Как „Самолетът закъснява” и „Книга за изгаряне” от програмата „Терминал 2” на „Сфумато”, заедно с „На ръба” констатират свършека ни като народ.
Явно ножът е до кокал, душата е между зъбите и дъното е ударено, щом в рамките само на няколко месеца трима знакови режисьори изригват едно и също: Апокалипсисът за нас като нация и народ дойде. Маргарита Младенова („Самолетът закъснява”), Иван Добчев („Книга за изгаряне”) и Александър Морфов („На ръба”) са се втренчили в нашето близко минало и днешното ни, което през очите им е духовно опоскано, социално ялово и политически поругано. Бъдеще тук няма. Изходът? Който още го може, да гори мостовете и да излита с първия самолет от Терминал 2 („Самолетът закъснява”, „Книга за изгаряне”). За останалите – сами да литнат от някой по-висок етаж („На ръба”).
Самолетът като днешния Ноев ковчег присъства символно и при Маргарита Младенова, и при Александър Морфов. В „На ръба” периодично прелита с грохот заплашително ниско над покривите (смазваща с апокалиптичното си внушение видеовизия и сценография на Никола Тороманов). В търбуха му са поредните бегълци, опразващи България. По покривите на сградите долу, между сателитните чинии и въжетата с пране, са онези, които скоро ще изберат свободното падане.
Лентата за багаж на Терминал 2 в „Самолетът закъснява” (сценограф Никола Тороманов) пренася куфари, сакове, люлеещо се конче от нечие детство, заминаващите хора, тяхното омерзение, техните спомени… От време на време някой или нещо изпадат от поточната линия, от живота, от смисъла… Самолетът чака невидимо отвън да бъде направена последната крачка.
В „Книга за изгаряне” не самолет, а кална раздрънкана джипка отвежда към границата група приятели. Те са изгорили мостовете след себе си и са овъглили петите си на нестинарската жарава, за да им остане поне белег от родината.
Какво ни казват?
Само бягството ни остава. И то не в мълчанието и навътре в себе си, като при поета Борис Христов (всичките му стихове от „Вечерен тромпет” звучат в „Самолетът закъснява”, заглавието на спектакъла е също оттам); не някаква вътрешна емиграция, а буквалното, физическо и невъзвратимо бягство. Независимо дали от територията на име България, или от живота въобще. „Когато хората се чувстват нещастни, започват да се наричат българи”, е лайтмотивът на „Книга за изгаряне” (автори на текста Иван Добчев и Георги Тенев). „Изроди, майката й ебахте на тая държава”, изкрещява, процежда, простенва „На ръба” (авторски спектакъл на Александър Морфов). И пак там, на самия финал: „Имало едно време, много, много отдавна, един народ. Те се наричали българи. Но вече ги няма.”
Реквиемно и апокалиптично говорене – това е генералното общо за трите спектакъла. В „Самолетът закъснява” то започва с черна статистика от последните години: колко по-малобройни, по-неграмотни, по-болни и по-нещастни сме станали. Немилостивите и безпристрастни цифри се изнизват върху светещите табла на терминала, показвали допреди малко разписанието на заминаващите самолети; на техния фон актьорите произнасят свои лични и заети от медиите текстове. Всичките са в една тоналност: умора, омерзение, гняв, безсилие. Накрая идват стиховете на Борис Христов.
„Книга за изгаряне” се обръща (без гняв) назад към близкото ни минало чрез историите на шестима емигранти. В техния общ спомен е прогорен образът на едно самозапалило се на площада момче. Този живот всички сме го живели, много от казаното е болезнено разпознаваемо: „онзи наивник, който в нощта на първите избори плака по телевизията”; фотографът, написал малко преди промените на една стена „Тодор Живков Берия”; Градът на истината; паметникът на Съветската армия, върху който, като няма на какво друго, си изливаме гнева. И всичко е пропито от мириса на бензин, с който палим и се подпалваме. (Само)Разрушение. Без следа от съзидание. Такива ни вижда „Книга за изгаряне”.
Как го казват?
Морфов си знае силата – при него визията винаги е над думите и говори много повече. „На ръба” е сглобен от живи картини с оскъдни реплики: понякога брутални, но по-често битово банални; тук-там се промъква по нещо лирично, избиващо на мелодраматизъм. Какво се помни от голямото платно на спектакъла, в което като картина на Йеронимус Бош всеки от множеството детайли разказва свой собствен сюжет: внезапно извилата се вихрушка в началото, която заедно с боклуците и откъснатото от просторите пране подхваща и хората, а те се разлетяват безтегловно; приличащите на полудял асансьор панелни кутийки, които сноват нагоре-надолу, докато във всяка от тях нечий живот е зациклил непоправимо; хората, нахлупили като черупка по един контейнер за смет – единственото им останало убежище. И прииждащият ниско над главите самолет.
В една от тези живи картини Морфов на фона на „Болеро” от Равел опитва да пренесе повторяемо-настъпателната тема на музиката в динамиката на действието и така да изведе в кулминация истерията, която владее живота ни на всички нива. Но вместо да изкачи тая възходяща спирала, той само тъпче на едно място, без да стигне до финалния взрив.
Визията помага някак да се преглътнат трудните за изслушване и изговаряне масиви от текст в „Книга за изгаряне” (сценография и костюми Иван Добчев, Наталия Тодорова, Ивана Ненчева). Преминавайки през платното на екрана, върху който вървят видео филмите (режисьор на видеото Димитър Сарджев), персонажите сякаш прекрачват от минало в днешно и от София – до избата на италиански ресторант в Ню Йорк, безкрайните шосета на Средния Запад или снимачната площадка на холивудска продукция, където ги е пръснало емигрантството. А сивият дъжд, който в началото се излива (буквално) в светлината от фаровете на джипката, задава тона на безнадеждност, безвъзвратност и безизходност, подчинил целия спектакъл.
Най-пестелива е визията в „Самолетът закъснява”. Изглежда тук динамиката е търсена в смяната на ритъма и жанра на текстовете. В първата част обаче актьорите говорят на фона на бързо редуващи се статистически данни, което раздвоява вниманието и убива смисъла и на двете. А и внушението на чистата статистика щеше да е много по-ударно; епидермалното послание на текстовете, било те цитати от медиите, интернет форумите или пък излияния на самите актьори, размива нейния ефект. Следват стиховете на Борис Христов – без преход, без четлива логика и чужди на останалото. Рецитаторската патетика, с която са произнасяни, изобщо не им подхожда и заличава вградената в тях тишина.
Защо го казват?
Трите постановки са явно мислени като някакъв краен, радикален жест на естетическо и екзистенциално отчаяние. Като да си раздереш ризата на мегдана. Но нито една няма енергията, която да плисне публиката и да изтръгне ответен крясък. Маргарита Младенова подчертава, че „Самолетът закъснява” е не спектакъл, а театрална инсталация – нещо различно от редовите постановки. Не така изглежда от зрителната зала обаче. Дали заради липсата на хомогенност в спектакъла, дали заради актьорите, на които не им се е получило да бъдат съмишленици на Младенова, а са само рупори, през които крещи някой друг, но ставащото на сцената е капсулирано в себе си и не прехвърля оттатък.
Преднамерената, намислена „театралност” в „Книга за изгаряне” също лишава двете страни – тези на сцената и другите в залата – от прям разговор очи в очи. Ако актьорите говореха от себе си, а не с уедрен жест и интонация, контактът щеше да е много по-личен и откровен. Защото всички заедно сме го живели тоя живот. Има едно единственото изключение – монологът на Йосиф Сърчаджиев, който дори не присъства физически на сцената, а е заснет на видео. И въпреки това е много по-пълнокръвен и покъртителен от останалите.
„На ръба” тръгва от горно „до” и после сам себе си трябва да надскача. Едно такова начало предполага финалът да е много високо над петолинието. Но после спектакълът се заиграва с хрумки на дребно и убива набраната първоначално скорост. Докато накрая не спихва съвсем в новогодишното тържество на клошарите, което трае твърде дълго и казва нищожно малко.
Но има и друго. В своя мислен като радикален жест Младенова, Добчев и Морфов са избрали по-слабото съпротивление – да повторят онова, което всекидневно ни залива от новинарските емисии, пресата, статистиката, бита. Просто го правят с други средства. Много по-трудно е точно на този фон да намериш основание за надежда, зрънце оптимизъм, причина за оставане и съграждане, не само за оцеляване. Все още ги има, и то тук, но не се виждат с просто око. Затова пък са кауза по ръста на режисьори като Маргарита Младенова, Иван Добчев и Александър Морфов.
