, където съм работил и да си извадя удостоверенията за пенсия – преди да са ги закрили. Но веднага пропъждам тази мисъл…
После се прибирам вкъщи, минавам през Фейсбук, като повечето от вас. Но и Фейсбук все повече се превръща в територия на образа, не на думата.
Това имах предвид, когато казах – оскъдицата на днешния ден. Времето, в което живеем, е време на образа, не на думата.
Образите са много по-лесни за възприемане, много по-категорични, но за съжаление – еднопластови.
Затова се запътвам към моето убежище – книгите.
Първо се захващам да чета книгите, които трябва да чета по задължение. Макар че понякога ми се ще да попитам автора най-човешки: Абе, аланкооолу, кой ти каза, че трябва да издаваш книга? Хайде, издал си я, раздай я на майка си и на баща си и на братовчедките и толкоз. Пък, като те напъва толкова, напиши 100 страници и се спри. А ти – не! Не и не! 300 страници. 400 страници. И за капак – трябва и непременно да участваш в конкурси.
После ме обхваща жал дори и към тези автори. Та писането, четенето и книгата са единствените котви в оскъдицата на днешния ни ден. И като махнем неможенето им, тези автори поне осъзнават това.
Но непременно си оставям един прозорец в денонощието, през който чета книгите, които аз искам да прочета. И които продължавам да трупам.
Имаше една много експресивна реклама на „Била”, разпъната на 50 метра височина върху недостроената фасада на един билдинг точно на светофара срещу „Била”-та на „България”. Рекламата хвалеше месарския щанд на „Била” и представляваше майстор-месар-транжор, с бяла шапка и с бяла престилка, който стиска в ръце пред гърдите си три кила първокласно кървавочервено прясно месо. Рекламата беше свръхекспресивна, защото на пръв поглед не се виждаше добре, че това е месо за продан от щанда. На пръв поглед изглеждаше тъй, сякаш месарят си беше бръкнал в корема и държеше в ръце собствените си вътрешности.
И си казах, без да се отричам от казаното по-горе за едноплановостта на образите, че аз ще намеря тук втория план. Скритото значение. Не може това изображение да се опъне на един писател.
И в крайна сметка успях. Без да претендирам за особена оригиналност, ето какво измислих. Не иска ли от писателите светът точно това – да приличат на този човек от рекламата. По възможност прясно и свежо. Първокласно и кървавочервено. Седмица след седмица. Година след година.
А думите не са това.
Защото думата е единственият път към истината.
Пътят към истината е осцилиращ, трептящ, а единствено думата може да осигури такава среда. Ехото на значенията. Думата. Думите. Словото.
Напоследък махнаха онази 50-метрова реклама от фасадата на недостроения билдинг срещу „Била”-та на „България”. Сега там се разхождат и се зъбят някакви 50-метрови динозаври. Както виждате, сюжетът се развива по калъп.
Какво друго?
Няма друго.
Все тъй продължавам, като вас, да живея в оскъдицата на днешния ни ден. Слизам по някое време в града, свършвам едно-друго, пия кафета тук и там, вървя по улиците, по които съм минавал стотици пъти. Както съм писал и преди, единствените думи, които може да кажа за целия ден, нерядко са: „Едно двойно кафе”. Или: „Две кутии цигари”. После се прибирам вкъщи, минавам през Фейсбук, като повечето от вас. Но и Фейсбук все повече се превръща в територия на образа, не на думата. Махваш на този и онзи с ръка, позачиташ се в някоя и друга статия, натъкваш се на разни клипчета.
Макар че – понякога и тук, вдън оскъдицата на днешния ни ден, можеш да срещнеш нещо грандиозно. Не от мира сего.
Беше някакво клипче. Каква точно е формата на Земята. Всеизвестно е, че тя не е кръгла. Не е и сплесната равномерно откъм полюсите. В това клипче, получено вероятно от милиони насложени една върху друга сателитни снимки, знаете ли на какво приличаше Земята?
Тя приличаше на формата на сърцето. Беше като едно голямо сърце, плуващо в Космоса.
А това все пак звучи окуражаващо. Звучи доста окуражаващо.
